Bioethicscope is my Bioethical research and Ethical reflections: Екзистенциална етика

Излишната свобода (Размишления върху някои аспекти на екзистенциалната етика и проблемите на човешкото битие, свободата, смисъла на живота и смъртта)

„Аз съм своята свобода”.

„Моята свобода е моята същност.”

„Всичко, което ми се случва е Мое.” Жан-Пол Сартр

Човешката реалност

Сартр изследва задълбочено както смисъла на самото битие[1], така и същността на човешкото съществуване. Независимо че препокрива широк спектър от проблеми на съществуването, екзистенциализмът винаги издига човешкото преживяване и това, какво означава да бъдеш човешко същество. Екзистенциалните анализи на личността са дълбоки и очертават структурата и условията на съществуване на всички човешки същества.[2]Опитвайки се да обясни съществуването на индивидуалното съзнание, екзистенциализмът полага някои от основните си теми: свободата, изборът, действието, личностната автентичност, отношенията със света и другите хора, начините по които нашите ценности са извлечени от съзнанието ни за лично съществуване.[3]

В новелата си „Пътищата на свободата. Отсрочката“ Сартр разкрива типичния стил и настроение на „екзистенциалното съзнание“. Героят в новелата -  Матийо  решава да се самоубие няколко дни преди края на Втората Световна война. Размишлявайки върху собствения си живот, той преживява дълбоките чувства на вътрешна празнота и отчуждение от външния свят:

„Спря в средата на Пон Ньоф и започна да се смее. „Толкова далеч търсех свободата, а тя била съвсем близо. Така близо, че не можех да я видя, дори и сега не мога да я докосна. Свободата не е била нищо друго освен самия аз. Аз съм своята свобода.“[4]

Темата за свободата се преплита с проблема за излишното битие:

 „Аз съм свободен за нищо“ – уморено помисли той. Никакъв знак от небето или земята, в този свят предметите бяха твърде погълнати от собствената си война... Забравен. Забравен на този мост, който го понасяше с безразличие, забравен от тези пътища, които водеха към границата, забравен от този град, който бавно се надигаше на  пръсти, за да види на хоризонта един пожар, който въобще не го засягаше. Забравен, непознат, съвсем самотен: един закъснял човек.“

Опитът за самоубийство на героя е продиктуван от желанието му да избяга от „прекомерната“ си свобода:

„И въпреки това трябваше да рискува. Той вкопчи ръце в камъка и се надвеси над водата. Достатъчно е само да скочи – водата ще го разкъса, а свободата му ще се превърне във вода. Спокойствие. А защо не? Но това мрачно самоубийство също ще бъде абсолют. Един закон, един избор, един морал. Акт, уникален и несравним, който за миг би осветил моста и Сена. Достатъчно е да се надвеси малко повече, и ще се превърне в избраник на вечността. Той се наведе, но ръцете му не изпуснаха камъка, издържаха цялата тежест на тялото му. Защо ли? Нямаше особени причини да скочи, но нямаше причини и да не го направи. Този акт беше тук, пред него, върху черната повърхност на водата, той очертаваше бъдещето му.“[5]

В тези пасажи се съдържат други характерни за екзистенциализма теми: празнотата, безпокойството, самотата, самоубийството. Темата за свободата на личността е изразена в следните емблематични постулати: „Аз съм своята свобода“[6]; „Аз съм осъден да бъда свободен“; „Свободата е изгнание“; „Аз съм свобода за нищо“. Трябва да се знае, че размишленията на героя тук не отразяват само персонални чувства на отчаяние и изоставеност, но също така и чувствата на всяко човешко същество в света.[7]

Екзистенциалната свобода – автономия на избора

Нужно е да се разгледат някои важни детайли от размишленията на Матийо за самоубийството. В контекста на романа разбираме, че мислите на героя за възможността да се хвърли от моста не са подбудени от отчаяние, причинено от някакви трагични събития в живота му. Това, което се случва в действителност, е осъзнаване на личната му свобода. Матийо казва, че е търсел далеч свободата, но тя е била толкова близо, че не е могъл да я види или докосне. Всъщност свободата е самият той – „Аз съм своята свобода“. Същественото тук е как той преживява самия себе си в досег с обкръжаващата го действителност.  Субектът осъзнава себе си и се сблъсква с външната реалност – битието в себе си. Когато Матийо докосва камъка с ръцете си, той усеща неговото съществуване като топъл, грапав, набразден..., съществуващ тук, огромен и масивен, затворен в себе си, истинска пълнота на битие. Желанието му обаче да се вкопчи и разтопи в този камък, „да се изпълни с неговата непрозрачност, със спокойствието му“, се оказва невъзможно. В мига, в който го осъзнава, камъкът съществува „навън“ като нещо напълно безполезно (за него) и без възможност да осъществи истински контакт с него. Веднага след това Матийо заявява: „Аз съм нищо, аз не притежавам нищо“. Именно в това онищостяване или тотално изключване на самия себе си от външните неща, които свидетелстват за собственото му съществуване, той разпознава свободата, която е видял.[8] Свободата, по думите му, „е изгнание“: „и аз съм осъден да бъда свободен“. С други думи, свободата му става неговото собствено изгнание, в което той трябва или да съществува, или да умре (да убие себе си). Така приседнал край водата Матийо се пита: какво да прави със свободата си или какво да прави със самия себе си? Отчуждението, което чувства, снема отговорността му към всичко. Той би могъл да си постави определени цели, например да пътува до Нанси, да се присъедини към мобилизираните. Но всичко това вече не му принадлежи и каквото и да направи не може да извика неговата свобода – заминаването, оставането в града, тези неща не могат да накърнят свободата му, защото той е „свободен за нищо“. В опита си да провери тази своя свобода той разбира, че би могъл да рискува свободата, само ако рискува живота си. Какво би станало ако се самоубие? Матийо осъзнава, че е свободен дори да убие себе си в случай, че пожелае. „Достатъчно е само да скочи – водата ще го разкъса, а свободата му ще се превърне във вода. Спокойствие.“ Дали обаче този акт има някакъв смисъл? Свободата е ужасяваща, защото актът на самоубийството няма никакво значение: няма никакви причини да го прави, както и никакви причини да не го направи. Неговият избор трябва да се осъществи на основа на нищото. Защото точно това е, което означава свободата. Надвесен над реката, с крака почти потопени във водата, Матийо произнася: „Сега наистина ще се самоубия“. Свободата на Матийо е тотална – той е в състояние да се самоубие. В героя си Сартр разкрива не само сложната структура на човешкото съществуване по принцип, но и на всеки отделен живот – съществува фундаментална свобода, която е неизбежна и представлява същинското условие за съществуването на индивида. Същностният въпрос не е какво ще направи, а дали действието (без значение какво е то) би било резултат от неговия свободен избор; дали този избор припознава свободата, която придава автентичност на самото действие.[9] Самоубийството не се представя в моралните категории „добро“-„зло“, нито като нещо, което би причинило добри или лоши последици, нито се осмисля в контекста на задълженията (какъвто е например традиционният възглед за самоубийството[10]). Матийо възприема самоубийството като крайно предизвикателство спрямо свободната си природа, която  току-що е открил.[11]  При положение че той избере да се убие, тогава неговото „мрачно самоубийство“ ще бъде „абсолют...закон, един избор, един морал“,  „акт, уникален и несравним.

Човешката реалност и свободата

Ще анализирам по-подробно Сартровата концепция за свободата. Сартр определя свободата като онтологическа характеристика на човека: свободата е „слепена“ за човешкото битие.[12] Човешкото битие - битието за себе си, е свобода.[13] Възниква обаче въпросът: каква е връзката между свободата и нищото в света? Свободата не се свежда до конкретна душевна способност, но „човешкото битие, доколкото се обуславя от нищото е свобода.“[14] Разглеждането на свободата от гледна точка на нищото (съзнанието) предразполага неговата поява. „Свободата е битието на съзнанието“ в каквато форма то се явява. Съзнанието съществува като съзнание за свобода.[15]

Свободата придава смисъл на човешкото съществуване. В момента на осъзнаване на свободата си Матийо трябва да я приеме или отхвърли. „Свободата е нашето преживяване на нищото, когато осъзнаваме какво не сме. Това ни прави чувствителни за възможността да изберем какво ще бъдем в бъдеще. Матийо вижда самоубийството не само като възможност за бъдещо действие, но и като начин да сложи край на свободата, от която той не може да избяга, докато е жив.“[16]

Страхът от свободата

Свободата проблематизира собственото си съществуване в страха -   „ страхът е начинът на съществуване на свободата като съзнание за битието.“[17] Сартр разграничава различни видове страх. Съществува страх от мен самия съзнавайки какъв бих могъл да не бъда в бъдещето. Примерът с главозамайването и пропастта е показателен за „страха от бъдещето“[18]: когато минавам покрай висока пропаст, аз мога да изпитам страх от пропастта. Едва когато рефлектирам върху поведението си, аз се възприемам като „ужас от пропастта“. Съзнавайки възможните избори в ситуацията – поддаване на страха и главозамайването или решително отдалечаване от ръба на пропастта, индивидът ще определи свободно своето аз. Възможността да се хвърли от скалата като прекратяване на страха също не е изключена:

„Така ако нищо /rein/ не ме заставя да спася живота си, то нищо /rein/ не ме спира да се хвърля в пропастта. Решаващият начин на поведение ще бликне от едно аз, което не съм все още. По този начин азът, който съм, зависи от аза, който още не съм точно толкова, колкото и азът, който не съм, зависи все още от аза, който съм. Главозамайването е осъзнаването на тази взаимозависимост. Приближавам се към пропастта и всъщност дълбоко в себе си погледът ми търси самия мен.  Проследявайки бездната от горе до долу, очите ми уподобяват възможното ми падане и го осъществяват по един символичен начин - поради факта, че се превръща във възможна моя възможност, поведението на самоубийство предизвиква същевременно появата на възможните мотиви за предприемане на подобен акт (например самоубийството ми би прекратило страха).“[19]

Съществува пълна свобода както на избора ми да избегна падането, така и да се самоубия. В случая няма никаква детерминираност. Свободата, която се открива в страха, е проникната от нищото. Тази свобода изявена чрез страха постоянно засвидетелства „моето аз (le moi), означаващо свободно битие.“[20]

Нека обобщя съществените идеи на Сартр за самоубийството. Мислите за самоубийство се появяват в ситуация на осъзнаване на личната свобода; човекът е своята собствена свобода; свободата се отъждествява с избора и съзнанието; актът на себеубийство е възможен начин да се избяга от свободата; самоубийството е избор и утвърждаване на собственото съществуване (и свобода); човек няма абсолютно никакви основания както да спаси живота си, така и да се самоубие; свободна постъпка е тази, която отразява най-точно човешката същност – „Моята свобода е моята същност.“[21]

Абсурдът на смъртта и самоубийството

Екзистенциалната антропология поставя човека в центъра и придава голяма стойност на личния избор. Избирайки ние създаваме себе  си. Човешкото битие е поставено изцяло в наши ръце и ние не можем да избягаме от това положение. Изборът обаче е винаги колкото съзнателен, толкова и абсурден според Сартр.[22] Тези две тези - абсурдността на избора и абсурдността на смъртта, се срещат заедно в творбите на философа. Значи изборът на смъртта посредством самоубийствения акт също е абсурден.

Общоприето е на смъртта да се гледа като на събитие, което се случва в даден момент от живота на човека. Нещо, което го спохожда като краен завършек на неговия живот. Така че смъртта не е нещо нечовешко. Тя е човешки феномен. Сартровата позиция обаче е различна. Той отхвърля разбирането за смъртта като „финален акорд на дадена мелодия” и вместо това разглежда „абсурдния характер” на смъртта.[23]Какво се има предвид с това?

Когато станем свидетели на нечия смърт, ние казваме: „неговата смърт“. Или когато сме на прага на смъртта говорим за „моята смърт“. По този начин ние мислим за смъртта използвайки личните местоимения „неговата“, „моята“. Какво се има предвид с това? Има ли „моя смърт“? Смъртта се „превръща в моя смърт само когато аз се поставя в перспективата на субективността – моята субективност, определена чрез предрефлексивното cogito, е тази, която прави моята смърт неповторимо субективна, така че не смъртта е тази, която придава неповторима самост на моето за-себе-си.”[24]Ако „моята смърт“ ми се разкрива единствено от „моята субективност“, то уместно е да запитаме какво става с тази субективност, след като умра?  Смъртта лишава моята субективност от целия й субективен смисъл, обективизирайки я, но без да я унищожава. Моята смърт не означава прекратяване на моята субективност.[25] Самоубийството представлява някаква смърт, но никога моята собствена смърт.[26]

Сартр възприема смъртта като напълно случайно събитие в човешкия живот. Случайността на смъртта е разгледана по отношение на битието за себе си. Смъртта не спада към онтологическата структура на за-себе-си.[27] Тогава какво е смъртта? Смъртта и раждането са напълно случайни факти и нищо повече.[28]

Сартр отбелязва три причини за абсурдността на мъртвия живот: 1) смъртта не придава смисъл на живота, но му отнема всякакъв смисъл; 2) проблемите ни не получават решение, но загубват значението си; 3) човекът като морален деятел прави ценностите да съществуват и всичко това се обезсмисля, когато той умре.[29]

В светлината на тези нови разсъждения за смъртта следва да запитаме: има ли самоубийството смисъл? Дали то решава проблемите в живота на самоубиеца? Ако смъртта е абсурдна, тогава логично и самоубийството да е абсурдно!В обобщение Сартр пише:

„Напразно би било да пристъпим към самоубийството, за да се изплъзнем от тази необходимост. Самоубийството не може да се разглежда като край на живота, чиято основа съм аз самият. Като действие на моя живот самоубийството получава значение, което единствено бъдещето може да му придаде. Но тъй като то е последното действие на моя живот, то отказва това бъдеще и остава абсолютно неопределено. Ако аз убегна на смъртта или ако „не се улуча”, не ще ли преценя по-късно опита си за самоубийство като малодушие? Нима събитието няма да покаже, че са били възможни и други решения? Но тъй като тези решения могат да бъдат само мои собствени проекти, те могат да се проявят единствено ако аз ги преживея. Самоубийството е абсурд, който води до въвличането на живота ми в абсурдното.”[30]

Смъртта и битието за другите

Мъртвият живот е „живот“ за другите. Смъртта е цялостно лишаване на личностното ни битие в полза на другия: „Да бъдеш мъртъв значи да бъдеш жертва на живите.”[31] Смъртта е отчуждение на нашия живот в полза на другия. Самоубиецът се самоунищожава, за да стане жертва на другите. Да умреш означава да бъдеш осъден да съществуваш чрез другия. „Моето битие-за-другия е реално битие и ако то остава в ръцете на другия като някакво палто, което съм изоставил, след като съм изчезнал, то това е в качеството на реално измерение на моето битие (измерение, което е станало мое единствено измерение), а не някакъв призрак.”[32] В този смисъл се откроява ярко различие между живота и смъртта. Докато е жив, човек е отговорен, а мъртвият живот е лишен от отговорност: „От тази гледна точка различието между живота и смъртта се очертава твърде ясно – животът решава какъв ще бъде неговият собствен смисъл,  като той е винаги отсрочен, тъй като по същността си той притежава способността за самокритика и самопреобразяване,което води до това, че той се определя като нещо, което „все още не е”, или, ако щете, че той е някаква промяна на това, което е. Мъртвият живот не престава да се променя и все пак той вече е приключил. Това означава, че за него залозите са направени и че оттук нататък той ще търпи промени, без да бъде отговорен за тях.”[33]

Смъртта и свободата

Случаят с Матийо показа, че той е напълно свободен и осъзнава своята свобода. Но какво става с тази неговата свобода, при положение че срещне смъртта? Дали смъртта поставя граници на свободата? Смъртта не ограничава моята свобода, нито препятства моите проекти, защото смъртта или смъртността представлява „граница на моите проекти, която трябва да бъде поета като такава”. „Така смъртта не е моя възможност ... , а една гранична ситуация, както избраната и изплъзваща се от избора ми обратна страна.” По този начин смъртта ме спохожда в центъра на всичките ми проекти като тяхна неизяснима обратна страна. И тъй като тази „обратна страна” трябва да бъде поета не като моя възможност, а като възможността да не съществуват за мене никакви възможности, тя не ограничава правата ми. Свободата, която е моя свобода, остава цялостна и неограничена. Не защото смъртта не я ограничава, а защото свободата не се сблъсква никога с тази граница – смъртта не е в никакъв случай препятствие на моите проекти, тя е само една съдба отвъд тези проекти. Аз не съм „свободен за смъртта”, а само един свободен смъртен.[34]

Морални перспективи

Онтологията на Сартр е основата, на която той развива своята етика: „етика, която поема отговорност по отношение на човешката реалност в ситуация.“[35] „Екзистенциалната психоанализа“ дава „морално описание“ на човешкото поведение, което надхвърля утилитаристкото акцентиране върху ползата и личния интерес, както и Християнското -на алтруизма. Взети заедно онтологията и екзистенциалната психоанализа убеждават моралния деятел, че той е битието чрез което ценностите съществуват в света.[36]

Оценка на екзистенциалната доктрина за самоубийството

Накрая бих искал да изтъкна някои ценни заслуги на екзистенциализма по отношение на самоубийството. Големият принос на екзистенциалната етика е в нейното ударение върху живота на личността. Тази етика „приема и подсигурява условията за разглеждане на отделните индивиди и специфични случаи“, което е от съществено значение за морала. Въпреки неясната и смътна концепция за автентичността, етиката на екзистенциализма „запазва, подсилва и затвърждава някои важни характеристики на морала – голяма отвореност и несигурност, променливостта на неговите преценки и изискването да се действа според лично убеждение.“[37]

Друго ценно качество на екзистенциализма е подчертаната автономията на избора и личната отговорност. Индивидът е изцяло отговорен за своите действия и поддържани ценности. Именно тези конкретни елементи на екзистенциализма се оказват много важни за разбирането на самоубийството, което е личен и краен акт. Също така  рефлексията върху самоубийството повдига въпросите за вътрешното аз,  ценностите и смисъла на живота.[38] От задълбочения анализ става ясно, че екзистенциализмът предполага една „метафизична перспектива” за самоубийството и въпреки че търпи някои възражения, „метафизичната спекулация относно себеубийството не може да бъде игнорирана.“ По такъв начин „рефлексията за самоубийството или края на живота повдигат въпроси не само за смисъла и ценността на конкретния живот, но и на  живота или съществуването като цяло.“[39]

(Етични дилеми в края на живота. Проблемът с евтаназията и асистираното самоубийство. Наков, П. Дисертация за присъждане на образователно научна степен „доктор по философия”. СУ „Св. Климент Охридски”, философски факултет, катедра логика, етика и естетика. С., 2014 г.

---

[1] Някои автори поддържат тезата, че екзистенциализмът търси да обясни съществуването на човека, без да се интересува от другите форми на съществуване. Иванка Райнова, която е специалист по западна философия на XX век, категорично отхвърля тази теза (Вж. Райнова. Жан-Пол Сартр, Философът без Бог. 55).

[2]Campbell, R., & Collinson, D. (1988).Ending Lives.Ibid.,p. 77.

[3]Ibid.

[4]Сартр, Жан-Пол. (1994). Пътищата на свободата, т. 2. Отсрочката. Издателство Плевен, стр.. 346-348.

[5]Пак там.

[6]Също  „човекът е свободен, човекът е свобода“ в Сартр, Жан-Пол (1995). Екзистенциализмът е хуманизъм, с. 27.

[7]Campbell, R., & Collinson, D.Ending Lives. 79.

[8]Ibid., 80.

[9]Ibid.

[10] Вж. Biggar, N. (2004).  Aiming to Kill – The Ethics of Suicide and Euthanasia.Ibid. Глава първа.

[11]Campbell, R., & Collinson, D.Ending Lives.80.

[12]Сартр, Жан-Пол, Битие и нищо, опит за феноменологическа онтология, т. 1, 128.

[13] Единствено съществуването на човека описано с категорията „За себе си“ се смята за свободно: “...свободата е тъждествена с битието на За-себе-си.“ В: Сартр, Жан-Пол (1999). Битие и нищо, опит за феноменологическа онтология, том 2, София: Наука и изкуство, с. 353.

[14]Сартр, Жан-Пол, Битие и нищо, опит за феноменологическа онтология, т. 1, 127.

[15] Пак там, 133.

[16]Campbell, R., & Collinson, D.Ending Lives. 82.

[17]Сартр, Жан-Пол, Битие и нищо, опит за феноменологическа онтология, т. 1, 133.

[18] Пак там, 137, 139.

[19] Пак там, 137.

[20]Пак там, 140.

[21]Пак там, 150.

[22]Райнова, Иванка.От Хусерл до Рикьор. 102.

[23]Сартр, Жан-Пол, Битие и нищо, опит за феноменологическа онтология, т. 2, „Моята смърт“ с. 472-510.

[24]Пак там, 477.

[25]Пак там, 492.

[26]Пак там, 485.

[27]Пак там, 492, 495.

[28]Пак там, 495.

[29]Пак там, 484.

[30]Пак там, 484-485.

[31]Пак там, 490.

[32]Пак там, 491.

[33]Пак там, 489.

[34]Пак там, 496.

[35]Пак там, 614.

[36]Пак там, 615, 617.

[37]Campbell& Collinson.Ending Lives. 97.

[38]Ibid., 114.

[39]Ibid., 114, 115.

Калкулации

Нощта премина и утро ново дойде. Не бе то нощ една, а цяла вечност. Часовете нижеха се бавно, бавно, по едва. Стана шест и тъмнината взе да преминава. Яви се нея – светлината. Ден нов откри го хоризонта. И слънцето напираше от Изток, да тича кат юнак по небосклона. Застанах аз да го посрещна, макар оклюмал и след тежка дрямка. Бързо стъкмих си нещата, готов да тръгна по делата. Какви дела и то? Пресмятах нещо в главата, какво днес пак да правя? Дали пък туй или онуй? А може би и нещо трето? Калкулирах им цената – кое да свърша по-напред. Така замина и денят ми в сметки, и свърших нищо, да се знае. Нали и утре ден е, няма страшно. Но първо идва Тя – нощта. Заспах си сладко-сладко.  

26.04. 2015 г., 8 ч.

Свети Петър ключарят

Досетих се отново за вратата. Днес най-накрая сложиха бравата нова. Ключ лъскав тикнаха ми в ръцете и станах аз новият светител Петър. Не райските врата, вратите адови щях да отварям. Отидох плахо при вратата. Лицето криех в полумрака. Побутнах леко. Не се отвори. Заключена е значи. И кой ли щеше да отваря таз врата зловеща. Ключарят Петър, то се знае. Ключът единствен беше в мен. Каква заслуга имам за това? Нима аз искал съм да бъда тоз вратар? Момчето нямаше го в къщи. Излезе рано, зърнах го за в час. Но ще се върне знам през тази нощ. Тогава и ще му отворя.  Отново трябва да будувам цяла нощ, а вече тъй съм уморен. Нали ключарят аз съм сам едничък, друг няма като мен. Ключът единствен е у мен. Не зная точно, кога ще стана. Кога стопанинът рече да дойде! Дали в десет или в полунощ, или пък рано сутринта? Не знае никой, а само той. Какво пък, ще го чакам. Затуй съм турен тука – за да бдя. Това е моето призвание. Та когато господарят сам потропа, да стана и да му отворя. Не съм ли аз ключарят – Петър?

«Внимавайте, бъдете будни и се молете; понеже не знаете, кога ще настане времето.

 То прилича, както кога някой човек, отивайки на чужбина и оставяйки къщата си, даде на слугите си власт и всекиму своя работа, и заповяда на вратаря да бъде буден.

 И тъй, бъдете будни; понеже не знаете, кога ще дойде господарят на къщата, привечер ли, или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване,

 та, като дойде ненадейно, да ви не намери, че спите.

А каквото вам говоря, говоря го на всички: бъдете будни!» (Марк 13:33-37)

25.04. 2015 г., 23 ч.

Бащица – лукова главица

Погледнах си часовника. Часът бе вече шест. И аз кат времето  - на шест, си пишех мемоари, дето мисъл ме стовари. От часове. И времето се някак си слете, като реактивен самолет. Стопи се цяло, като лед.  Реших да се обадя у дома. Да чуя нежно моята мома. Подсещах се и по-рано, в часа на след-обяда, когато дрямка ги наляга. Зная - да ги безпокоя не ми приляга. Затова и не посмях, да не стана пак за смях. Мислех си – „домашните ми спят си сладко-сладко”. Тъй умувах го накратко. Нали денят (събота) е за отмора. Каква прокоба! От туй що научих сам. Какъв срам! Позвъних и обади ми се Б. Звучеше някак тайно, приглушено. Гласът му беше притаен, съвсем снижен. Попитах обичайно каквото вече ни е знайно: „как сте дечица мили?” Сякаш кон изцвили. Синът ми каза, че са в автобуса. Не чува се, понеже друса. Връщали се от селото. Това ме фрасна право по челото. Не го очаквах. Знаех друго и без друго, уви, отново не познах. Замъкнали се всички по полята барабар с жената. От кога ли тя ме мами? О, хитрите й женски драми.  Същисах се. А аз не знам. Що за срам! Никой да ми не обади, намирисва ми на свади. Така се стекли те нещата. Мълчали са от мен и в нищетата... Оставиха ме сам. Не е ли е туй за срам? Нима го заслужавам - цял ден на друго се аз надявам. Неведение отново ме слетя. Това ми е съдба. А мислех кротко си почиват у дома. Не понрави ми се много, че скрили са от мен това. И никой да не каже цел ден, нито сети се дори за мен. Затуй значи апарата смълча се тъй злокобно. Колко долнопробно! В нейн стил - типично, толкова цинично. Та що съм аз – бащица или лукова главица? А потя се аз и трепя денонощно, а те забиха ножа мощно. Право в сърцето – крият си лицето. На ти наш бащице, нищо лукова главице. Ни глава си ти, ни лук. Повече приличаш на боклук. Захвърлен някъде в сметта, никаква ти е и паметта. Не помниш ли, че милата женица искаше тя огърлица – някой чест да й окаже и път към село да покаже. Че селянче е тя се знае, семейството й кой не знае. Нали дошли са от нивята, в града развяват си пръднята. Тяяяяя....ах, ходила е за глухарчета. „Я  недей ме праща за канарчета”. Глух-арче имаш си и в къщи. „Ей мъжленце,  недей се мръщи.”

А ние, ние работим здраво, което си е право, и в сутрин и в здрач, неуморно, и мачкат ни поголовно. А хлябът е малко, хлябът не стига деца... Деца, но с дяволски лица. Защото на лъжата, дяволът е сам бащата. Залудо работи бащицо, моя лукова главицо. (Не следва продължение)   (автор: „Ни лук ял, ни лук мерисал”)

25.04. 2015 г., 18:10-22 ч.

Кант върху самоубийството

Имануел Кант: човешкият дълг към самия себе си и другите

Римският философ Сенека поставя край на живота си, за да избегне несправедливата смъртна присъда наложена му от император Нерон. Защо хората се самоубиват? Какво  е самоубийството? Самоубийството е „съзнателно и преднамерено отнемане на собствения живот“[1]. Причините за самоубийството се търсят в начина на оценяване на живота. Дали живота си струва да се живее или не? Хората, които се самоубиват оценяват живота си като недостоен за живеене. Днес статистиките отчитат повишаване броя на самоубийствата. В световен мащаб се извършват самоубийства на всеки 40 секунди. Годишно повече европейци умират от самоубийства, отколкото от пътни злополуки. [2] Числото на хората отнели живота си постоянно нараства. Медицинските изследвания отчитат, че самоубийствата често се дължат сериозни психични проблеми у хората. Тежка депресия съпроводена от ниско ниво на серотонима. Самоубийството е сериозен философски проблем, поради това бих искал да разгледам интерпретацията на Кант за самоубийството.

Кантовият възглед за самоубийството може да се проследи в „Метафизика на нравите“[3], Първа част на елементология на етиката, Първа книга – За перфектните задължения на човека спрямо самия себе си, Първа глава – За дълга на човека към себе си като към същество от животински свят. Пункт първи. За самоубийството. Тук Кант разглежда въпроса за дълга на човека към самия себе си. Преди да анализирам аргумента му за самоубийството, искам да кажа, че той категорично неодобрява това дейние. Думата, която той използва е „престъпление“ – самоубийството е престъпление. Какъв точно вид престъпление е делото на самоубиеца, предстои да изследваме? Искам да започна с възгледа на Кант за човека.

 Човекът съществува едновременно в два свята – разумен и сетивен. В термините на Кант: „ноуменалния“ и „феноменалния“ свят. Като представител на тези светове, субектът в свое лице е „homo noumenon“ и  “homo phaenomenon“. Човекът е същество, което се  причислява към животинския свят, доколкото принадлежи на един сетивен свят. Той е „природно“ , „животинско“ създание в принадлежността си на един „природен свят“ В качеството си на разумно същество, той принадлежи и на един интелигиблен (разумен) свят. Този дуализъм на двата свята е характерен за мисленето на Кант.  Качеството му „разумност“ определя човека и като „нравствено създание“. Всеки субект е носител на нравственост, която му задава към един „дълг“ на човека към самия себе си. Какъв е този дълг у човека и какво този дълг му постановява?

            „Първият дълг на човека към самия себе си като принадлежащ към „животинския свят, животинската му същност“ е самосъхраняване на неговата животинска натура. Самоубийството е отклонение от този дълг, защото то е „самопроизволна физическа смърт“. Какво е определението на Кант за самоубийство? Самоубийството е „произволното лишаване на себе си от живот“ /самоубийство, човекоубийство, убийство/, „самолишаване собсвеноръчно от тяло“, буквално „обезтелесяване“. Кант разделя самоубийството на два вида: частично и пълно. Частичното самоубийство е осакатяване на тялото, самолишаване от орган. Пълното самоубийство е причиняване на физическа смърт „в смисъл на самолишаване (собственоръчно) от тяло“.

Ще разгледам няколко главни пункта от аргумента на Кант срещу самоубийството, което по думите му представлява „престъпление към собствената личност“.

Първо, самоубийството е престъпление (убийство), защото е престъпване на дълга на човека към самия себе си – дълга да се самосъхрани като личност. Акцентът на Кант е поставен тук. Деянието на самоубийството може да се разглежда и като престъпване на дълга към ближните (към съпрузи, родители, деца, към държавата) и дълга към Бога (дезертъорство от Божия призив към човека). Припознавайки себе си като личност, човекът е обвързан да самосъхранява живота си само защото е такъв. Понятието „личност“ е силен момент от аргумента на Кант. Разглеждан като личност, човекът е способен да прави нравствени преценки, да мисли и разсъждава, да се самоопределя. Тези способности на личността откриват рационалната същност у човека, която го отличава от животните. На въпроса, „дали човекът не е обвързан да съхранява собствения си живот само по силата на това, че е личност?, отговорът би бил, да, той е задължен да съхранява собствения си живот, защото е личност. Защото е разумно природно същество, нравствено същество.

На второ място, ценностите на дълга стоят по-горе от живота. Човекът може да подрежда ценностите според степента на тяхната важност и да преценява кои да избира. При ценностната йерархия дългът на човека към самия себе си стои по-високо от ценността на самия живот. Например войникът има дълг към родината преди собствения си живот. Дългът на човека към самия себе си като личност е до живот, затова той няма право да „отчуждава личността си, щом стане дума за дълг“. Избягвайки от своето задължение „постъпвайки така свободно, като че ли за тази му постъпка няма и нужда от някакво правомощие“, самоубиецът изпада в противоречие. Казано иначе самоубийството е противоречие със самата човешка природа.

Трето, субектът е носител на нравственост, която при самоубийството е унищожена. Човекът е ценен, защото има в себе си нравствеността. „А да унищожим субекта на съществуващата в нашето собствено лице нравственост, е равнозначно, като да изкореним от света самото съществуване на нравствеността  (която е цел сама по себе си), доколкото тя лежи в същия този субект.“  Така че, самоубийството е посегателство не само срещу нравствеността у човека (самоубиецът), но и срещу нравствеността в света. Ето защо, това деяние е недопустимо.

Четвърто, човекът е третиран като средство, а не като цел. Самоубиецът разполага с физическото си тяло като с обикновено средство, за да постигне „произволна цел“. Кантовият категоричен императив гласи: отнасяй се с човека винаги и само като към цел, никога като към средство. Следователно самоубийството е нарушаване на тази морална норма заплашвайки да унищожи както човека превърнат в „средство“, „инструмент“, „предмет“, така и целия човешки род. Човекът, който е „homo noumenon“ и  “homo phaenomenon“.

И накрая, самоубийството според Кант е престъпление спрямо собствената личност. Следователно е напълно ирационално действие, което е недопустимо за едно разумно същество каквото е човекът.

Приложение до евтаназията и асистираното самоубийство

Когато разгледаме евтаназията и асистираното самоубийство през етиката на дълга, става ясно, че те са абсолютно недопустими. Тези две медицински практики от гледна точка на Кант, са морално неоправдани и неприемливи!

Еватанзия и асистираното убийство съдържат в еднаква степен елемента „убийство.“ Това убийство е преднамерено, пряко. Активната евтаназия е преднамерено убийство на пациента по негово съгласие. Асистираното самоубийство  е преднамерено убийство на човек (не задължително пациент) по негова воля. В този аспект двете действия се доближават до самоубийството. Дали наистина са самоубийство? Евтаназията и асистираното самоубийство задължително изискват двама човека за извършване на убийството – първият (лекарят или асистента) убива; вторият (пациента) бива убит. Лекарят (асистента) убива пациента. Но това не е самоубийство? При положение че пациентът е убит от лекаря, а не се убива сам, значи няма самоубийство. Всъщност намерението и действието на пациента трябва да се тълкуват като самоубийство. Ако разгледаме намерението и действието на пациента, който трябва да бъде убит, се вижда ясно елемента на само(убийство).  Намерението – да бъде убит, и действието – позволяване да бъде убит, са доказателство за самоубийствения акт. Пациентът се самоубива оставяйки се или позволявайки, допускайки (действие) върху него да бъде извършен акт на причиняване на смърт. Пациентът напълно доброволно допуска да бъде преднамерено убит! Евтаназията и асистираното самоубийство са акт на самоубийство от гледна точка на пациента – той иска да умре, моли, отказва лечение, изпива смъртоностната доза или подава част от тялото си да му бъде извършена манипулация, инжекция и пр. От гледна точка на лекаря (асистента) и от наша гледна точка те не са точно самоубийство, защото участва втори човек.

Горните точки от аргумента на Кант против самоубийството могат да се отнесат до евтаназията и асистираното самоубийство, за които вече казахме, че се приемат като самоубийство. И при двете има „преднамерено убийство на самия себе си“. Личността съзнателно прибягва до физическа смърт, чрез самолишаване на живота си, „обезтелесяване“. Това е самоубийство. Същите доводи на Кант имат сила и тук: престъпване на дълга към самия себе си, изпадане на личността  в противоречие със самата себе си и ценностите, унищожаване субекта като вместилище на нравствеността, третиране на човека като средство, а не като цел

---

[1] Защо се самоубиваме? Marijana Filipeti. В 11 th Losinj Days of Bioethics, Mali Losinj, 2012, Annual, p. 129-130.

[2] Пак там.

[3] Кант, И., Метафизика на нравите, Втора част, Метафизически основни начала на учението за добродетелта. Фараго, С., 2010 г., с. 137-149.

МОЯ ПРОЛЕТ

Тя е тук,

долетя с крилата на вятъра,

дойде с утринното слънце,                                                         

замина тихо над тополите.

Моя пролет, Моя бяла пролет,

изживяна и празнувана.

Моята пролет е пъстроцветна.

Обагрена със стотици цветове – бяло, жълто, зелено, червено, синъо....

Тя облича цветя, храсти дървета с шарени дрехи.

Моята пролет е слънчева и топла.

С дъха си тя стопля земята студена,

сгрява все живо след дългата зима.

Моята пролет е мъдра.

Тя с облаци черни насипва простора,

с дъжд напоява земята, храна на човека да ражда,

да радва сърцето му клето.

Моята пролет мирише на лайка.

Навред тя пръска омайно ухание, носи се свежест.

Пролетта птичките сбира и с песни оглася простора небесен,

летят пеперуди, пълзят насекоми, зайчета скачат, пръхтят и конете;

съществата безбройни за нов живот се пробуждат.

Моята пролет живот вдъхновява.

Събужда тя малкото семе от съня непробуден,

живот му дарява, растеж плодоносен.

Моята пролет е засмяна.

На всички тя радост и щастие дава,

не се щади, нов живот да дарява!

Петър Наков   
10.08. 2013 г

.

Етика на живота и смъртта (фрагменти)

“Смъртта е единственият вдъхновяващ гений или Мусагет на философията, поради което Сократ е нарекъл философията танату мелете – подготовка за смъртта. Едва ли някой би философствал, ако не бе смъртта.”

                                                      Артур Шопенхауер, Светът като воля и представа

“Проявяващата се тук безгранична привързаност към живота не може да е възникнала само от знание и размишление. За мисълта тя изглежда по-скоро глупава, тъй като въпросът за обективната стойност на живота е много деликатен и най-малкото е съмнително дали животът е за предпочитане пред небитието и дори, ако се вслушаме в опита на размишлението навярно небитието ще спечели.” 

                                                             А. Шопенхауер, Светът като воля и представа

“От двете страни в дебатите за евтаназията стои страхът: от една страна е страхът от болката, неприемливата зависимост, страх да изпитваш или предизвикваш тежест, от дълъг живот, в които чувството за липса на собствено достойнство задушава самоуважението.

От друга страна е страхът от понижаване на стойността на човешкия живот, страх от лекарите – какво вече са извършили в условията на корумпирани и тиранични общества и какво могат да направят сега при неуместно вмешателство или под натиска на ограничените ресурси, ако това е съчетано с правото и силата да прекъсват живота на пациентите.” G. Dunstan

“Проблемът, с който се сблъскваме тук, е проблемът за евтаназията, но не само в смисъл на помощ в часа на смъртта, но и в по-широк смисъл на предизвикване на смъртта и слагане край на мъките.

В тази връзка бихме искали да кажем следното.

Първо, не е работа на лекаря да съди относно ценността на нечий човешки живот. Той е упълномощен единствено да помага когато може, и да облекчава болките, когато трябва, да лекува, доколкото може и да се грижи за хората, когато не е в състояние да ги излекува.”   

                                                                   В. Франкъл, Лекарят и душата

“Неговата смърт, доколкото тя е негова, е част от живота му и едва тя го превръща в смислена цялост.”   В. Франкъл, Лекарят и душата

“…според будизма няма морално задължение да се запази животът на всяка цена. Осъзнаването на неизбежността на смъртта разбира се, е централен елемент в будисткото учение. Смъртта не може да се отлага вечно и писанията насърчават будистите да бъдат предпазливи и да се готвят за последния час, когато му дойде времето. Стремежът да се удължи животът отвъд естествените му граници чрез използване на все по-сложна техника, когато не се вижда никаква надежда за лечение, е опит за отрицание на факта, че човек е смъртен. Според будизма такова поведение е породено  от заблуда (моха) и прекалено привързване ( тришна).”

                                                                    Дамиен Къун, Будистка етика

“Евтаназията не поставя единствено медицински проблеми: тя подбужда дискусии относно базисни морални ценности и принципи, поставя въпроси за живота и смъртта, за правата и задълженията към себе си лично, към близките и обществото, за достойнството и особено на страдащия и поставен в критична ситуация човек.”

                               П. Лисаев, Евтаназия или медицински контрол върху смъртта.

“Науката и технологията ще ни помогнат да заместим повече жизненоважни органи, а отговорността за проблемите, които касаят живота  и смъртта, донорите и реципиентите, ще нарастват неколкократно. Пред днешните и бъдещите поколения ще изникват правни, морални, етични и психологични проблеми, те ще трябва да решават се повече и повече въпроси, свързани с живота и смъртта, докато един ден и тези решения навярно ще бъдат вземани от компютри.”

                                                     Кюблър-Рос, За смъртта  и умирането.

“Ако се нуждаем от една умна помощничка при раждането си – в момента, в който се появяваме на този свят, то двойно повече се нуждаем от някой по-умен помощник, когато умираме и напускаме този свят.” M. de Montainge

“Става ясно, че лекарите нямат отговорност да поддържат живота на пациента “завинаги”. Съществуват обстоятелства, при които разполагайки със съответните инструкции от пациентите или упълномощени лица, те могат да се придържат от прибягване до животоподържащи грижи, без да се страхуват, че ще бъдат подведени под наказателна отговорност. Пациентите имат право да се откажат от подобни грижи и то се запазва след като са изгубили способността си да съобщават желанията си. Упълномощени лица могат да упражняват това право от тяхно име, съобразявайки решенията си или с известни за тях предпочитания на пациентите, или със собствената им преценка кое е в негов интерес.” 

                                              Албърт Джонсън, Раждането на биоетиката