Любов към мъдростта или догматична арогантност?

“Философията се състои тъкмо в това – да познаваме границите си.”  Имануел Кант

“Да пожелаеш един велик дух - един Шекспир или Гъоте – да направят догмите на някоя религия свое лично убеждение, е все едно да искаме от един великан да надене обувката на някое джудже.”  Артур Шопенхауер

Човешкият живот е белязан с въпроса какво да правя. Често светът, в който пребиваваме не ни дава ясен ориентир за пътя.Тогава всеки трябва да избере, или да начертае пътят си, или да следва пътят очертан от другите. Първите решават  да изучават философия, да задават въпроси и да търсят истината заради самата нея. Вторите предпочитат да се подслонят под мнението на някой чужд индивид или група от хора. Това са готовите положения, догмите, които внушават една мнима сигурност. За нещастие обаче догматиците изпадат в догматична арогантност като презират всякакви философски разсъждения (забраняват на разума отвлечени размишления).

`           В това кратко есе противопоставям любовта към мъдростта с догматичната арогантност. Изборът на едното или другото не избягва съответните последици.

Първоначално философията се определя като “любов към мъдростта” от гръцките думи филео и софия. Дали обаче любовта на някого към мъдростта е добро основание той да се нарече философ? Според гръцкият философ Питагор отговорът е положителен. Защото от историята научаваме, че пръв Питагор нарекъл любовта към мъдростта “философия”, а себе си философ, след като беседвал в град Сикион с Леонт – тирана на Сикион. Логично е да зададем въпроса: Защо ни е философията?

Човекът е създал философията (любовта към мъдростта), а Бог е създал човека. Човекът е разумно същество сътворено по образа на Бог. Бог и човек си приличат, защото имат разум. Това ги отличава от животните. Според Зенон “на разумните същества им е даден разумът в качеството на съвършен водач”, който ги води “да живеят според природата”. Защото “да живеят според природата, означава да живеят според разума” се аргументира гръцкият философ. Следователно разумът ни в качеството на съвършен  водач задава въпроси и търси знание: Какво да правя? Как да живея? В света ние не намираме ясен ориентир за пътя, който да изберем и да живеем. Тогава всеки трябва сам да го начертае. Тук се появява философията, стремеж към знание, мъдрост как да живеем в света. По думите на Новалис:

“Философията е всъщност носталгията, стремеж навред да сме си у дома.” 

Философското знание ни е нужно както добрата екипировка на пътешественика в неговото дълго пътешествие. Защото ние сме пътешественици в този свят. Животът ни е само едно пътуване. За едни по-дълго, а за други по-кратко. Поетът казва следното: “Дните на живота ни бързо преминават и ние отлитаме.” Защото всички ние “прекарваме годините си като въздишка.”(Псалом 90:9, 10) И колко трае една въздишка?

Философията задава въпроси за човека и света, защото търси истинно знание, което ни е нужно за ориентир в живота. “Защо са му на разума отвлечени разсъждения?” негодуват хората, които не харесват философията. “Как ще си намериш работа с тази философия?” питат уж загрижени те.

Античната идея за мъдростта означава теоретичното знание. Фокусът тук е теорията, умозрението, което разумът извършва над предметите в света. На Изток в юдейската традиция намираме идеята за мъдростта (от еврейски хохма), която обозначава практическото знание. Стремежът към познание е обоснован само с оглед на употребата му в живота. Няма да сбъркам ако кажа, че гръцката мъдрост има характер на рационално познание (с усилието на разума), а юдейската на морален императив (свят живот). Пословичен е спорът между двете традиции с въпроса: Какво общо има Атина с Ерусалим? Като Атина означава абстрактното разсъждение на разума, а Ерусалим прагматичното знание. На въпроса: Защо са му на разума отвлечени разсъждения? бих отговорил с авторитетните думи на Учителя, Исус Христос, защото “не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста.” (Матей 4:4) В своето евангелие Йоан нарича Исус ”Словото”(Логосът). Гръцката дума логос има много значения като някои са: слово, реч, дума, разум. В контекста на това евангелие Логосът е Христос, Който каза за себе си: “Аз съм Истината”. Точно преди да завърши книгата си Йоан посочва целта, поради която е писал: “А тези са написани за да повярвате, че Христос е Божии Син”. Според него човек трябва да вярва в Христос, който е истината. Следователно Истината е постижима с ума и сърцето. Текстът апелира ние да познавамеистината чрез разума, така както и опитно.

Философските въпроси са гранични. Въпросите, които философията повдига са по-важни дори от търсените отговори. Според Бертранд Ръсел “хората изучават философията не от любов към точните отговори на въпросите, които тя поставя, а по-скоро от любов към самите въпроси.” Защо е така? С какво са ценни философските въпроси и самата философия? Ръсел ни отговоря: “Защото те разширяват представата ни за това, което е възможно, обогатяват въображението ни и подриват догматичната арогантност, която забранява на разума отвлечени разсъждения.” Нима философията не се интересува от отговорите на поставените въпроси? Тя поставя въпроси, на които дава разнообразни отговори. Максимата: “да не се боим от разнообразието”се е появила сред гърците.

С любовта си към въпросите философията се противопоставя на догматичната арогантност. За какво говорим тук?

Думата “догма” на гръцки език (dogma) се превежда като мнение, възглед, теза, положение. Обикновено терминът се отнася до науката (догма на науката, философията (догматична метафизика, И. Кант) и религията (догми на вярата). Догмата е онова мнение или теза, истинното съдържание на която минава за неоспоримо само ако се приема на вяра (не се нуждае от рационално обяснение). Детето вярва в Дядо Коледа, който идва през нощта и тайно поставя под елхата желания подарък. Според съвременната научна догма за произхода на живота, последният е възникнал след милиарди години бавни еволюционни промени от най-прости  форми до човека. Така смятат и повечето учени днес. Съществуват Християнски вероизповедания, които вярват в догмата за детското кръщение. Според тях детето на вярващи родители при внезапна смърт отива на небето, защото те са в заветна връзка с Бог. Всички тези догмати се приемат за абсолютно истинни без възможността да се оспорят или разглеждат различни отговори.

Догматизмът е неизбежна част от човешкото мислене и познание. Това е стил на мислене. Характерно за него е, че абсолютизира едностранчиво някоя от страните на действителността. Точността на отговорите тук са за сметка на многообразието. Догматикът е, който настоява на своите частни истини, тъй настойчиво, сякаш няма никакви други истини. Той е едно-измерен. Прилича на фотограф, който не се интересува от обратната страна на снимания предмет и за който всеки предмет е само емфас (лицето отпред).

С подчертана ирония великият немски философ Имануел Кант обрисува портрета на догматика по следния начин: “догматикът е онзи, който без да се съмнява в първоначалните си обективни принципи т.е. без критика, продължава тържествено пътя си.” Този надут всезнайко е приел знанията си като по калъп, но само според ограничен капацитет. При положение, че някой му оспори дефиниция “той не знае откъде трябва да вземе друга.” Защото забелязва Кант: “той се е развивал по чужд разум, заучил е, и е станал отливка от гипс на жив човек.” В стремежа си към знание догматикът е преминал по много заобиколен път. Познанията му не са се зародили първо в собствения му ум, не са “почерпени от общите извори на разума.”

В контраст философската критика се основава на самия разум. Разумът в качеството си на съвършен водач, от общите извори на който философията черпи отговори на поставените въпроси: Какво е действително? Какво е свят? Какво е живот? Какво е човек? Какъв е Бог? Какво мога да знам?

Философското изследване предоставя многообразие от отговори, но не точни отговори. Защото “по принцип не е мислим нито един точен отговор”(Б.Ръсел). Още по-малко е мислим абсолютен отговор или мнение, теза, положение. Истините, които научаваме от философските въпроси имат за цел да разширят представите ни за това, което e възможно (битието, природата, човек, свят, познание, Бог, безсмъртие, време и т.н.).

Догматичната арогантност е несъвместима с любовта на свободния дух към мъдростта и истината. “Деспотичната власт”  на догматиците е демонстрирана в забраната им разумът да извършва спекулативни, отвлечени разсъждения.  Църковните догматици имат претенцията за абсолютно истинно знание за Бог, човек, свят, небето, безсмъртието, морал, свобода. Тази претенция е изразена в следните постулати: “При внезапна смърт детето осветено от църквата отива на небето”; “Бог избира човек за спасение, без значение свободната воля”; “Кръщението с Духа е говорене на чужди езици или не”; “Пастирът е специално призван, надарен от Бог без значение образованието”; “Вярата не се нуждае от отвлечените разсъждения на разума, защото е практична” или “пастирът ви говори не абстрактни истини на философите, а приложимата истина на вярата”. Това са отново догми и догми. Гордият догматик смята, че всички хора са в един общ затвор –невежеството, без него. Само той е в единната Истина. Прехвалената му набожност го заблуждава да счита,че само с догмата си той се е спасил от решетките и е на свобода. Той е наистина като удавник за сламка, защото се е вкопчил силно в единствената си опора–догмата. Според гръцкият философ Епиктет обаче “оковани са дори онези, които оковават”. Като мислят, че са всесилни църковните догматици са всъщност в окови. Те оковават с догмите си наивните миряни, но самите са оковани. Защото собственият им деспотичен догматизъм поробва. Обратното, истината (aleteia) прави човек свободен. Това е изразено в думите на Христос: “И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Йоан 8:31). Идеята е, че познаването на истината е свобода! Познаването на истината преминава през любовта към мъдростта, не през деспотичния догматизъм. Философията е любов към мъдростта, търсенето на истината от човека, търсене, което го усъвършенствува:

“Онова, което дава цена на човека, не е истината, който той притежава, или която мисли, че притежава, а искреното усилие, което той е направил да я завоюва. Защото чрез търсенето на истината човек се усъвършенствува.”(Лесинг)

Това е достойната философия на вярата.

Предмет на моите размишления в това есе беше въпроса: Любов към мъдростта или догматична арогантност? Човекът избрал да се отдаде на философията в действителност е предпочел пътят на свободата. Защото само свободният дух копнее да познава истината заради самата нея. Обратното е поробената душа, която попада в робството на догмата. Окована в собствената си догматична арогантност (претенцията й за абсолютно знание) тя е изгубила самата себе си и тъне в мрака на заблудата -мнимата сигурност.

Историята е…призрак

Познанието на понятието “история” трябва да тръгне от общото към частното. Ние питаме: Какво е историята? Има различни отговори на този въпрос, които формират множество мнения на хората. Затова питам: Какво е историята според вас? Предполагам, че вие ще изпратите и своите отговори! Какви биха били възможните отговори за историята?           Историята е човешко произведение, дело на човека. Историята е запис на информация в учебници и книги. Историята е нещо от-минало, нещо, което е зад гърба ни. Историята е наука, която се изучава в училище и университета. Историята е хуманитарна наука, като под това разбираме “наука за духа”. Всъщност самата история е един дух, призрак и нищо повече! Това е моят теза, на която възнамерявам да се върна по-късно. Но сега да продължим да определяме понятието “история”.

Историята е кратък или дълъг разказ. Тя е нещо, което трябва да слушаш и записваш. Историята е запис на живота на хора или нация. Историята е скучен предмет в училище. Историята съдържа факти, дати, години, имена, които трябва да помня. Историята се запаметява в ума. Следователно, тя съществува единствено в човешкия разум! Историята се дели на периоди, векове, години, дни, часове. Историята е застинала статистика. И накрая историята е поредица от събития, които се случват в хода на човешкия живот. Понеже се случва в човешкия свят, историята е тясно обвързана с човека и неговото битие в света. Добре! Една история ли има или има много истории?

Историята е една и много истории. Например, историята на България е една, но в нея се съдържат множество отделни по-малки истории – на градове, села, сгради, хора, обичаи и т.н. Историите, които ни се разказват са много. Слушаме истории на света, истории на градове, истории на църквата, история на изкуството, история на музиката, история на педагогиката и др. Историята е субективна проекция на човека за из-минали събития, факти, личности. Добре! Кой пише историята? Има ли един автор на световната история? Историята е писана от човека, историка. Историята е писана от Бога. Но ние възприемаме тези две твърдения различно. Първото, историята е писана от човека, историка го приемаме рационално. Защото, вземете една историческа книга. Погледнете корицата й. Ще прочетете заглавието и разбира се нейният автор. Той е човек. Всяка историческа книга (или история) се пише от човек! Второто твърдение, историята се пише от Бог се приема на вяра. Защото, ние не виждаме Бог, не го чуваме, не го докосваме. Следователно, ние вярваме, че Бог “пише” човешката история. Единният автор на историята е Бог. Но Той използва много автори, хора, които да напишат историята. Хората обаче са ограничени в познание, тогава как знаят за да напишат историята? На това ще отговоря, че те пишат една от многото истории, но не знаят за да напишат ЦЯЛАТА ИСТОРИЯ. Тук ще отбележа, че историята се пише (знае) след като се е случила. Историята е нещо от-минало, което се запечатва след нейното ставане. Преди да стане, няма история. Историята се “движи” във времето – минало, настояще и бъдеще. Никой не знае бъдещето за да напише историята пред-варително. Така стигам до въпроса: Има ли историята начало и край? Кога е краят на историята?

Историята има начало и край. Християнството създава линейната представа за историята. Историята е линия, която започва от раждането на Христос, някъде 4 г. пр. Христос. Знаем, че с Християнството или Христос имаме ново летоброене. Защо е така? Историците знаят, ние навярно. Единствено в линейната история бихме могли да говорим за отделни периоди, като преди и след Христос, преди новата ера и след новата ера. Историята има начало и край само в линейната представа за историята. Докато всички са възприели началото на новата ера с идването на Христос и броенето на времената, годините, вековете става в тази линия, Християните вярват, че краят на историята ще дойде с второто пришествие на Исус Христос. Следователно, според тях историята има край. Логически обаче при линейната представа, ако една линия има край, то трябва да има и начало. В математиката няма безкрайни отсечки нали? В линейната история се допуска из-мерване на историята и времето. Това обяснява, защо постоянно си гледаме часовниците. При източните народи, например и Индия, Китай, Япония съществува кръговата или циклична представа за времето (или историята). Историята е сравнена с кръг или спирала. Следователно, историята е безкрайна. Времето няма начало и край. Така съществуват две представи за историята – линейна и кръгова, спираловидна. Има ли такова нещо като “обективна” история? Какво означава това?

Понятието “обективна история” е проблематично. Няма такова нещо като “обективна история”, защото историята се случва в и с нас. В човешкия свят. Следователно, няма история из-вън човека и неговия свят. Или ако има, ние не знаем това. Човекът е обекта и субекта на историята, той е самата история. Той прави историята да се случва. Човекът въз-приема историята, той е дал името й, названието “история”. Следователно, трудно е да се каже, че има “обективна история”, когато говорим за нещо извън човека. История извън човека и неговия свят не съществува. Възниква и въпроса за истината на историята.

История и истина

Откъде историците знаят историята? Кой им я съ-общ-ава? Има ли историкът намерение да пише още история, ако тя вече е написана?  Докога ще се пише история? Историята истина ли е? Когато четем уроците по история в учебника, ние приемаме всичко за истина. Но дали е така? Идва и въпроса: истина ли е това, което чета и научавам? Истина ли е историята? Ако е истина, как знам? Ако не е истина, защо ми е историята? Какви са критериите за истинност на една история?

Някой е казал, че човекът е разумно същество. Следователно, той е в състояние да твори история и да я разбира. Историята е нещо свързано с духа и разума ни. Защото ние четем, вникваме, слушаме и познаваме историята. Ние мислим върху историческите факти, събития, имена и др. Бих ли могъл тогава да кажа, че историята е нещо, което съществува само и единствено в човешкия ум или дух? В един смисъл “Да”. Защото ние въз-приемаме историята като име и форма и нищо повече. Така ли е? Нека да приведа следния пример. Стоя на масата и гледам напред. На масата точно пред мен стои книга. Тази книга ми разказва история.Една история нарязана на малки късчета, откъси, множество истории. Книгата е Новият Завет на Библията. Историята в Новия завет е една голяма история - разказ за живота и служението на Исус Христос. Но в Новия завет, едната история има отделни книги, истории, евангелия, послания, откровение. В тези множество по-малки истории поместени в едната история (или истории в Историята), са описани поредица от събития, набор от факти, упоменати са множество хора, имена. Единната история ми говори за Бог. Но Бог ли ми разказва тази история или авторите? Книгата на масата е написана от автори и аз зная това. Хора, които разказват история за Бог. Историята в тази книга е произведение на човека и неговия разум, така както е произведение на Бога. Доказателства за първото имам в самата история, но за второто нямам. Стоейки на стола и четейки тази история, написана и предадена от писателите, аз се “пренасям” в историята. Аз научавам нещо от историята. Четейки самия аз ставам история. Защото ден след това ще си спомня: “Вчера четох историята на Новия Завет.” Но аз познавам историята, така както ми е представена от тези автори. Историята ми е представена като текст. Текстът е нещо абстрактно. Текстът е смисъл, дух и по-точно тъкан, духовна тъкан. Този смисъл в текста е, който аз въз-приемам в момента на четенето и разбирането. Точно в този момент на моя стол аз нямам никакво доказателство или основание да смятам, че четената, гледаната и възприеманата история предадена от авторите е обективна, или че тя е станала, някъде извън тази книга. В действителност аз нямам никакво рационално или опитно доказателство, че тази история е съществувала в действителност, някъде извън умовете на авторите. Защото в момента аз възприемам това, което е в техния разум. Наистина аз бих могъл да приема историята на авторите като нещо “обективно” – събития, факти, които са станали отделно от съществуването им единствено като запис, текст, но това приемане би могло да стане само на вяра, не на рационално основание. Рационалното в случая е изразено в четенето, вникването и разбирането на текста – думите, изреченията и т.н. В действителност най-същественото в книгата – историята, е невидима за моите очи, непостижима е за сетивата ми, например аз не мога да видя действителното тяло, лице на Исус и неговите ученици, не мога да чуя гласовете им, не мога да пипна рибата, с която той е нахранил учениците. Но все пак тези неща са “видими” за мен като смисъл. Смисълът е единствено нещо, което идва до мен от историята в книгата. Следователно, историята ми се явява единствено като смисъл, тя е смисъл. Затова аз мога да я възприема само и единствено като такава – с-мислена. Нищо повече. Смисълът е заложен в текста и моя разум, не в опита. Следователно, историята не съществува никъде другаде освен като смисъл в рационалното действие! Смисълът, който откривам в книгата или историята пред мен е изцяло в моето съзнание. Така тук отговарям на въпроса: има ли история извън съзнанието на човека? Не, извън съзнанието на личността няма история или ако има нещо такова, история сама по себе си, то тя е различна от историята като смисъл. Смисъл за мен. Човекът би могъл да познава (или се срещне с) историята единствено като смисъл! Смисъл съществуващ в съзнанието му. Нека да повторя крайния си извод: историята сама по себе си като нещо “обективно”, нещо извън нас не съществува. Историята съществува единствено като смисъл или дух в човешкия разум. Следователно, историята е дух, призрак, който ми се явява, когато мисля за нея. Ако “времето” според Августин съществува само в духа на човека,  “В тебе дух мой меря времето”, то защо историята да не съществува единствено в разума или духа. Какво е историята? Този възглед за историята като дух или призрак, би трябвало да определи и моето отношение към нея. Кой е казал тогава, че съвременния човек не вярва в духове и призраци? Защото историята е един такъв призрак, дух, който ни се явява в книгите и учебниците, и в когото ние вярваме!

Текст за размисъл:

“Проблемът, противоречието, с което учените не могат да се справят, е умът. Умът няма маса или енергия, но те не могат да не се съобразяват с определящото му значение за всичко, което вършат. Логиката съществува в ума. Числата съществуват само в ума. Аз не се тревожа, когато учените казват, че призраците съществуват само в ума. Само едно нещо ме поразява. Науката също съществува само в ума на хората. От това не става по-малко реална. Нито пък призраците.

Законите на природата са човешка измислица, както и призраците. Законите на логиката, на математиката също са човешки измислици, както призраците. Ние виждаме онова, което виждаме, защото призраците ни го показват, призраците на Мойсей и Христос, на Буда и Платон, на Декарт и Русо, на Джеферсън и Линкълн и още, и още, и още. Исак Нютон е един много добър призрак. Един от най-добрите. Човешкият здрав разум не е нещо друго освен гласовете на хиляди и хиляди от тези призраци на миналото. Призраци, които се опитват да намерят своето място сред живите.” (Робърт Пърсиг, “Зен или изкуството да се поддържа мотоциклет”)

Литература за прочит:

Августин, Изповеди, Народна култура, С. 1993.

Франсис Фукуяма, Краят на историята и Разломът.

Алвин Тофлър, Шок от бъдещето.

Робърт Пърсиг, Зен или изкуството да се поддържа мотоциклет.

Автор: Петър Наков

Октомври, 2009 г.

Гласът на различния

“Хераклит нарича противоположното полезно и казва, че най-красивата хармония се получава от различните неща”

Аристотел, “Никомахова етика”

"И те се чудеха на учението Му, защото ги поучаваше като Един, който има власт, а не като книжниците"

Евангелие от Марк 1:22

"Познай себе си!" неизвестен автор

            На въпросa: "Кой е различният?", бих отговорил следното: Различният е емблематичен образ на някой - Той или Тя. Той, различният има много имена - Иван, Георги, Мария, Елена. Различният може да е философът  - Питагор или Сократ, пророкът - Исус Христос, здравият – Петър или увредената - Мария. Той е с много лица. Макар и с множество имена и черти гласът на различните хора е един.

            Различният това е той или тя. В детска или в зряла възраст. Дете, юноша или зрял вече човек. Висок, нисък или среден на ръст. Слаб или пълен. С ясни изразени черти на лицето. С очи кафяви или сини. Но очи, които са прозорец към душата му. Очи, които говорят много. Човек със силни крака или човек с увреждане. Стъпил здраво на пода или седящ неудобно в инвалидната количка. Подпиращ се на своите канадки. Този е образът на различния човек. Несигурен и обезпокоен поради това, че е различен. Но питам се, защо ли ? Какво от това, че е различен?

            Спомените ми ме връщат отново към нея - различността. В детството моята различност като дете на разведени родители. Като юноша различен с очилата, които носех на носа си. Сега съм различен с това, че съм теист (виж значението в обяснението), а не атеист. Различен съм с любовта си към знанието, мъдростта.. За разлика от другите, които презират да познават. Различен съм с желанието си да помагам на хора с физически ограничения, а не да развивам бизнес. Аз просто съм различен! Но какво свойство е различността?

            Различен означава "нееднакъв, несходен с друг". Яворът и дъбът не са еднакви дървета. Думата означава също "разнообразен, не само един." Древният мъдрец Сократ не е бил само един  от своите съграждани.  С рядката си любознателност и стремеж да знае той се е отличавал (внасял е разнообразие) в общността. Исус Христос както ни казва неговият ученик Марк, беше различен (нееднакъв, несходен с ) от книжниците, "защото поучаваше като един който има власт"/Мк 1:22/. Питагор, който пръв е назован философ е съчетал и двете: любовта към знанието/мъдростта и почитта към Бога. Историческите документи свидетелстват, че "на въпроса на флиунтския тиран Леонт, какъв е той, Питагор отговорил: "философ", което означава "Обичащ мъдростта". И по-нататък, че "в Египет той, Питагор влизал в светилищата и узнал за боговете най-съкровенното". Поради това древният учен е считан за странен, чудноват и различен от останалите.

            Различността по своята същност е неотменимо свързана с човека. Тя е качество и характеристика на човешкото същество. Различността е особен вид глас, който говори какво е човек; глас, който предава познание за самия него. Преди много векове неизвестен автор записал върху фронтона на храма в Делфи етическата максима: "Gnoti seauton"- Познай себе си!" Познай себе си, своята различност изразена в твоето "съм", и тяхното (на другите) "те са". Гласът на различния е огледало, в което се оглеждат индивидът и обществото. Как иначе бихме разграничили грозното от красивото, умното от глупавото, доброто от злото, истинското от неистинското? Как бих ги различил, ако не познавах нея - различността? Нали според древногръцкия философ Хераклит, “най-красивата хармония се получава от различните неща”.

            Различният става различен, когато той се свърже с другите, с обществото. Мъдростта на Сократ би останала скрита, ако той не се беше появил на обществената сцена. Там тя се откроява от невежеството на масите. Любовта към Бога на Питагор и Исус Христос изпъква над безверието на безбожниците. Различният е там в моята страна, моят град, квартал, улица, блок, училище, фирма. Различните хора са около нас. Повдигни очи и ще ги видиш.

            Връзката между различния и другия (обществото) е в общия свят, в който те живеят. Те съжителстват съвместно в общия вселенски дом. Това е тяхната къща. Споделен покрив, под който те са приютени. Защо тогава те искат да се лишат едни  други, да си отнемат общия дом? Защо чуваме: "Ти не си ми нужен, напусни?"

            Гласът на различния - Сократ, Исус Христос, Питагор, Петър, Мария  - се издига високо в обкръжаващия ни свят. Гласът вика, крещи с висок звук и изисква да бъде чут.

Въз-приет от околните. Различните в нашето общество издават шум, те говорят високо, казват слово, реч, предават своето послание. Те ни съобщават, че искат да бъдат равнопоставени, да имат равни права, да са с възможност за личен избор и да прогресират. Нима това не е гласът на човека изобщо? Защо ни звучи познат този глас? Нима това не е вик на човешкото същество да се освободи от ограниченията си и да постигне съвършенство?

            Гласът на различния е глас, който търси ухо, което да слуша. Изострен слух. Това е глас, който държи да бъде чут и разбран от своите себеподобни. Но за да стане това, той трябва да бъде оставен да говори! Вълшебната думичка е да бъде ПРИЕТ (чут, видян, забелязан, оценен)! Този глас търси приемане. Търси внимателно изслушване, разбиране за да стане самият приемащ и слушащ по-зрял, по-мъдър, по-човечен, по-хуманен! Защото не се ли стремим именно към това? Нима природата не ни е най-добрият учител? Защото самата тя е създала различните дървета, цветя, треви, планини, реки, морета. И майката природа ги е приела всички, въпреки тяхната различност! Какво ни пречи да се поучим от нея?

            Гласът на различния плаща скъпа цена. Тази цена е отхвърлянето. Неприемането, дискриминирането, безправието, подтискането на избора са шумове, които заглушават  гласа на различния. Скъпата цена, която заплаща този глас е да остане глас, който прокънтява в празното пространство. Глас, който заглъхва и потъва в мрака. Глас в пустиня.

            Гласът на различния води до себепознание. Познание на самия него различния, и едновременно с това и другите, обществото до него!

Ние познаваме себе си, Кои сме, благодарение на различността ни, на това, че сме различни! Нашето домашно огледало, в което всеки се оглежда за да види себе си.

В същото време гласът на различните хора подпомага самото общество, другите да разпознаят самите себе си. Ето защо той е необходим! Резултатът от това е изпълнение на мъдрата етична максима, която неизвестният автор е написал: "Познай себе си!". Така ние достигаме до себепознание. А това е една значителна крачка напред към узряване, порастване и постигане на съвършенство. Защото себепознанието е изконен устрем към себеусъвършенстване! Нима всеки от нас не се стреми да постигне именно това? Защо не оставим гласът на различния да прозвучи свободно?

Използвана литература

1. Библия или Свещеното Писание на Стария и Новия Завет. Изд. Верен, пл. "Славейков" 1, София, 2000 г.

2. Български Тълковен Речник А-Я. Изд. БАН, София 1993 г.

3. Питагор и Питагорейците. Съст. и превел И. Панчовски, С. Терзийски, Л. Кашъмов. София, Лик, 1994 г.

4. Старогръцки Български Речник. Фондация Отворено Общество, София, 1992 г.

5. Християнска етика, Философия на морала. Т. 1, част I. Димитър Киров. Изд. ЕТ "Йор" - 92, София - 1996 г.

Обяснение на думи и понятия

1. Емблематичен - от гръцката дума "emblema, tos" - всичко, което е поставено в или на нещо друго: частта от дръжката, както е желязото на копието, украшение на ваза прикрепено после.

2. Различност - използвам тази дума в смисъл на "раз" - "личност", друга личност, разграничаваща се от останалите. РАЗ, поставя ударение на разграниченост; и ЛИЧНОСТ - човешко същество, което е различно и се отличава. Буквално различна личност.

3. Теист - от гръцката дума "Teos" - Бог. Човек, който вярва, че във вселената има личен Бог-Създател на природата и човека.

4. Атеист - противоположно на теист. Човек, който отрича вярата в личен Бог-Създател. Атеистът вярва, че Природата е всичко, което някога е било, е, и ще бъде. Бог не съществува.