“Смъртта е единственият вдъхновяващ гений или Мусагет на философията, поради което Сократ е нарекъл философията танату мелете – подготовка за смъртта. Едва ли някой би философствал, ако не бе смъртта.”
Артур Шопенхауер, Светът като воля и представа
“Проявяващата се тук безгранична привързаност към живота не може да е възникнала само от знание и размишление. За мисълта тя изглежда по-скоро глупава, тъй като въпросът за обективната стойност на живота е много деликатен и най-малкото е съмнително дали животът е за предпочитане пред небитието и дори, ако се вслушаме в опита на размишлението навярно небитието ще спечели.”
А. Шопенхауер, Светът като воля и представа
“От двете страни в дебатите за евтаназията стои страхът: от една страна е страхът от болката, неприемливата зависимост, страх да изпитваш или предизвикваш тежест, от дълъг живот, в които чувството за липса на собствено достойнство задушава самоуважението.
От друга страна е страхът от понижаване на стойността на човешкия живот, страх от лекарите – какво вече са извършили в условията на корумпирани и тиранични общества и какво могат да направят сега при неуместно вмешателство или под натиска на ограничените ресурси, ако това е съчетано с правото и силата да прекъсват живота на пациентите.” G. Dunstan
“Проблемът, с който се сблъскваме тук, е проблемът за евтаназията, но не само в смисъл на помощ в часа на смъртта, но и в по-широк смисъл на предизвикване на смъртта и слагане край на мъките.
В тази връзка бихме искали да кажем следното.
Първо, не е работа на лекаря да съди относно ценността на нечий човешки живот. Той е упълномощен единствено да помага когато може, и да облекчава болките, когато трябва, да лекува, доколкото може и да се грижи за хората, когато не е в състояние да ги излекува.”
В. Франкъл, Лекарят и душата
“Неговата смърт, доколкото тя е негова, е част от живота му и едва тя го превръща в смислена цялост.” В. Франкъл, Лекарят и душата
“…според будизма няма морално задължение да се запази животът на всяка цена. Осъзнаването на неизбежността на смъртта разбира се, е централен елемент в будисткото учение. Смъртта не може да се отлага вечно и писанията насърчават будистите да бъдат предпазливи и да се готвят за последния час, когато му дойде времето. Стремежът да се удължи животът отвъд естествените му граници чрез използване на все по-сложна техника, когато не се вижда никаква надежда за лечение, е опит за отрицание на факта, че човек е смъртен. Според будизма такова поведение е породено от заблуда (моха) и прекалено привързване ( тришна).”
Дамиен Къун, Будистка етика
“Евтаназията не поставя единствено медицински проблеми: тя подбужда дискусии относно базисни морални ценности и принципи, поставя въпроси за живота и смъртта, за правата и задълженията към себе си лично, към близките и обществото, за достойнството и особено на страдащия и поставен в критична ситуация човек.”
П. Лисаев, Евтаназия или медицински контрол върху смъртта.
“Науката и технологията ще ни помогнат да заместим повече жизненоважни органи, а отговорността за проблемите, които касаят живота и смъртта, донорите и реципиентите, ще нарастват неколкократно. Пред днешните и бъдещите поколения ще изникват правни, морални, етични и психологични проблеми, те ще трябва да решават се повече и повече въпроси, свързани с живота и смъртта, докато един ден и тези решения навярно ще бъдат вземани от компютри.”
Кюблър-Рос, За смъртта и умирането.
“Ако се нуждаем от една умна помощничка при раждането си – в момента, в който се появяваме на този свят, то двойно повече се нуждаем от някой по-умен помощник, когато умираме и напускаме този свят.” M. de Montainge
“Става ясно, че лекарите нямат отговорност да поддържат живота на пациента “завинаги”. Съществуват обстоятелства, при които разполагайки със съответните инструкции от пациентите или упълномощени лица, те могат да се придържат от прибягване до животоподържащи грижи, без да се страхуват, че ще бъдат подведени под наказателна отговорност. Пациентите имат право да се откажат от подобни грижи и то се запазва след като са изгубили способността си да съобщават желанията си. Упълномощени лица могат да упражняват това право от тяхно име, съобразявайки решенията си или с известни за тях предпочитания на пациентите, или със собствената им преценка кое е в негов интерес.”
Албърт Джонсън, Раждането на биоетиката
