Свети Петър ключарят

Досетих се отново за вратата. Днес най-накрая сложиха бравата нова. Ключ лъскав тикнаха ми в ръцете и станах аз новият светител Петър. Не райските врата, вратите адови щях да отварям. Отидох плахо при вратата. Лицето криех в полумрака. Побутнах леко. Не се отвори. Заключена е значи. И кой ли щеше да отваря таз врата зловеща. Ключарят Петър, то се знае. Ключът единствен беше в мен. Каква заслуга имам за това? Нима аз искал съм да бъда тоз вратар? Момчето нямаше го в къщи. Излезе рано, зърнах го за в час. Но ще се върне знам през тази нощ. Тогава и ще му отворя.  Отново трябва да будувам цяла нощ, а вече тъй съм уморен. Нали ключарят аз съм сам едничък, друг няма като мен. Ключът единствен е у мен. Не зная точно, кога ще стана. Кога стопанинът рече да дойде! Дали в десет или в полунощ, или пък рано сутринта? Не знае никой, а само той. Какво пък, ще го чакам. Затуй съм турен тука – за да бдя. Това е моето призвание. Та когато господарят сам потропа, да стана и да му отворя. Не съм ли аз ключарят – Петър?

«Внимавайте, бъдете будни и се молете; понеже не знаете, кога ще настане времето.

 То прилича, както кога някой човек, отивайки на чужбина и оставяйки къщата си, даде на слугите си власт и всекиму своя работа, и заповяда на вратаря да бъде буден.

 И тъй, бъдете будни; понеже не знаете, кога ще дойде господарят на къщата, привечер ли, или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване,

 та, като дойде ненадейно, да ви не намери, че спите.

А каквото вам говоря, говоря го на всички: бъдете будни!» (Марк 13:33-37)

25.04. 2015 г., 23 ч.

Бащица – лукова главица

Погледнах си часовника. Часът бе вече шест. И аз кат времето  - на шест, си пишех мемоари, дето мисъл ме стовари. От часове. И времето се някак си слете, като реактивен самолет. Стопи се цяло, като лед.  Реших да се обадя у дома. Да чуя нежно моята мома. Подсещах се и по-рано, в часа на след-обяда, когато дрямка ги наляга. Зная - да ги безпокоя не ми приляга. Затова и не посмях, да не стана пак за смях. Мислех си – „домашните ми спят си сладко-сладко”. Тъй умувах го накратко. Нали денят (събота) е за отмора. Каква прокоба! От туй що научих сам. Какъв срам! Позвъних и обади ми се Б. Звучеше някак тайно, приглушено. Гласът му беше притаен, съвсем снижен. Попитах обичайно каквото вече ни е знайно: „как сте дечица мили?” Сякаш кон изцвили. Синът ми каза, че са в автобуса. Не чува се, понеже друса. Връщали се от селото. Това ме фрасна право по челото. Не го очаквах. Знаех друго и без друго, уви, отново не познах. Замъкнали се всички по полята барабар с жената. От кога ли тя ме мами? О, хитрите й женски драми.  Същисах се. А аз не знам. Що за срам! Никой да ми не обади, намирисва ми на свади. Така се стекли те нещата. Мълчали са от мен и в нищетата... Оставиха ме сам. Не е ли е туй за срам? Нима го заслужавам - цял ден на друго се аз надявам. Неведение отново ме слетя. Това ми е съдба. А мислех кротко си почиват у дома. Не понрави ми се много, че скрили са от мен това. И никой да не каже цел ден, нито сети се дори за мен. Затуй значи апарата смълча се тъй злокобно. Колко долнопробно! В нейн стил - типично, толкова цинично. Та що съм аз – бащица или лукова главица? А потя се аз и трепя денонощно, а те забиха ножа мощно. Право в сърцето – крият си лицето. На ти наш бащице, нищо лукова главице. Ни глава си ти, ни лук. Повече приличаш на боклук. Захвърлен някъде в сметта, никаква ти е и паметта. Не помниш ли, че милата женица искаше тя огърлица – някой чест да й окаже и път към село да покаже. Че селянче е тя се знае, семейството й кой не знае. Нали дошли са от нивята, в града развяват си пръднята. Тяяяяя....ах, ходила е за глухарчета. „Я  недей ме праща за канарчета”. Глух-арче имаш си и в къщи. „Ей мъжленце,  недей се мръщи.”

А ние, ние работим здраво, което си е право, и в сутрин и в здрач, неуморно, и мачкат ни поголовно. А хлябът е малко, хлябът не стига деца... Деца, но с дяволски лица. Защото на лъжата, дяволът е сам бащата. Залудо работи бащицо, моя лукова главицо. (Не следва продължение)   (автор: „Ни лук ял, ни лук мерисал”)

25.04. 2015 г., 18:10-22 ч.

Кант върху самоубийството

Имануел Кант: човешкият дълг към самия себе си и другите

Римският философ Сенека поставя край на живота си, за да избегне несправедливата смъртна присъда наложена му от император Нерон. Защо хората се самоубиват? Какво  е самоубийството? Самоубийството е „съзнателно и преднамерено отнемане на собствения живот“[1]. Причините за самоубийството се търсят в начина на оценяване на живота. Дали живота си струва да се живее или не? Хората, които се самоубиват оценяват живота си като недостоен за живеене. Днес статистиките отчитат повишаване броя на самоубийствата. В световен мащаб се извършват самоубийства на всеки 40 секунди. Годишно повече европейци умират от самоубийства, отколкото от пътни злополуки. [2] Числото на хората отнели живота си постоянно нараства. Медицинските изследвания отчитат, че самоубийствата често се дължат сериозни психични проблеми у хората. Тежка депресия съпроводена от ниско ниво на серотонима. Самоубийството е сериозен философски проблем, поради това бих искал да разгледам интерпретацията на Кант за самоубийството.

Кантовият възглед за самоубийството може да се проследи в „Метафизика на нравите“[3], Първа част на елементология на етиката, Първа книга – За перфектните задължения на човека спрямо самия себе си, Първа глава – За дълга на човека към себе си като към същество от животински свят. Пункт първи. За самоубийството. Тук Кант разглежда въпроса за дълга на човека към самия себе си. Преди да анализирам аргумента му за самоубийството, искам да кажа, че той категорично неодобрява това дейние. Думата, която той използва е „престъпление“ – самоубийството е престъпление. Какъв точно вид престъпление е делото на самоубиеца, предстои да изследваме? Искам да започна с възгледа на Кант за човека.

 Човекът съществува едновременно в два свята – разумен и сетивен. В термините на Кант: „ноуменалния“ и „феноменалния“ свят. Като представител на тези светове, субектът в свое лице е „homo noumenon“ и  “homo phaenomenon“. Човекът е същество, което се  причислява към животинския свят, доколкото принадлежи на един сетивен свят. Той е „природно“ , „животинско“ създание в принадлежността си на един „природен свят“ В качеството си на разумно същество, той принадлежи и на един интелигиблен (разумен) свят. Този дуализъм на двата свята е характерен за мисленето на Кант.  Качеството му „разумност“ определя човека и като „нравствено създание“. Всеки субект е носител на нравственост, която му задава към един „дълг“ на човека към самия себе си. Какъв е този дълг у човека и какво този дълг му постановява?

            „Първият дълг на човека към самия себе си като принадлежащ към „животинския свят, животинската му същност“ е самосъхраняване на неговата животинска натура. Самоубийството е отклонение от този дълг, защото то е „самопроизволна физическа смърт“. Какво е определението на Кант за самоубийство? Самоубийството е „произволното лишаване на себе си от живот“ /самоубийство, човекоубийство, убийство/, „самолишаване собсвеноръчно от тяло“, буквално „обезтелесяване“. Кант разделя самоубийството на два вида: частично и пълно. Частичното самоубийство е осакатяване на тялото, самолишаване от орган. Пълното самоубийство е причиняване на физическа смърт „в смисъл на самолишаване (собственоръчно) от тяло“.

Ще разгледам няколко главни пункта от аргумента на Кант срещу самоубийството, което по думите му представлява „престъпление към собствената личност“.

Първо, самоубийството е престъпление (убийство), защото е престъпване на дълга на човека към самия себе си – дълга да се самосъхрани като личност. Акцентът на Кант е поставен тук. Деянието на самоубийството може да се разглежда и като престъпване на дълга към ближните (към съпрузи, родители, деца, към държавата) и дълга към Бога (дезертъорство от Божия призив към човека). Припознавайки себе си като личност, човекът е обвързан да самосъхранява живота си само защото е такъв. Понятието „личност“ е силен момент от аргумента на Кант. Разглеждан като личност, човекът е способен да прави нравствени преценки, да мисли и разсъждава, да се самоопределя. Тези способности на личността откриват рационалната същност у човека, която го отличава от животните. На въпроса, „дали човекът не е обвързан да съхранява собствения си живот само по силата на това, че е личност?, отговорът би бил, да, той е задължен да съхранява собствения си живот, защото е личност. Защото е разумно природно същество, нравствено същество.

На второ място, ценностите на дълга стоят по-горе от живота. Човекът може да подрежда ценностите според степента на тяхната важност и да преценява кои да избира. При ценностната йерархия дългът на човека към самия себе си стои по-високо от ценността на самия живот. Например войникът има дълг към родината преди собствения си живот. Дългът на човека към самия себе си като личност е до живот, затова той няма право да „отчуждава личността си, щом стане дума за дълг“. Избягвайки от своето задължение „постъпвайки така свободно, като че ли за тази му постъпка няма и нужда от някакво правомощие“, самоубиецът изпада в противоречие. Казано иначе самоубийството е противоречие със самата човешка природа.

Трето, субектът е носител на нравственост, която при самоубийството е унищожена. Човекът е ценен, защото има в себе си нравствеността. „А да унищожим субекта на съществуващата в нашето собствено лице нравственост, е равнозначно, като да изкореним от света самото съществуване на нравствеността  (която е цел сама по себе си), доколкото тя лежи в същия този субект.“  Така че, самоубийството е посегателство не само срещу нравствеността у човека (самоубиецът), но и срещу нравствеността в света. Ето защо, това деяние е недопустимо.

Четвърто, човекът е третиран като средство, а не като цел. Самоубиецът разполага с физическото си тяло като с обикновено средство, за да постигне „произволна цел“. Кантовият категоричен императив гласи: отнасяй се с човека винаги и само като към цел, никога като към средство. Следователно самоубийството е нарушаване на тази морална норма заплашвайки да унищожи както човека превърнат в „средство“, „инструмент“, „предмет“, така и целия човешки род. Човекът, който е „homo noumenon“ и  “homo phaenomenon“.

И накрая, самоубийството според Кант е престъпление спрямо собствената личност. Следователно е напълно ирационално действие, което е недопустимо за едно разумно същество каквото е човекът.

Приложение до евтаназията и асистираното самоубийство

Когато разгледаме евтаназията и асистираното самоубийство през етиката на дълга, става ясно, че те са абсолютно недопустими. Тези две медицински практики от гледна точка на Кант, са морално неоправдани и неприемливи!

Еватанзия и асистираното убийство съдържат в еднаква степен елемента „убийство.“ Това убийство е преднамерено, пряко. Активната евтаназия е преднамерено убийство на пациента по негово съгласие. Асистираното самоубийство  е преднамерено убийство на човек (не задължително пациент) по негова воля. В този аспект двете действия се доближават до самоубийството. Дали наистина са самоубийство? Евтаназията и асистираното самоубийство задължително изискват двама човека за извършване на убийството – първият (лекарят или асистента) убива; вторият (пациента) бива убит. Лекарят (асистента) убива пациента. Но това не е самоубийство? При положение че пациентът е убит от лекаря, а не се убива сам, значи няма самоубийство. Всъщност намерението и действието на пациента трябва да се тълкуват като самоубийство. Ако разгледаме намерението и действието на пациента, който трябва да бъде убит, се вижда ясно елемента на само(убийство).  Намерението – да бъде убит, и действието – позволяване да бъде убит, са доказателство за самоубийствения акт. Пациентът се самоубива оставяйки се или позволявайки, допускайки (действие) върху него да бъде извършен акт на причиняване на смърт. Пациентът напълно доброволно допуска да бъде преднамерено убит! Евтаназията и асистираното самоубийство са акт на самоубийство от гледна точка на пациента – той иска да умре, моли, отказва лечение, изпива смъртоностната доза или подава част от тялото си да му бъде извършена манипулация, инжекция и пр. От гледна точка на лекаря (асистента) и от наша гледна точка те не са точно самоубийство, защото участва втори човек.

Горните точки от аргумента на Кант против самоубийството могат да се отнесат до евтаназията и асистираното самоубийство, за които вече казахме, че се приемат като самоубийство. И при двете има „преднамерено убийство на самия себе си“. Личността съзнателно прибягва до физическа смърт, чрез самолишаване на живота си, „обезтелесяване“. Това е самоубийство. Същите доводи на Кант имат сила и тук: престъпване на дълга към самия себе си, изпадане на личността  в противоречие със самата себе си и ценностите, унищожаване субекта като вместилище на нравствеността, третиране на човека като средство, а не като цел

---

[1] Защо се самоубиваме? Marijana Filipeti. В 11 th Losinj Days of Bioethics, Mali Losinj, 2012, Annual, p. 129-130.

[2] Пак там.

[3] Кант, И., Метафизика на нравите, Втора част, Метафизически основни начала на учението за добродетелта. Фараго, С., 2010 г., с. 137-149.

МОЯ ПРОЛЕТ

Тя е тук,

долетя с крилата на вятъра,

дойде с утринното слънце,                                                         

замина тихо над тополите.

Моя пролет, Моя бяла пролет,

изживяна и празнувана.

Моята пролет е пъстроцветна.

Обагрена със стотици цветове – бяло, жълто, зелено, червено, синъо....

Тя облича цветя, храсти дървета с шарени дрехи.

Моята пролет е слънчева и топла.

С дъха си тя стопля земята студена,

сгрява все живо след дългата зима.

Моята пролет е мъдра.

Тя с облаци черни насипва простора,

с дъжд напоява земята, храна на човека да ражда,

да радва сърцето му клето.

Моята пролет мирише на лайка.

Навред тя пръска омайно ухание, носи се свежест.

Пролетта птичките сбира и с песни оглася простора небесен,

летят пеперуди, пълзят насекоми, зайчета скачат, пръхтят и конете;

съществата безбройни за нов живот се пробуждат.

Моята пролет живот вдъхновява.

Събужда тя малкото семе от съня непробуден,

живот му дарява, растеж плодоносен.

Моята пролет е засмяна.

На всички тя радост и щастие дава,

не се щади, нов живот да дарява!

Петър Наков   
10.08. 2013 г

.

Етика на живота и смъртта (фрагменти)

“Смъртта е единственият вдъхновяващ гений или Мусагет на философията, поради което Сократ е нарекъл философията танату мелете – подготовка за смъртта. Едва ли някой би философствал, ако не бе смъртта.”

                                                      Артур Шопенхауер, Светът като воля и представа

“Проявяващата се тук безгранична привързаност към живота не може да е възникнала само от знание и размишление. За мисълта тя изглежда по-скоро глупава, тъй като въпросът за обективната стойност на живота е много деликатен и най-малкото е съмнително дали животът е за предпочитане пред небитието и дори, ако се вслушаме в опита на размишлението навярно небитието ще спечели.” 

                                                             А. Шопенхауер, Светът като воля и представа

“От двете страни в дебатите за евтаназията стои страхът: от една страна е страхът от болката, неприемливата зависимост, страх да изпитваш или предизвикваш тежест, от дълъг живот, в които чувството за липса на собствено достойнство задушава самоуважението.

От друга страна е страхът от понижаване на стойността на човешкия живот, страх от лекарите – какво вече са извършили в условията на корумпирани и тиранични общества и какво могат да направят сега при неуместно вмешателство или под натиска на ограничените ресурси, ако това е съчетано с правото и силата да прекъсват живота на пациентите.” G. Dunstan

“Проблемът, с който се сблъскваме тук, е проблемът за евтаназията, но не само в смисъл на помощ в часа на смъртта, но и в по-широк смисъл на предизвикване на смъртта и слагане край на мъките.

В тази връзка бихме искали да кажем следното.

Първо, не е работа на лекаря да съди относно ценността на нечий човешки живот. Той е упълномощен единствено да помага когато може, и да облекчава болките, когато трябва, да лекува, доколкото може и да се грижи за хората, когато не е в състояние да ги излекува.”   

                                                                   В. Франкъл, Лекарят и душата

“Неговата смърт, доколкото тя е негова, е част от живота му и едва тя го превръща в смислена цялост.”   В. Франкъл, Лекарят и душата

“…според будизма няма морално задължение да се запази животът на всяка цена. Осъзнаването на неизбежността на смъртта разбира се, е централен елемент в будисткото учение. Смъртта не може да се отлага вечно и писанията насърчават будистите да бъдат предпазливи и да се готвят за последния час, когато му дойде времето. Стремежът да се удължи животът отвъд естествените му граници чрез използване на все по-сложна техника, когато не се вижда никаква надежда за лечение, е опит за отрицание на факта, че човек е смъртен. Според будизма такова поведение е породено  от заблуда (моха) и прекалено привързване ( тришна).”

                                                                    Дамиен Къун, Будистка етика

“Евтаназията не поставя единствено медицински проблеми: тя подбужда дискусии относно базисни морални ценности и принципи, поставя въпроси за живота и смъртта, за правата и задълженията към себе си лично, към близките и обществото, за достойнството и особено на страдащия и поставен в критична ситуация човек.”

                               П. Лисаев, Евтаназия или медицински контрол върху смъртта.

“Науката и технологията ще ни помогнат да заместим повече жизненоважни органи, а отговорността за проблемите, които касаят живота  и смъртта, донорите и реципиентите, ще нарастват неколкократно. Пред днешните и бъдещите поколения ще изникват правни, морални, етични и психологични проблеми, те ще трябва да решават се повече и повече въпроси, свързани с живота и смъртта, докато един ден и тези решения навярно ще бъдат вземани от компютри.”

                                                     Кюблър-Рос, За смъртта  и умирането.

“Ако се нуждаем от една умна помощничка при раждането си – в момента, в който се появяваме на този свят, то двойно повече се нуждаем от някой по-умен помощник, когато умираме и напускаме този свят.” M. de Montainge

“Става ясно, че лекарите нямат отговорност да поддържат живота на пациента “завинаги”. Съществуват обстоятелства, при които разполагайки със съответните инструкции от пациентите или упълномощени лица, те могат да се придържат от прибягване до животоподържащи грижи, без да се страхуват, че ще бъдат подведени под наказателна отговорност. Пациентите имат право да се откажат от подобни грижи и то се запазва след като са изгубили способността си да съобщават желанията си. Упълномощени лица могат да упражняват това право от тяхно име, съобразявайки решенията си или с известни за тях предпочитания на пациентите, или със собствената им преценка кое е в негов интерес.” 

                                              Албърт Джонсън, Раждането на биоетиката

Етика на живота и смъртта (фрагменти)

“Ако пък болестта е не само неизлечима, но и непрекъснато мъчи и терзае човека, тогава свещениците и управниците го подканят да се позамисли, щом вече не е в състояние да се справи със своите житейски задължения, станал е тежест за другите и досаден за самия себе си и вече преживява своята смърт, затова да се реши повече да не подхранва своята мъка и неволя и да не се колебае вече да умре.

Обхванат от добра надежда, нека той сам да се лиши от този тежък живот като карцер и мъчилище или да се съгласи доброволно други да го изтръгнат от живота. Постъпката му ще бъде благоразумна, защото ще тури край чрез смъртта си не на радости, а на мъки.” 

                                                                                          Томас Мор, Утопия

“Когато вече няма никаква надежда за спасение, и когато може да се направи смъртта по-лека и спокойна, евтаназията сама по себе си е вече немалко щастие.”

                                        Ф. Бейкън, За достойнството и напредъка в науката

“Всяко нещо, доколкото е в негова власт, се стреми да постоянства в неговото съществуване.”                                                                                       Спиноза, Етика

 “Какво значи живот? – Живот – това значи: непрекъснато да отхвърляш от себе си нещо, което ще умре. Живот – това значи: да бъдеш жесток и безпощаден към всичко, което е слабо и старо у нас. Живот – значи ли това следователно да не изпитваш страхопочитание пред умиращите, нещастните и старците? Непрекъснато да бъдеш убиец? И все пак старият Мойсей е казал: “Не убивай!”

                                                                              Ф. Ницше, Веселата наука

“Свещена жестокост. – При един светец дошъл човек, който държал едно току-що родено дете. “Какво да правя с това дете?” попитал той, “то е жалко, уродливо и недостатъчно жизнено, за да умре.” “Убий го”, извикал светецът със страховит глас, “убий го и след това го дръж три дни и три нощи на ръце, за да запечатиш картината в паметта си – така никога вече няма да създадеш дете, докато не ти е дошло времето да го създаваш.” – При тези думи мъжът си отишъл разочарован и мнозина упрекнали светеца, защото го бе посъветвал да постъпи жестоко, като убие детето. “А не е ли жестоко да го остави да живее?” казал светецът.”

                                                                              Ф. Ницше, Веселата наука

“А тази тайна самият живот ми довери:

- Виж – каза той, - аз съм това, което трябва винаги само себе си да превъзмогва.”

                                                                 Ф. Ницше, Тъй рече Заратустра

“Мисълта за смъртта. – Фактът, че хората изобщо не искат да мислят за смъртта ме прави щастлив. На драго сърце бих допринесъл с нещо за възможността да им внуша, че сто пъти повече заслужава да се мисли за живота.”

                                                                     Ф. Ницше, Веселата наука

Етика на живота и смъртта (фрагменти)

Етика на живота и смъртта

“Смъртта принадлежи на живота, както раждането му принадлежи. Повдигането на крака, както и неговото поставяне обратно на земята, правят крачката.” 

                                                                                     Тагор, Заблудени птици

“Господи, чрез тези неща се живее и във всички тях е животът на духа ми. И ти ме изцеляваш и ме съживяваш.

Ето, за добро имах горчива скръб. И Ти възлюби душата ми и я избави от рова на тлението….

Защото няма Шеол да Те хвали, смъртта да те слави; слизащите в рова няма да се надяват на Твоята вярност.

Живият, живият, то ще Те хвали, както аз днес; бащата ще извести на синовете си Твоята вярност.” 

                                      Библия, Стар Завет, Исая 38:16-19, песента на Езекия

“Мъдрият човек живее колкото трябва, а не колкото може.”

                                                         Сенека, Нравствени писма до Луцилий

“Аз няма да дам никому исканото от мен смъртоносно средство и няма да посоча пътя за осъществяване на подобен замисъл.”
                                                                       Клетвата на Хипократ

“Като вземат децата от добрите, смятам, че те ще ги занесат в специално място при кърмачки, които живеят отделно в някоя част на държавата, а децата от по-лошите и всички родени с някакъв телесен недостатък, ще скрият в тайно и неизвестно  място, както е редно.” 

                                                                                            Платон, Държавата

“Самоубийството е изцяло непозволено, защото:

1. “понеже всяко нещо е естествено да обича себе си: оттук всяка вещ естествено се стреми да съхрани съществуването си и да устои, доколкото е възможно, на онова, което разрушава. Затова самоубийството е против естествената ни наклонност и против боголюбието, по силата на което всеки трябва да обича себе си.
2. “понеже всяка част, такава, каквато е, принадлежи на цялото. Всеки човек е част от общността, така че такъв, какъвто  е, той принадлежи на общността. Убивайки себе си, следователно, той извършва несправедливост спрямо общността….”
3. “понеже животът е дар предоставен човеку от Бога, и е подвластен тъкмо на оня, който отнема и дава живот. Затова, който лишава себе си от живот, прегрешава срещу Бога: също както убилият чужда слуга, е прегрешил пред господаря на въпросния слуга, и както прегрешава онзи, който си присвоява правото да съди, което не му е било предоставено. Единствен Бог може да отсъжда смърт и живот: съгласно реченото във Второзаконие: “Аз съм, който мори и съживява.”

                                                   Тома от Аквино, Сума на теологията