НЕОБХОДИМОСТТА ОТ
„КРИТИКАТА“ НА „ЧИСТИЯ РАЗУМ“
Изясняване понятията
„критика”, „метод”, „философия” при Кант
„...критиката е необходимата предварителна
подготовка за разгръщането на една задълбочена метафизика като наука.”
„и че .... критиката като
школската наука за чистия разум като такава е трайна и
затова крайно необходима.” (Имануел Кант)
Кантовата „критическа“ философия винаги е представлявала голям интерес за
изследователите (философи, теолози, историци, филолози и др.) Доказателство за
този засилен интерес е написването на многобройна интерпретативна литература.
Това съвсем не значи обаче, че философската система на Кант и нейното богатство
е изчерпана. Настоящата студия (изследване) е поредното доказателство за
нестихващия интерес към нея. По-точно, то е опит да се навлезе по-дълбоко в
критическия метод на именития философ.
В най-значимото му от философска гледна точка произведение “Критика на
чистия разум”, Кант въвежда категорията „критика“, която внимателно
обяснява и подробно доразвива. Именно върху това философско понятие ще спра
вниманието си тук. В “Критиката” си Кант разграничава три метода на
познание на чистия разум: догматичен, скептичен и критически.
Със завидно умение на вещ изследовател той обяснява и показва преимуществото
на критическия метод или критика на чистия разум. Водещата
идея, която предстои да разгърна е: Необходимостта от критиката или
критическия метод за чистия разум! Въпросът, който задавам е: Защо е
необходима критиката при познанието на разума? Изследването, което предприемам
тук има амбицията да даде задоволителен отговор на поставения въпрос. Нужната
ориентация в проблематиката, която е засегната следва да бъде открита в епистемологичен
план. Проблемът за познанието, заложен във философията е фиксиран чрез
основните въпроси: Как знаем това, което знаем? Как познава човешкия разум?
Какви са неговите способности да познава? Какви са границите му в процеса на
познание? Какво знание или незнание е възможно да придобие човешкият разум?
Предмет на моето разглеждане ще бъдат тези, и някои други въпроси и проблеми.
Всичко обаче ще бъде пречупено през Кантовата теория на познание на чисто
спекулативния разум. Проблемът за познанието в критическата философия на Кант
обаче не е предмет на настоящото изложение. По-скоро фокусът тук ще бъде
критиката или критическия метод!
Централната тема
за необходимостта от критиката за чистия разум ще включи
следните четири части:
1. Лутането на разума в безкрайния лабиринт на познанието,
2. Новият път или метод на познание,
3. Противопоставяне на критическия метод срещу догматичния, и
4. Необходимостта от критиката на чистия разум.
Основната теза в
тази студия е, че критиката като метод е задължително необходима в познанието
на човешкия разум. И също, че критиката на чистия разум е нужна за възможността
на метафизиката като наука. Целта, която си поставям е да разкрия
превъзходството на критическия метод като същевременно покажа недостатъчността
на догматичния и скептичния методи на познание.
ЛУТАНЕТО
НА РАЗУМА В БЕЗКРАЙНИЯ ЛАБИРИНТ НА ПОЗНАНИЕТО
В Предговора
към второто издание на ”Критика на чистия разум” Кант говори за едно
„лутане и лекомислено блуждаене на разума”, когато липсва критика.[1] По-рано в този предговор
той многократно подчертава същият проблем. Още в самото начало на своя трактат
авторът разкрива безпътицата в науките, където разумът в стремежа си да познава
изпада само в „налучкване”[2].
„Ако
след много подготовки и приготовления след като се приближи до целта, тя
се спре, или, за да я достигне, трябва често отново да се връща и да тръгва по
друг път,…винаги можем да сме убедени, че такова проучване още далеч не е
тръгнало по сигурния път на една наука, а е само налучкване”[3].
Това положение
на разума естествено е довело до очевидна криза в науката. Появява се
необходимостта при организиране на познанията си разумът да „следва сигурния
път на една наука”. На разума се пада честта „по необходимост да открие тази път”
и така да преодолее настоящата криза:
„и е
заслуга към разума по възможност да се открие този път, пък дори и ако би
трябвало да се откажем от много неща като безполезни, които са се съдържали в
необмислено поставената преди това цел”[4].
Проблемът
с логиката, математиката и физиката
Предлагам
с кратък анализ да проследим изложения аргумент[5] на
Кант . Проблемът е явен. Разумът е пропуснал сигурния път на една наука и
работи само чрез налучкване. Ярък пример за това е логиката. Въпреки че от
древно време тя е следвала сигурния път на науката, в по-ново време е била
„деформирана” при смесване на границите й. Логиката като пропедевтика обаче
съставлява „само предверието на науките”. Следвайки разума науките трябва да
познават априори, като в тях се разграничават два типа познание: теоретическо
и практическо. Към първият вид спадат математиката и физиката. След
дълго налучкване математиката е намерила сигурния път на една наука чрез
революция в начина на мислене. С настъпилата промяна тя е открила нов път с
доказването на равностранния триъгълник. По същия начин са се развили нещата с
физиката. Физиката, която е вървяла много бавно най-накрая е намерила „широкия
път на науката”. С една „бърза революция в начина на мисленето” тази естествена
наука е била поставена на сигурен път от велики личности като Галилей и
Тричели. В какво се изразява настъпилото „просветление” за
естествоизпитателите? Кант ни отговаря:
„Те схванаха, че разумът разбира само това, което сам създава по своя план,
че с принципите на съжденията си според постоянни закони той трябва да върви
пред природата и да я принуждава да отговаря на въпросите му, а не да се оставя
сам да бъде воден от нея, така да се каже за поводите”[6].
Изводът
на Кант предвид този исторически факт е следният. Пред разума се открива една
нова перспектива: разумът като съдия!
„Разумът не в качеството на ученик, който приема всичко, което учителят
иска, а в това на съдия, който принуждава свидетелите да отговарят на
въпросите, които той им поставя”[7].
Ето
какъв е изходът предложен от автора за избягване на налучкването на разума в
науката. Проблемът явно е решен:
„И така дори физиката има да благодари за така благоприятната революция в
своя начин на мислене….
Едва така естествената наука бе изведена върху сигурния път на науката след
като през течение на толкова векове не е била нищо повече от просто налучкване”[8].
Положението на метафизиката
След
този кратък дискурс върху теоретическото познание /математиката и физиката/ и
извършените в него промени, Кант насочва вниманието си към метафизиката.
Метафизиката, която не е нищо друго, а „едно съвсем изолирано спекулативно
познание на разума”, трябва също да последва примера на естествените науки и да
тръгне по сигурния път на една наука. Тук основният метод е: разумът работи
„само чрез понятия“, без средствата на опита. Несъмнено начинът на работа на
метафизиката през изминалото време е бил „обикновено налучкване”, „ и което е
най-лошото – налучкване само между понятия”. Как може да се излезе от
тази задънена улица, в която се намира метафизиката? Изобщо има ли решение на
проблема?
Отговорът
е положителен. Да, изходът е възможен. То е подражание на
математиката и естествената наука. Необходимо за метафизиката е извършване на
революция в начина на мислене. Единствено така според Кант могат да се уредят
нещата около метафизиката:
„Аз съм на мнение, че примерите с
математиката и естествената наука, които са станали това, което са сега, чрез
внезапно извършена революция, са достатъчно забележителни, за да се замислим
върху същественото в промяната на начина на мислене, показала се така
благоприятна за тях, и да направим тук поне опит да им подражаваме, доколкото
като познания на разума аналогията им с метафизиката позволява това”[9].
Придвижване към новия метод
Изходът
от проблема е „априорно познание на предметите” т.е. „предметите трябва да се
съобразяват с познанието ни”. Ето какъв е новият метод, който е начертан
пред нас от „Критика на чистия разум“. Това е „превъзходен пробен камък
за онова, което приемаме като изменен метод в начина на мислене, а именно
– че от нещата познаваме априори само това, което сами влагаме в тях”[10]. Последното представлява
прочутото Кантово разбиране за необходимостта от един пълен обрат в
метафизиката и начина на познание на човешкия разум! Тук е и отговорът на
въпроса: Как познаваме нещата? Схемата е следната: първо, нещата
познаваме априори /т.е. преди опита/ и второ, познаваме само това,
което сами влагаме в нещата / т.е. само това, което е пречупено и
интерпретирано от нашия собствен разсъдък/. Такъв е постановеният от
критиката нов метод на познаване. По този начин на метафизиката е обещан
желаният успех – „сигурният път на една наука.”
В
тази връзка по-нататък е поставен и големия въпрос в „Критика на чистия
разум“: „Как е възможна метафизиката като наука?”[11]
И именно тук критиката се появява на сцената, за да разреши „общата проблема”.
И настоящото изложение се занимава с ролята на критиката или критическия метод.
Изходната ни теза е : Необходимостта от критика на чистия разум за
възможността на една метафизика като наука. Ние полагаме тази централна
идея тук на солидната основа, която установява самият Кант:
„по-скоро критиката е необходимата предварителна
подготовка за разгръщането на една задълбочена метафизика като наука”[12].
И
отново:
„и че трънливите пътеки на критиката, които извеждат до школската наука за
чист разум, която обаче само като такава е трайна и затова крайно
необходима”[13].
Въпросите,
които следва да зададем са: По какъв начин критиката е необходима на чистия
разум? Защо изобщо е нужна тя? Какво е „критика”? Как критиката се
противопоставя на догматизма?
Надявам
се в едно задълбочено изследване на поставения проблем да се намерят отговорите
на тези въпроси.
НОВИЯТ ПЪТ ИЛИ МЕТОД НА ПОЗНАНИЕ
Как
според Кант би могло да се разреши проблема с изоставането на метафизиката от
пътя на науката?
Новият
път или метод, предложен от Кант трябва да изведе метафизиката на сигурния път
на науката. Логично е да попитаме: Какъв е този метод? Каква е неговата
значителна роля? По какво той се разграничава от общоприетите подходи по онова
време? Пред нас се открива един „критически път”[14].
Този е пътят на критиката на чистия разум /или критическия разум/. „Разумът е
поканен да установи съд според собствените му изисквания“, „и този съд не е
никой друг освен самата критика на чистия разум”[15].
Ето как Кант излага своето разбиране за критиката:
„Но аз разбирам тук не критика на книгите и системите, а критиката на
способността на разума изобщо с оглед на всички познания, към които той може да
се стреми, независимо от всеки опит, следователно – решението за възможността
или невъзможността на една метафизика изобщо и определянето както на изворите
й, така и на обема и границите й, всичко обаче въз основа на принципи”[16].
Нека
да разграничим аналитично твърденията в този важен дискурс:
1. Не
критика на книгите и системите,
2. а
критиката на способността на разума изобщо
3. с
оглед на всички познания, към които той може да се стреми, независимо от всеки
опит,
4. решението
за възможността или невъзможността на една метафизика изобщо
5. определянето
както на изворите й, така и на обема и границите й
Ще
посоча и един друг цитат от книгата, в който проличава авторовият апел за
напълно нова алтернатива на изследването му:
„Работата на тази критика на чистия спекулативен разум се състои в онзи
опит да се измени досегашния начин на работа на метафизика и в това, че по
примера на геометриците и естествоизпитателите предприемаме пълна революция в
нея”[17].
Новият
метод тук е „критика на чистия спекулативен разум”. Самата „Критика на
чистия разум“ като произведение е „трактат за метода, не система на
самата наука”[18].
Цялата книга на изтъкнатия немски мислител представлява един стройно построен
аргумент /”трактат за метода”/, с който си служи науката и е с цел да покаже: 1
Нейните граници и 2. Вътрешната й структура. Тук е начертан планът
за „една система на метафизиката”, която чистият спекулативен разум сам
изгражда. Характерната особеност притежавана от разума е, че „може и трябва да
измери собствената си способност” да избере мисловните си обекти.
Именно
чрез критиката или критическия метод, метафизиката е поставена на нов
път, като би могла да обхване цялото нейно познание. Точно „такава метафизика”,
„прочистена от критиката” /показателна тук е ползата на критиката/ би могла да
бъде оставена в наследство за потомството.
В
своята статия „За някои особености на класическия немски идеализъм”[19] професор Иван С. Стефанов
подчертава ролята на „Коперниканския обрат” на Кант така:
„Началото
на дейностния идеализъм е поставено от Кантовия „Коперникански обрат”, който в
формулировката на Кант има стойността на нов подход към проблема за познанието,
основан на „приемането” или „предпоставката”, че „предметите трябва да се
съобразяват с познанията ни”, а не обратното, както е в предходната гносеология.
Непосредствено тази „предпоставка” служи за изследване на претенцията на
метафизиката да е „априорно” /не само предопитно, но и независимо от опита/
познание, наука”.
Така
„Коперниканският обрат” на Кант е интерпретиран като изцяло нов подход към
проблемите за познанието, като „за критическия онтолог Н. Хартман
„Коперниканският обрат” означава поставянето на метафизиката върху „критическа”
основа“[20].
Обръщайки
се назад към „докантовата философия”[21] П.
Стросън забелязва, че тя „не е имала шанса да се превърне в наука” въпреки
усилията си, а „философите считаха, че дават информация за действителността
сама по себе си”, и така с тяхното „мнимо познание, което се оказа само една
илюзия” се открива и „първата задача на всички критически и научни философии – да
разберат това”.
Коментарът
на Е. Панова за новия метод на Кант в контраст със старите традиционни форми
продължава така:
„За
Стросън това означава, че като отхвърляме трансцедентната метафизика
/претендираща да притежава абсолютни знания за абсолютни същности/, трябва да
потърсим модела на една антидогматична „критическа” в Кантовия смисъл
метафизика”[22].
Герхард
Функе[23] в статията си „Акценти на
дискусията в неокантианството” загатва момента на откривателство при Кант. Кант
като откривател, първи насочва към философските проблеми в неговата „Критика
на чистия разум“. „Философските проблеми”, както мъдро пояснява Функе „не
падат като подарък дори на шута, а идват на основата или като резултат на
мисловни усилия”. И разбира се „Кант не оставя съмнение за това”. Както
правилно забелязва Функе изследването ни на Кант трябва да се фокусира върху
„откритите според Кант проблеми, които съобразно контекста на нашето време, в
една определена духовна ситуация поставят акцента точно върху една или друга
проблематика”. С други думи Кант е откривател на проблеми /например трансцеденталната
философия, критика, феноменализъм), а не на система /по думите на автора/.
„И
така ние не обмисляме една Кантова система, а откритите според Кант проблеми”[24].
Кантовият
поврат в метафизиката и познанието на разума като цяло е в изострянето на фокуса
ни към конкретния проблем – „трансценденталния метод”. Функе отбелязва:
„Защото
Хусерл разбира „революционизирането на философията от Кант не като завършен
исторически факт, а „като исторически първото /и още несъвършено/ осъществяване
на един, в сърцевината на самата философия предначертан обрат в
развитието от естествен към трансцендентален метод на познанието, от
позитивно или догматично към трансцендентално познание на света и науката за
света”[25].
КРИТИЧЕСКИЯТ МЕТОД СРЕЩУ ДОГМАТИЧНИЯ
С
настоящата глава бих искал да навляза по-дълбоко в критиката или критическия
метод. За тази цел ще разгледам същността му - определение, характерни
особености /различия с математическия метод/. Също така ще противопоставя
метода на Кант с догматичния и скептичния методи.
Преди
обаче да обсъдим всичко това, нека най-напред да се спрем на критичните нагласи
наблюдавани в съвременниците на Кант.
Характерна черта на епохата - критика
В Предговора
към първото издание на Критиката, авторът забелязва една изострена
критичност на поколението в неговото време към науката и религията.
„Нашият век е истински и същински век на критиката, на която всеки трябва
да се подчини” [26].
Кант
намира, че съвременниците му проявяват една „узряла способност за съждение”
присъща на века. Тази характерна зрялост в мисленето не се задоволява с
„привидно знание”, тя е „подкана към разума да се заеме отново с най-мъчното от
всичките си занимания, а именно с това на самопознанието и да установи съд,
който да го осигури в справедливите му искания …и този съд не е никой друг
освен самата критика на чистия разум”[27].
Всъщност
тази строга критика е само „доказателство за задълбочен начин на мислене”[28]. С други думи строгата
критика изразена от някого е сигурен белег за една задълбочено мислене.
Възниква обаче въпроса: За каква критика се говори тук? Какво
е „критика”? С какво се занимава тя?
Критиката като метод
Къонигсбергският
мислител разглежда критиката като метод. Нека отново погледнем към
оригиналните му мисли в „Критика на чистия разум“:
„Философията на чистия разум е или пропедевтика (предварително упражнение),
която изследва способността на разума с оглед на всяко чисто априорно познание
и се нарича критика”[29].
Кант
дава името „критика” на „цялата чиста философия”, която се занимава с
„изследването на всичко онова, което може да се познае априори, така и
изложението на онова, което съставлява система от чисти философски познания от
този вид, но се различава както от всяка емпирична, така и от всяка
математическа употреба на разума”[30].
Ще
приведа полезен коментар, който надявам се ще изясни понятието критика при
Кант.
„Думата
„критика” у Кант още няма отрицателния смисъл на критично опровержение, а
неутралното значение на различаване и оценяване /от гръцки krinein= различавам,
съдя, оценявам”[31].
В
опита си да даде кратко изложение на Кантовото философско творчество, Г. Функе[32] го характеризира с „три кодови
думи”: „трансцендентална философия”, „феноменализъм”, и „критицизъм”. Той
продължава като обяснява понятието „критицизъм”: „Под думата критицизъм Кант
разбира „една наука за простата преценка на чистия разум, на неговите изводи и
граници” като пропедевтика към системата на чистия разум”[33].
Понятието
критика при Кант изящно се вмества във неговата трансцендентална философия. „В
действителност „критиката“ е „завършената идея“ за трансцендентална философия,
която си поставя далеч не само теоретикопознавателни задачи“[34] посочва проф. Ив. С. Стефанов.
Той показва как да разбираме критиката в трансценденталната философия:
„Разгърната в трансцендентална философия критика изучава не само принципите на
познанието, но и на морала. Нейният най-висш предмет е отношението
Бог-човек-свят“[35].
Трансцендентална,
защото съдържа в себе си трансцендентално познание, което е „всяко познание,
което се занимава изобщо не с предметите, а с начина ни на познаване на
предметите”[36].
За да се изгради обаче трансцендентална философия „е нужна естествено трансцендентална
критика”[37],
която обаче да не я доведе собствено до „доктрина”. Една такава критика е
следователно за Кант „подготовка към един нов органон”[38].
В
една своя публична лекция със заглавието „Кант и философията на разума”[39] проф. Цеко Торбов дефинира
думата критика, която е наименование на главните съчинения на Кант,
като „изследване”, „анализиране”. По-нататък в лекцията си този наш изтъкнат
изследовател на големия немски философ говори за „критичния метод на Кант”:
„Кант
откри тези принципи в разума и с критичен метод посочи колко несериозно е
отричането на техния метафизичен произход”[40] .
Загрижен
за пътя на философските системи след Кант, проф. Торбов с тъга отбелязва как те
са изоставили „пътя на критичния метод на Кант”:
„Тези
философи (т.е. Фихте, Шелинг, Хегел), които на времето поискаха да бъдат
истинските ученици на Кант, фактически останаха много по-назад от него. Защото
те не поеха като добри ученици великото откритие на Кант, критичния метод”[41]. Според Торбов Кантовия критичен
метод е в действителност велико откритие за философията! Именно Кант е, който
„изтъква изключително голямото значение на метода в науката”[42].
Какъв
обаче е този метод?
Дефиниция на метод
Приведените
по-горе коментари относно критиката идват да ни покажат нейното истинско
значение. Водещо е разбирането на критиката като метод! Самият Кант
дефинира понятието ”метод” като: „начин на постъпване според основни положения”[43].
Това
определение на метод е в контекста на трансценденталното учение за метода,
„история на чистия разум”, където авторът разглежда „времената на изменение на
метода” и „идеите които са предизвикали най-главните революции”[44]. В този абзац са разграничени
два метода при изследване на природата: натуралистически и научен. Тук е
посочено и едно изискване към онези, „които съблюдават един научен метод” –
задължението да постъпват „систематично”. Те могат да изберат да
подхождат или догматично (Волф) или скептично (Д. Хюм). Кант обаче посочва и
един „трети” път – „критическият“[45] (или критически
метод – „метод“ от гръцки methodos означава „път към нещо“[46]).
Тук
напълно бихме се съгласили с авторитетното твърдение на проф. Ив. С. Стефанов,
че Кант „обръща внимание на различията в методите на метафизиката и
математиката”[47].
В
стремежа си да познава разумът използва различни методи. Какви са тези методи
на чистия разум? Кант разграничава два вида познание на разума: философско
и математическо познание. За да постигне познание в тези две области той
(разумът) прилага различни методи. Философското познание на разума е „познание
на разума от понятия”[48],
където не се работи с нагледи. За разлика от философското,
математическото познание е „познание на разума от построяване на понятия
априори, без емпиричния опит, например триъгълника. То работи с нагледи.
Строгият метод на математиката си служи с дефиниции, аксиоми и демонстративни
доказателства неприложими във философията[49].
Във философията можем да говорим за така наречените „акроаматични дискурсивни
доказателства”, които „се провеждат само чрез думи (предмета в мисълта)”[50]. Какво следва от казаното
дотук за различните методи в математиката и философията (метафизиката)?
„От всичко това следва, че съвсем не подхожда на природата на философията,
особено в полето на чистия разум, да важничи с един догматичен начин на работа
и да се украсява с титлите и почетните знаци на математиката, към чийто орден
тя все пак не принадлежи”[51].
Противопоставяне между критика и догматизъм
Преминавам
към едно противопоставяне между критическия и догматичния методи. Проф.
Стефанов прави ценен коментар за отношението на Кант към догматизма и
метафизиката. Кант не се е отнасял догматично към метафизиката т.е. „той никога
не е бил правоверен привърженик на рационалистическата метафизика на Г.В.
Лайбниц и неговите епигони Кр. Волф и Ал. Баумгартен”[52].
Напротив в неговата „Критика“ ясно се вижда, че Кант противопоставя
критиката срещу догматизма!
Противопоставянето
между критиката и догматизма като методи /или начини на мислене/ откриваме още
в Предговора на „Критика на чистия разум“[53].
След като разкрива „затруднението”, в което изпада човешкият разум,
невъзможността му въпреки „че се измъчва с въпроси”, „зададени от природата на
самия разум”, да им намери адекватен отговор, Кант преминава към анализ на
метафизиката. Описвайки я като „арена на безкрайни спорове”, „царица на всички
науки”, той отбелязва нейната „деспотична” власт. Така догматичната метафизика
чрез „управлението на догматиците” е будела само презрение в хората. Кант
говори много остро и използва ярък образен език, когато описва догматизма от
неговото време:
„така всичко отново изпадне в остарелия, разяден от червеи догматизъм и се
изложи по този начин на презрението”[54].
Очевидно
догматизмът, от който страда и самата метафизика по онова време е „остарял”,
„разяден от червеи”, презрян и накрая безполезен за научното мислене.
Спор на критиката с догматизма
В Предговора
към второто издание[55] на
„Критиката“ се наблюдава спора на Кант с догматизма. От едната
страна е критиката като наука, от другата догматизма. В какво обаче критиката
се противопоставя на догматизма?
„Критиката като наука се противопоставя не на догматичния начин на работа
на разума в неговото чисто познание (защото науката трябва винаги да бъде
догматична т.е. да доказва строго въз основа на сигурни априорни принципи), а
на догматизма, т.е. на претенцията да се напредва единствено с чисто познание,
основано върху понятия (философските) според принципи, каквито разумът отдавна
употребява, без да се изследва по какъв начин и с какво право е стигнал до тях”[56].
Това
е особена форма на догматизъм с неговата смела претенция за сигурно познание,
което обаче не е проверено и обосновано. Кант остро се изправя срещу такъв
догматизъм, който работи „без предварителна критика на способността на разума”[57]. В този смисъл такъв догматизъм
по същността си е вреден за науката и разбира се, за философията.
Като
анализира философските направления през Средновековието и Модерността, проф.
Цеко Торбов прави следния коментар:
„Средновековната
схоластика наистина беше заменена с метафизиката на рационализма. Обаче тази
метафизика си остана догматична”[58].
Независимо
от новия акцент на тези философски системи и голямата амбиция на философи от
ранга на Декарт и Спиноза, „тези системи си останаха догматични, въпреки
остроумието и дълбокомислието на техните представители”[59].
Ако
трябва да обобщим бихме казали следното. Според Кант проблемът с догматизма не
е в самия догматичен начин на работа /догматичен метод/ като такъв. По-скоро в
пропуска му да допусне и критичния метод или критиката на чистия разум за
построяване на научно знание. По думите на Кант действието му е, „без
предварителна критика на способността на разума”. Този е общият „недостатък на
догматичния начин на мислене”[60] през
18 век. Ето защо и догматичните философи от това време, „най-големият” и
„прочут”, от които е Волф носят този недъг. С оръжието на критиката и критичния
метод в ръка именития къонигсбергски мислител смело предизвиква тези философи
на словесен дуел. Воден от хуманни съображения той остро критикува „монопола на
школите”, които нехаят за човешките интереси!
„Промяната засяга значи само високомерните претенции на школите, които в
тази област /както често с право при много други въпроси/ охотно биха искали да
минат за единствените познавачи и пазители на такива истини, като предоставят
на публиката само употребата, а ключа им запазват за себе си”[61].
Здраво
затворен зад стените на школата си, догматикът самодоволно строи догми и
доказателства за живота след смъртта, свободната воля и съществуването на Бога.
Той и не подозира, че ще се изправи пред строгата критика на чистия разум,
която изисква задълбочена преценка и обосновка на тези твърдения! Така изящните
доказателства на догматичните философи /и учени/ по въпросите за човека и Бога
се оказват безполезни, защото не достигат до публиката и не влияят на
убежденията й. Кант е категоричен:
„Това
не е станало и поради неспособността на обикновения човешки разсъдък за такава
тънка спекулация никога не може да се очаква да стане”[62].
Този
така характерен за догматиците надменен „обективизъм” и „пълнота“ на познанията
на разума е проблематизиран от самата критика. Началото на това
проблематизиране тръгва от въпроса: Как знам? Или: Какво мога да знам? С този
въпрос Кант обърна хода на цялата метафизика! Защото:
„Коперниканският
преврат във философията на Имануел Кант наложи преосмислянето на централната
философска проблематика в логико-епистемологичен план”[63].
Тук
именно е и задължението на критиката:
„Критиката е задължена чрез основно изследване на правата на спекулативния
разум веднъж завинаги да предотврати скандала, който рано или късно ще стигне
дори до народа от споровете, в които метафизиците /и доколкото са такива –
накрай и някои богослови/ без критика неизбежно да заплитат и които след това
фалшифицират ученията си”[64].
Догматичните
постановки без критика заплашват да се превърнат в неистинни и заблудителни
учения.
Предлагам
да погледнем още малко в рефлексиите на Кант върху догматизма (и догматичния
начин на мислене). Метафизичният догматизъм е „предубеждението, че в нея
/метафизиката/ може да се напредва без критика на чистия разум”[65]. То е същинският „извор на всяко
неверие, което се противопоставя на моралността и което винаги е във висша
степен догматично”. Какво трябва да се предприеме срещу това? Тук
Кант вижда граничното място на философията, чиято „първа и най-важна
работа е да отстрани веднъж завинаги от метафизиката всякакво вредно влияние,
като пресуши извора на грешките”[66].
Обликът на догматика
Интерес
представлява да научим какъв човек е догматика? Кант го описва с ярки краски:
„догматикът
е онзи, който без да се съмнява в първоначалните си обективни принципи т.е. без
критика, продължава тържествено пътя си”[67].
Против
догматика и неговия начин на мислене трябва да се подходи с остра „скептична
полемика”, чиято цел е „само да му обърка понятията и да го доведе до
самопознание”[68].
Дали
е основателна иронията на Кант по отношение на догматизма и в частност
догматика? Бих казал, да. Такава ирония и насмешка са основателни, защото това
е „закачка” /доста повече дори/ с „ученото празнословие”[69] с „претенцията му за
абсолютно истинно знание”. Такива преувеличени претенции на надути
„всезнайковци” заслужават именно подигравка. Любознателният всезнайко би
проявил старание и наистина би научил една философска система (например тази на
Волф). Той с ентусиазъм би напъхал в главата си всички основни положения,
дефиниции и доказателства на тази система. Знанието му наистина би било
„съвършенно” както познанието на петте му пръста. Но „той знае и съди само
толкова, колкото му е било дадено”[70].
При положение, че някой му оспори една дефиниция, „той не знае откъде трябва да
вземе друга”. Защото, подчертава Кант,
„Той
се е развивал по чужда разум”, „заучил е, и е станал отливка от гипс на един
жив човек”[71] .
Познанията
на разума у този човек не са се зародили първо в собствения му разум, не са
„почерпени от общите извори на разума”. Ето такава е тъжната съдба на догматика.
Тук
се появява необходимостта от критиката, което единствено може да освободи
разума от пропадане като това на догматика /или скептика/. Защото критиката
може да възникне именно от „общите извори” или принципи на самия разум и да го
спаси!
Предлагам
да завършим нашето изследване върху „критиката“ с последната глава – необходимостта
от критика на чистия разум. Тя има за цел да проследи ползите от
критиката.
НЕОБХОДИМОСТТА ОТ „КРИТИКАТА“ НА „ЧИСТИЯ РАЗУМ“
Критиката
е необходима в процеса на познание на разума. Кант защитава тезата, че
критическият метод е също така необходим (дори повече) както и
догматичният. Сам по себе си догматичния метод е „непригоден”[72]. Когато на разума се
приложи една „догматична употреба” без критика това води до „лишени от
основания твърдения и до скептицизъм”[73].
Ето защо е необходима една строга критика на разума, която да го предпази от
подобни злоупотреби.
Следва
да разберем, защо критиката /съответно критическият метод/ е необходима при
познанието на разума! Бих искал да обсъдя въпроса за ползата от критиката като
се огранича само до нейната полезност за разума и философията (метафизиката)! И
съвсем накрая ще включа някои ценни размишления отнесени към философията /пречупени
през критиката/.
Необходимостта от критиката за
разума
Като анализира целта на критиката при Кант проф. Иван С.
Стефанов отбелязва:
„...чрез
критиката разумът „може и трябва до измери собствената си
способност“ и основаната на трансценденталната критика метафизика като
„изложение на съдържанието на априорната познавателна способност (т.е. на
„чисто априорното познание“ в систематичното единство) може и трябва да бъде
напълно завършена наука“[74].
Критиката
определено има положителна полза за разума.
“Затова
критиката има в действителност положителна и много важна полза”[75].
За Кант
трактатът му е цяло “съкровище за потомството”, защото той предлага една
метафизика “прочистена от критиката”[76].
Тук откриваме много важната роля на критиката, с което тя е полезна: способността
й да прочиства чистия разум и метафизиката..
Какво означава,
че критиката може да прочиства? За какво прочистване говори Кант?
В уводните си бележки, когато разглежда критиката на чистия разум като наука,
Кант очертава “отрицателната полза от критиката”[77]:
“...с оглед на
спекулацията ползата й би била действително само отрицателна, тя би служила не
за разширяване, а само за прочистване на разума ни и за
освобождаването му от грешки”.
Ясно е, че само
по себе си това е една голяма “придобивка”[78] принесена
от критиката!
Ето защо тя е критика на чистия (прочистеният) спекулативен
разум.
Повърхностният прочит на „Критиката“ (трактата) би довел до мисълта, че ползата
му е само отрицателна, “а именно никога да не се осмеляваме със спекулативния
разум да излизаме извън границата на опита” или понеже критиката само
“ограничава чистия разум”.
В действителност обаче ползата от критиката е много положителна, защото:
“премахва
едновременно едно препятствие, което ограничава практическата употреба или дори
заплашва да я унищожи...щом като човек се убеди, че съществува абсолютно
необходима практическа употреба на чистия разум (моралната употреба), в която
разумът неминуемо се разширява извън границите на сетивността, за която
употреба той наистина не се нуждае от никаква помощ от спекулативния разум, но
вече пак трябва да се осигури срещу противодействието му, за да не изпадне в
противоречие със самия себе си”[79].
Критиката умело подкопава и внимателно изкоренява “материализма,
фатализма, атеизма, неверието на свободните духове, мечтателството и
суеверието”, които както мъдро забелязва Кант “могат да станат вредни за
всички, и накрай и на идеализма и скептицизма, които са опасни повече за
школите и мъчно могат да преминат в публиката”[80].
Очакваната критика на “самата способност на чистия разум” ако бъде положена за
солидна основа позволява да се оцени философското съдържание на различни
литературни произведения (философски, исторически и т.н.). Ако ли не
“некомпетентният историк и съдия преценява необоснованите твърдения на другите
със свои собствени твърдения, които са също така лишени от основания”[81].
Необходимо
е разумът да се подлага на критика непрекъснато. При положение, че той отхвърли
критиката, единственото, което може да направи е да понесе собствена вреда и
„подозрение“. Ползата от приемане на критика за ума е неговата свобода.
Невъзможво е за разума да избегне критиката, защото той ще се изправи “пред
критичното око на един по-висш и съдещ разум”[82].
Заради това обаче не трябва да има основания за страх. Напротив въпреки
“догматичните си противници”, чистия разум трябва да се изправи смело срещу
всякакви “претенции на съгражданите си” и да “защитава положенията си”[83]. Ето каква е полемичната
употреба на разума:
“Под полемична употреба на чистия разум разбирам защитата на положенията му
срещу догматичните му отричания”[84].
Критиката
подтиква и насърчава пълната употреба на разума. Срещу противника /догматика
или критика/ критичния метод притежава една единствена опора: “субективаната
максима на разума”[85]. В
това се състои и нейната сила, която необходимо липсва на противника.
Природата
на разума сама е наредила възраженията против увереността и самомнението
на спекулативния разум, ето защо те са „добро за някаква цел“. Разумът има
пълна свобода да поставя прегради на познанията си и да ги разширява.
Следователно както съветва Кант:
“Оставете
противника си да се ползува от разума и го биите само с оръжията на разума”[86] .
Това
е единственото легитимно правило на играта. Подчертано е употребата на разума с
цената на всичко: “само показване на разума”, където “разумът винаги ще
спечели”[87].
Критиката
подсигурява поглед отгоре като помага на “борещите се” да запазят спокойствие и
здравомислие. Критиката е най-сигурното и добро оръжие в словесната битка
или полемика на разума, защото предвещава сигурния край – полезна е за
изграждане и затвърждаване на собствен светоглед:
“Значи
вместо да удряте с меча, по-скоро гледайте от сигурното място на критиката
спокойно на тази борба, която е....полезна за възглбедите ви”[88].
Битката
или полемиката на чистия разум е необходима за създаване на зряла критика,
която ще разруши собствените “предрасъдъци и заслепение на спорещите”.
Тук[89] е поместен ценен дискурс за
необходимостта от критиката, който си струва да анализираме! Критиката
е необходима защото:
– “борбите
на разума отпадат”
– спорещите
научават собствените си предрасъдъци, които ги разделят.
В някакъв смисъл /поради
спрадведливата си оценка/ критиката обезмисля полемиката на чистия разум. Кант
излага и своя аргумент за това свое твърдение. Защото никой от двете лица не
може да докаже /от опит/ въпросния предмет на спора:
“ защото тази е съдбата
на всички твърдения на чистия разум, че когато излизат извън условията на всеки
възможен опит, отвъд който не може да се намери никъде документ за истината, но
все пак трябва да си служи със законите на разсъдъка, които са предназначени
само за емпирична употреба”[90].
Полезността на критиката
е и в това, че тя е “истински трибунал за всички спорове” на разума. В този
смисъл ползата й е:
– “тя
не се меси в споровете за обекти”
– целта
й е “да определя и преценява правата на разума”
– “взема
всички решения от основните правила на собствената си авторитетна институция”
/разума/
– “доставя
спокойствието на едно правно състояние, в което не трябва да водим спора си
другояче освен чрез процес.”, т. е. обезпечава “вечен мир”[91].
Ползата от критиката е
разкрита от Кант и в процеса на преподаване. Тя е необходима в
академичното обучение. Кант разделя академичното обучение на два вида:
посредством догматичния метод и критическия метод или критиката. Прилагането на
догматичния метод по въпросите на чистия разум е безплодно нещо. Защото
съществува “подозрението за злоупотребено лековерие на младежта”[92] /която основно употребява този метод/. Младият
човек “привикнал към догматизъм, той пие жадно отровата , която разрушава
догматично неговите основни положения”.
В контраст критиката
предлага задълбоченост в преподаването на чистия разум!
Ползата за ученика от критиката е оборване на основните аргументи на
противника:
“Никак не може да бъде
трудно за ученика да ги разпръсне като дим и така той скоро ще почувствува
собствената си сила да се осигури напълно срещу подобни вредни илюзии, които
накрай трябва да загубят за него всякакъв блясък”[93] .
Скептичният метод според
Кант също както и догматичният не е достатъчен. Положителната му функция е да
послужи за събуждане на разума от сладката му догматична дрямка[94]. Посредством скептичната употреба на разума
последният трябва да “подложи състоянието си на по-грижливо изследване”.
Ролята на този метод е придвижване от строго установения догматизъм чрез
упражнение /да “събужда предпазливостта на разума”[95]/
към критическа нагласа или критика на разума.
Но само скептичният метод
в познанието на разума е недостатъчен, дори пагубен, защото:
“Скептичният маниер в
използване на разума е в несъгласие със самия разум, поради което е невъзможен”[96] и пак
“тогава с него се случва това, което винаги погубва
всеки скептицизъм, а именно, че самият той бива подложен на съмнение...”[97]
Ето как Кант постепенно извежда превъзходството на критиката на разума пред догматичния и скептичния методи на познание! Той пледира за необходимостта от още една крачка, “трета крачка, която подобава само на зрялата и възмъжала способност за съждение....критиката на разума”[98]. Причината е защото критиката ясно посочва /с доказателства/ границите на разума![99] И заедно с това показва неговото незнание, “незнанието с оглед на всички възможни въпроси от известен вид”[100]. Ето защо тя е необходима!
Ето как Кант постепенно извежда превъзходството на критиката на разума пред догматичния и скептичния методи на познание! Той пледира за необходимостта от още една крачка, “трета крачка, която подобава само на зрялата и възмъжала способност за съждение....критиката на разума”[98]. Причината е защото критиката ясно посочва /с доказателства/ границите на разума![99] И заедно с това показва неговото незнание, “незнанието с оглед на всички възможни въпроси от известен вид”[100]. Ето защо тя е необходима!
Философстването на разума
Накрая бих искал да видим
някои рефлексии на Кант върху философията. Неминуемо въпросът, що е
философия е разгледан в „Критика на чистия разум“. Ще
предложа само няколко фрагмента, с които да събудя интереса на читателя за едно
бъдещо изследване. Кант ни насочва как да мислим относно философията със
следното твърдение:
“а що се отнася до
разума, най-многото може да се научим да философствуваме”[101].
Разумът е в състояние да
усвои умението да се занимава с философия, която не е нищо друго освен
способността да се философствува! Философията не е само сухо знание, което
човек може да притежава, но активна и ползотворна дейност на човешкия
ум. Философията според Кант е “системата на всяко философско познание”
и от нея се изисква да е обективна.
“По този начин
философията е само една идея за една възможна наука in concreto, към която
обаче се опитваме да се доближим по различни пътища, докато бъде открита
единствената пътека, буренясала твърде много от сетивност, и успеем, доколкото
това е дадено на човека, да направим равно на първообраза копието, което досега
е било несполучливо”[102]
А докато това стане не
може да се учи никаква философия, а само да се философства. Какво
означава това? То е:
“ да се упражнява
талантът на разума в прилагането на общите му принципи върху известни налични
опити, но все пак винаги трябва да се запази правото на разума да изследва
самите тези принципи в изворите им и да ги потвърди или отхвърли”[103] .
Философията е
самопознание на разума
Като активна дейност на
самия разум философията не е нищо друго освен самопознание на разума!
„Философията не е познание за някаква действителност
(ако под „действителност“ се разбира нещо различно от разума), а
самопознание на разума“[104].
Но разбрана така философията не се затваря в самия
разум. Стремежът на разума е възможността за една наука:
„за Кант философията, разбирана като
„законодателството на човешкия разум“, се съдържа в самия човешки разум като
„идея за една възможна наука“, към която се опитваме да се доближим“[105].
Наука, но за самия разум:
За Кант „философията си остава наука на разума
за самия разум“[106].
Философията е опит да се
осмисли живота и света като цяло. И в този нейн опит тя използва критически
метод[107].
Философията като критика, която изследва способностите на познание на самия
разум е най-съществено в критическия идеализъм на Имануел Кант.
Философията според проф.
Цеко Торбов е “онази дисциплина, която дава последните основания на всички
познания” като крайната цел на философстващата мисъл по думите му е да ни
донесе едно “душевно спокойствие”. Именно Кантовата философия е тази, която е в
състояние “да издигне човека до това състояние на невъзмутимо спокойствие”[108].
Заключение
В настоящата студия (изследване) си поставих за цел да покажа преимуществото на
критичния метод пред догматичния и скептичния като се ограничих до
Кантова „Критика на чистия разум“. Изходната теза, която защитих
е: Необходимостта от критиката или критическия метод на чистия разум.
Предложените разсъждения в никакъв случай нямат претенцията за изчерпателност.
Проблемът изложен тук е твърде комплексен и предполага далеч по-обширно
изследване. А настоящото не е такова.
Студията съдържа четири главни части:
1. Лутането на разума в безкрайния лабиринт на
познанието.
2. Новият път или метод на познание.
3. Противопоставяне на критическия метод срещу
догматичния.
4. Необходимостта от „критиката“ на чистия разум.
Основата, на която бяха построени тези четири части
изцяло се полага върху ключовите твърдения на самия Кант за необходимостта от
критиката:
„...критиката е необходимата предварителна
подготовка за разгръщането на една задълбочена метафизика като наука”[109].
И отново:
„и че .... критиката като
школската наука за чистия разум като такава е трайна и
затова крайно необходима”[110] .
[1]Кант,
И., Критика на чистия разум. Второ фототипно издание. С., 1992 г.,
с.64.
[2]Пак там
, с. 51 и сл.
[3]Пак там
[4]Пак там
[5]Пак
там, с. 52 и сл.
[6]Пак
там, с.54
[7]Пак
там, с.54- 55.
[8]Пак там
[9]Пак там, с. 56 и сл.
[10]Пак
там, с. 57.
[11]Пак
там, с. 91.
[12] Пак
там, с. 67.
[13]Пак
там, с. 70-71.
[14]Пак там,, с.
751.
[15]Кант,
И., Критика на чистия разум. Второ фототипно издание. С., 1992 г.,
Предговор към първото издание, с. 43.
[16]Пак там
[17]Кант,
И., Критика на чистия разум. Второ фототипно издание. С., 1992
г., Предговор към второто издание, с. 59.
[18]Пак
там, с. 60.
[19]Стефанов,
Иван, От Имануел Кант до Николай Хартман. Университетско
издателство, „Св. Кл. Охридски”, С., 2005 г., с. 16.
[20]Пак
там, с. 17.
[21]Кант и
Кантовата традиция в България. Сборник посветен на
стогодишнината от рождението на проф. Ц. Торбов. ЛИК, С., 2001 г.”Кант и
аналитичната философия, „ За една „критическа метафизика”, Е. Панова, с. 116.
[22]Пак там
[23]Функе,
Г., Акценти на дискусията в неокантианството. Сп. „Философски
преглед”, бр. 1-2/1993 г., с. 7.
[24]Пак
там, с. 10.
[25]Пак
там, с. 7.
[26]Кант,
И., Критика на чистия разум. Второ фототипно издание. С., 1992 г.,
Предговор, към първо издание, с. 43 (бележката).
[27]Пак там
(горе).
[28]Пак там
(бележката долу).
[29]Кант,
И., Критика на чистия разум. Второ фототипно издание. С., 1992 г.,
Трансценденталното учение за метода, глава 3, Архитектоника, с. 72.
[30]Пак там
[31]Основен
курс по философия 3, Философия на 17 и 18 век. Е., Корет и Х.,
Шъондорф. Лик, С., 2001 г. с. 115.
[32]Функе,
Г., Акценти на дискусията в неокантианството. Сп. „Философски
преглед”, бр. 1-2/1993 г., с. 7.
[33]Пак там
[34]Стефанов,
Иван, От Имануел Кант до Николай Хартман. Университетско
издателство, „Св. Кл. Охридски”, С., 2005 г., гл. 10 „Николай Хартман и
Имануел Кант: проблемът за метафизиката и за възможността на една „критическа“
онтология“, с. 162.
[35]Пак там
[36]Кант,
И., Критика на чистия разум. Второ фототипно издание. С., 1992
г, Увод, с. 93.
[37]Функе,
Г., Акценти на дискусията в неокантианството. Сп. „Философски
преглед”, бр. 1-2/1993 г., с. 7.
[38]Пак там
[39]Торбов,
Ц., Кант и философията на разума. Сп. „Философски преглед”, бр.
1-2/1993 г., с. 20.
[40]Пак
там, с. 29.
[41]Пак там
[42]Стефанов,
Иван, От Имануел Кант до Николай Хартман. Университетско
издателство, „Св. Кл. Охридски”, С., 2005 г.,
„Предкритическият” Кант”, с. 81.
[43]Кант,
И., Критика на чистия разум. Второ фототипно издание. С., 1992 г, с.
751.
[44]Пак там
[45]Пак там
[46]Философски
речник, редакция ММ. Розентал и П.Ф. Юдин. С., 1968 г, с. 325
[47]Стефанов,
Иван, От Имануел Кант до Николай Хартман. Университетско
издателство, „Св. Кл. Охридски”, С., 2005 г., с. 81.
[48]Кант, И., Критика
на чистия разум. Второ фототипно издание. С., 1992 г, с. 658.
[49]Пак
там, с. 666.
[50]Пак
там, с. 671.
[51]Пак там
[52]Стефанов,
Иван, От Имануел Кант до Николай Хартман. Университетско
издателство, „Св. Кл.
Охридски”, С., 2005 г., с. 81.
[53]Кант,
И., Критика на чистия разум. Второ фототипно издание. С., 1992
г, Предговор към първото издание, с. 41.
[54]Пак
там, с. 42.
[55]Кант,
И., Критика на чистия разум. Второ фототипно издание. С., 1992 г,
с. 67.
[56]Пак там
[57]Пак там
[58]Торбов,
Ц., Кант и философията на разума. Сп. „Философски преглед”, бр.
1-2/1993 г., с. 16.
[59]Пак там
[60]Кант,
И., Критика на чистия разум. Второ фототипно издание. С., 1992 г,
с. 68.
[61]Пак
там, с. 66.
[62]Пак
там, с. 65.
[63]Кант и
Кантовата традиция в България, сборник. Кант и
аналитичната философия. „За една „критическа” метафизика”, Е., Панова, с.
120.
[64]Кант,
И., Критика на чистия разум. Второ фототипно издание. С., 1992 г,
с. 66.
[65]Пак
там, с. 64.
[66]Пак
там, с. 65.
[67]Пак
там, с. 690.
[68]Пак
там
[69]Стефанов,
Иван, От Имануел Кант до Николай Хартман. Университетско
издателство, „Св. Кл. Охридски”, С., 2005 г., с. 82.
[70]Кант,
И., Критика на чистия разум. Второ фототипно издание. С., 1992 г,
с. 739.
[71]Пак там
[72]Пак
там, с. 673.
[73]Пак
там, Увод, с. 91.
[74]Стефанов,
Иван, От Имануел Кант до Николай Хартман. Университетско
издателство, „Св. Кл.
Охридски”, С., 2005 г., с.162.
[75]Кант,
И., Критика на чистия разум. Второ фототипно издание. С., 1992 г,
с. 61.
[76]Пак там
[77]Пак
там, Увод, с. 93.
[78]Пак
там, с. 61.
[79]Пак там
[80]Пак
там, с. 67 (горе).
[81]Пак
там, с. 94.
[82]Пак
там, с. 674.
[83]Пак там
[84]Пак там
[85]Пак
там, с. 677.
[86]Пак
там, с. 678.
[87]Пак там
[88]Пак
там, 678-680.
[89]Пак там
[90]Пак
там, с. 682.
[91]Пак
там, с. 683.
[92]Пак
там, с. 684-685.
[93]Пак там
[94]Пак
там, с. 686 и сл.
[95]Пак
там, с. 694.
[96]Пак
там, с. 687.
[97]Пак
там, с. 693.
[98]Пак там
[99]Пак
там, с. 689.
[100] Пак
там
[101] Пак
там, с. 740.
[104]Стефанов,
Иван, С., От Имануел кант о Николай Хартман. Университетско
издателство, „Св. Кл. Охриди”, С., 2005 г., гл. 6, „Философия на разума:
от критика към метафизика“, с. 91.
[105] Пак там, с. 92.
[106]Пак там, с. 97.
[107]Хронологични
и тематични диаграми на философските системи. Хънекс, Д. Милтън. Изд.
Нов човек, С., 1998 г., с. 1 и сл.
[108]Торбов,
Ц., Кант и философията на разума. Сп. „Философски преглед”, бр.
1-2/1993 г., с. 30- 31
[109]Кант,
И., Критика на чистия разум. Второ фототипно издание. С., 1992 г,
с. 67.
[110]Пак
там, с. 70
- 71.
