Калкулации

Нощта премина и утро ново дойде. Не бе то нощ една, а цяла вечност. Часовете нижеха се бавно, бавно, по едва. Стана шест и тъмнината взе да преминава. Яви се нея – светлината. Ден нов откри го хоризонта. И слънцето напираше от Изток, да тича кат юнак по небосклона. Застанах аз да го посрещна, макар оклюмал и след тежка дрямка. Бързо стъкмих си нещата, готов да тръгна по делата. Какви дела и то? Пресмятах нещо в главата, какво днес пак да правя? Дали пък туй или онуй? А може би и нещо трето? Калкулирах им цената – кое да свърша по-напред. Така замина и денят ми в сметки, и свърших нищо, да се знае. Нали и утре ден е, няма страшно. Но първо идва Тя – нощта. Заспах си сладко-сладко.  

26.04. 2015 г., 8 ч.

Свети Петър ключарят

Досетих се отново за вратата. Днес най-накрая сложиха бравата нова. Ключ лъскав тикнаха ми в ръцете и станах аз новият светител Петър. Не райските врата, вратите адови щях да отварям. Отидох плахо при вратата. Лицето криех в полумрака. Побутнах леко. Не се отвори. Заключена е значи. И кой ли щеше да отваря таз врата зловеща. Ключарят Петър, то се знае. Ключът единствен беше в мен. Каква заслуга имам за това? Нима аз искал съм да бъда тоз вратар? Момчето нямаше го в къщи. Излезе рано, зърнах го за в час. Но ще се върне знам през тази нощ. Тогава и ще му отворя.  Отново трябва да будувам цяла нощ, а вече тъй съм уморен. Нали ключарят аз съм сам едничък, друг няма като мен. Ключът единствен е у мен. Не зная точно, кога ще стана. Кога стопанинът рече да дойде! Дали в десет или в полунощ, или пък рано сутринта? Не знае никой, а само той. Какво пък, ще го чакам. Затуй съм турен тука – за да бдя. Това е моето призвание. Та когато господарят сам потропа, да стана и да му отворя. Не съм ли аз ключарят – Петър?

«Внимавайте, бъдете будни и се молете; понеже не знаете, кога ще настане времето.

 То прилича, както кога някой човек, отивайки на чужбина и оставяйки къщата си, даде на слугите си власт и всекиму своя работа, и заповяда на вратаря да бъде буден.

 И тъй, бъдете будни; понеже не знаете, кога ще дойде господарят на къщата, привечер ли, или среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване,

 та, като дойде ненадейно, да ви не намери, че спите.

А каквото вам говоря, говоря го на всички: бъдете будни!» (Марк 13:33-37)

25.04. 2015 г., 23 ч.

Бащица – лукова главица

Погледнах си часовника. Часът бе вече шест. И аз кат времето  - на шест, си пишех мемоари, дето мисъл ме стовари. От часове. И времето се някак си слете, като реактивен самолет. Стопи се цяло, като лед.  Реших да се обадя у дома. Да чуя нежно моята мома. Подсещах се и по-рано, в часа на след-обяда, когато дрямка ги наляга. Зная - да ги безпокоя не ми приляга. Затова и не посмях, да не стана пак за смях. Мислех си – „домашните ми спят си сладко-сладко”. Тъй умувах го накратко. Нали денят (събота) е за отмора. Каква прокоба! От туй що научих сам. Какъв срам! Позвъних и обади ми се Б. Звучеше някак тайно, приглушено. Гласът му беше притаен, съвсем снижен. Попитах обичайно каквото вече ни е знайно: „как сте дечица мили?” Сякаш кон изцвили. Синът ми каза, че са в автобуса. Не чува се, понеже друса. Връщали се от селото. Това ме фрасна право по челото. Не го очаквах. Знаех друго и без друго, уви, отново не познах. Замъкнали се всички по полята барабар с жената. От кога ли тя ме мами? О, хитрите й женски драми.  Същисах се. А аз не знам. Що за срам! Никой да ми не обади, намирисва ми на свади. Така се стекли те нещата. Мълчали са от мен и в нищетата... Оставиха ме сам. Не е ли е туй за срам? Нима го заслужавам - цял ден на друго се аз надявам. Неведение отново ме слетя. Това ми е съдба. А мислех кротко си почиват у дома. Не понрави ми се много, че скрили са от мен това. И никой да не каже цел ден, нито сети се дори за мен. Затуй значи апарата смълча се тъй злокобно. Колко долнопробно! В нейн стил - типично, толкова цинично. Та що съм аз – бащица или лукова главица? А потя се аз и трепя денонощно, а те забиха ножа мощно. Право в сърцето – крият си лицето. На ти наш бащице, нищо лукова главице. Ни глава си ти, ни лук. Повече приличаш на боклук. Захвърлен някъде в сметта, никаква ти е и паметта. Не помниш ли, че милата женица искаше тя огърлица – някой чест да й окаже и път към село да покаже. Че селянче е тя се знае, семейството й кой не знае. Нали дошли са от нивята, в града развяват си пръднята. Тяяяяя....ах, ходила е за глухарчета. „Я  недей ме праща за канарчета”. Глух-арче имаш си и в къщи. „Ей мъжленце,  недей се мръщи.”

А ние, ние работим здраво, което си е право, и в сутрин и в здрач, неуморно, и мачкат ни поголовно. А хлябът е малко, хлябът не стига деца... Деца, но с дяволски лица. Защото на лъжата, дяволът е сам бащата. Залудо работи бащицо, моя лукова главицо. (Не следва продължение)   (автор: „Ни лук ял, ни лук мерисал”)

25.04. 2015 г., 18:10-22 ч.