Любов към мъдростта или догматична арогантност?

“Философията се състои тъкмо в това – да познаваме границите си.”  Имануел Кант

“Да пожелаеш един велик дух - един Шекспир или Гъоте – да направят догмите на някоя религия свое лично убеждение, е все едно да искаме от един великан да надене обувката на някое джудже.”  Артур Шопенхауер

Човешкият живот е белязан с въпроса какво да правя. Често светът, в който пребиваваме не ни дава ясен ориентир за пътя.Тогава всеки трябва да избере, или да начертае пътят си, или да следва пътят очертан от другите. Първите решават  да изучават философия, да задават въпроси и да търсят истината заради самата нея. Вторите предпочитат да се подслонят под мнението на някой чужд индивид или група от хора. Това са готовите положения, догмите, които внушават една мнима сигурност. За нещастие обаче догматиците изпадат в догматична арогантност като презират всякакви философски разсъждения (забраняват на разума отвлечени размишления).

`           В това кратко есе противопоставям любовта към мъдростта с догматичната арогантност. Изборът на едното или другото не избягва съответните последици.

Първоначално философията се определя като “любов към мъдростта” от гръцките думи филео и софия. Дали обаче любовта на някого към мъдростта е добро основание той да се нарече философ? Според гръцкият философ Питагор отговорът е положителен. Защото от историята научаваме, че пръв Питагор нарекъл любовта към мъдростта “философия”, а себе си философ, след като беседвал в град Сикион с Леонт – тирана на Сикион. Логично е да зададем въпроса: Защо ни е философията?

Човекът е създал философията (любовта към мъдростта), а Бог е създал човека. Човекът е разумно същество сътворено по образа на Бог. Бог и човек си приличат, защото имат разум. Това ги отличава от животните. Според Зенон “на разумните същества им е даден разумът в качеството на съвършен водач”, който ги води “да живеят според природата”. Защото “да живеят според природата, означава да живеят според разума” се аргументира гръцкият философ. Следователно разумът ни в качеството на съвършен  водач задава въпроси и търси знание: Какво да правя? Как да живея? В света ние не намираме ясен ориентир за пътя, който да изберем и да живеем. Тогава всеки трябва сам да го начертае. Тук се появява философията, стремеж към знание, мъдрост как да живеем в света. По думите на Новалис:

“Философията е всъщност носталгията, стремеж навред да сме си у дома.” 

Философското знание ни е нужно както добрата екипировка на пътешественика в неговото дълго пътешествие. Защото ние сме пътешественици в този свят. Животът ни е само едно пътуване. За едни по-дълго, а за други по-кратко. Поетът казва следното: “Дните на живота ни бързо преминават и ние отлитаме.” Защото всички ние “прекарваме годините си като въздишка.”(Псалом 90:9, 10) И колко трае една въздишка?

Философията задава въпроси за човека и света, защото търси истинно знание, което ни е нужно за ориентир в живота. “Защо са му на разума отвлечени разсъждения?” негодуват хората, които не харесват философията. “Как ще си намериш работа с тази философия?” питат уж загрижени те.

Античната идея за мъдростта означава теоретичното знание. Фокусът тук е теорията, умозрението, което разумът извършва над предметите в света. На Изток в юдейската традиция намираме идеята за мъдростта (от еврейски хохма), която обозначава практическото знание. Стремежът към познание е обоснован само с оглед на употребата му в живота. Няма да сбъркам ако кажа, че гръцката мъдрост има характер на рационално познание (с усилието на разума), а юдейската на морален императив (свят живот). Пословичен е спорът между двете традиции с въпроса: Какво общо има Атина с Ерусалим? Като Атина означава абстрактното разсъждение на разума, а Ерусалим прагматичното знание. На въпроса: Защо са му на разума отвлечени разсъждения? бих отговорил с авторитетните думи на Учителя, Исус Христос, защото “не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста.” (Матей 4:4) В своето евангелие Йоан нарича Исус ”Словото”(Логосът). Гръцката дума логос има много значения като някои са: слово, реч, дума, разум. В контекста на това евангелие Логосът е Христос, Който каза за себе си: “Аз съм Истината”. Точно преди да завърши книгата си Йоан посочва целта, поради която е писал: “А тези са написани за да повярвате, че Христос е Божии Син”. Според него човек трябва да вярва в Христос, който е истината. Следователно Истината е постижима с ума и сърцето. Текстът апелира ние да познавамеистината чрез разума, така както и опитно.

Философските въпроси са гранични. Въпросите, които философията повдига са по-важни дори от търсените отговори. Според Бертранд Ръсел “хората изучават философията не от любов към точните отговори на въпросите, които тя поставя, а по-скоро от любов към самите въпроси.” Защо е така? С какво са ценни философските въпроси и самата философия? Ръсел ни отговоря: “Защото те разширяват представата ни за това, което е възможно, обогатяват въображението ни и подриват догматичната арогантност, която забранява на разума отвлечени разсъждения.” Нима философията не се интересува от отговорите на поставените въпроси? Тя поставя въпроси, на които дава разнообразни отговори. Максимата: “да не се боим от разнообразието”се е появила сред гърците.

С любовта си към въпросите философията се противопоставя на догматичната арогантност. За какво говорим тук?

Думата “догма” на гръцки език (dogma) се превежда като мнение, възглед, теза, положение. Обикновено терминът се отнася до науката (догма на науката, философията (догматична метафизика, И. Кант) и религията (догми на вярата). Догмата е онова мнение или теза, истинното съдържание на която минава за неоспоримо само ако се приема на вяра (не се нуждае от рационално обяснение). Детето вярва в Дядо Коледа, който идва през нощта и тайно поставя под елхата желания подарък. Според съвременната научна догма за произхода на живота, последният е възникнал след милиарди години бавни еволюционни промени от най-прости  форми до човека. Така смятат и повечето учени днес. Съществуват Християнски вероизповедания, които вярват в догмата за детското кръщение. Според тях детето на вярващи родители при внезапна смърт отива на небето, защото те са в заветна връзка с Бог. Всички тези догмати се приемат за абсолютно истинни без възможността да се оспорят или разглеждат различни отговори.

Догматизмът е неизбежна част от човешкото мислене и познание. Това е стил на мислене. Характерно за него е, че абсолютизира едностранчиво някоя от страните на действителността. Точността на отговорите тук са за сметка на многообразието. Догматикът е, който настоява на своите частни истини, тъй настойчиво, сякаш няма никакви други истини. Той е едно-измерен. Прилича на фотограф, който не се интересува от обратната страна на снимания предмет и за който всеки предмет е само емфас (лицето отпред).

С подчертана ирония великият немски философ Имануел Кант обрисува портрета на догматика по следния начин: “догматикът е онзи, който без да се съмнява в първоначалните си обективни принципи т.е. без критика, продължава тържествено пътя си.” Този надут всезнайко е приел знанията си като по калъп, но само според ограничен капацитет. При положение, че някой му оспори дефиниция “той не знае откъде трябва да вземе друга.” Защото забелязва Кант: “той се е развивал по чужд разум, заучил е, и е станал отливка от гипс на жив човек.” В стремежа си към знание догматикът е преминал по много заобиколен път. Познанията му не са се зародили първо в собствения му ум, не са “почерпени от общите извори на разума.”

В контраст философската критика се основава на самия разум. Разумът в качеството си на съвършен водач, от общите извори на който философията черпи отговори на поставените въпроси: Какво е действително? Какво е свят? Какво е живот? Какво е човек? Какъв е Бог? Какво мога да знам?

Философското изследване предоставя многообразие от отговори, но не точни отговори. Защото “по принцип не е мислим нито един точен отговор”(Б.Ръсел). Още по-малко е мислим абсолютен отговор или мнение, теза, положение. Истините, които научаваме от философските въпроси имат за цел да разширят представите ни за това, което e възможно (битието, природата, човек, свят, познание, Бог, безсмъртие, време и т.н.).

Догматичната арогантност е несъвместима с любовта на свободния дух към мъдростта и истината. “Деспотичната власт”  на догматиците е демонстрирана в забраната им разумът да извършва спекулативни, отвлечени разсъждения.  Църковните догматици имат претенцията за абсолютно истинно знание за Бог, човек, свят, небето, безсмъртието, морал, свобода. Тази претенция е изразена в следните постулати: “При внезапна смърт детето осветено от църквата отива на небето”; “Бог избира човек за спасение, без значение свободната воля”; “Кръщението с Духа е говорене на чужди езици или не”; “Пастирът е специално призван, надарен от Бог без значение образованието”; “Вярата не се нуждае от отвлечените разсъждения на разума, защото е практична” или “пастирът ви говори не абстрактни истини на философите, а приложимата истина на вярата”. Това са отново догми и догми. Гордият догматик смята, че всички хора са в един общ затвор –невежеството, без него. Само той е в единната Истина. Прехвалената му набожност го заблуждава да счита,че само с догмата си той се е спасил от решетките и е на свобода. Той е наистина като удавник за сламка, защото се е вкопчил силно в единствената си опора–догмата. Според гръцкият философ Епиктет обаче “оковани са дори онези, които оковават”. Като мислят, че са всесилни църковните догматици са всъщност в окови. Те оковават с догмите си наивните миряни, но самите са оковани. Защото собственият им деспотичен догматизъм поробва. Обратното, истината (aleteia) прави човек свободен. Това е изразено в думите на Христос: “И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Йоан 8:31). Идеята е, че познаването на истината е свобода! Познаването на истината преминава през любовта към мъдростта, не през деспотичния догматизъм. Философията е любов към мъдростта, търсенето на истината от човека, търсене, което го усъвършенствува:

“Онова, което дава цена на човека, не е истината, който той притежава, или която мисли, че притежава, а искреното усилие, което той е направил да я завоюва. Защото чрез търсенето на истината човек се усъвършенствува.”(Лесинг)

Това е достойната философия на вярата.

Предмет на моите размишления в това есе беше въпроса: Любов към мъдростта или догматична арогантност? Човекът избрал да се отдаде на философията в действителност е предпочел пътят на свободата. Защото само свободният дух копнее да познава истината заради самата нея. Обратното е поробената душа, която попада в робството на догмата. Окована в собствената си догматична арогантност (претенцията й за абсолютно знание) тя е изгубила самата себе си и тъне в мрака на заблудата -мнимата сигурност.

Изследване на произхода на нашите представи за красота и добродетел

Изследване на нравственото добро и зло

от Френсис Хътчесън

За Френсис Хътчесън добродетелта се състои в нравственото чувство, което най-добре оценява нещото /действието/ като добродетелно. В текста ясно се откроява спора на автора с предходните рационалистки традиции /Аристотел, Кант/, според които “добродетелта произлиза от разума.” В контраст Шотландският философ приема, че принцип на добродетелта може да се изведе и от това, което произлиза от инстинктите и от страстите. Търсейки някакво примирение или по-скоро баланс – разум, чувства той стига до следния фундаментален тезис: “И наистина предположението, че съществува всеобщ инстинкт към добро, ще предизвика любовта на добрия човек към човешката природа и нейния творец и ще предостави достатъчно възможности на разума както в създаването и утвърждаването на правото, законите, конституцията, така и в изобретяването и упражняването на изкуствата с цел да се удовлетвори по най-добрия начин това благородно предразположение.”

Хътчесън започва въвеждането на своето изследване за нравственото добро с “работни” определения за нравствено добро и зло, от които предварително става ясно какви въпроси и теми ще обсъжда. Определението за нравствено добро съдържа идеята за специфично качество в поведението, което подбужда към добро и любов към деятеля, докато нравственото зло напротив изразява идеята за противоположното качество, което предизвиква отвращение и неприязън към деятеля. Целта на автора е да открие една “обща основа за разграничаване на действията та нравствено добри и лоши.”

Още в самото въведение Френсис Хътчесън представя и ключовите понятия в текста, които са в основата  на неговата теза за морала. Те са нравствено добро и зло, естествено добро и зло, любов, добродетели, удоволствие. Накратко мога да кажа, че основният въпрос зададен тук е: Какво е нравствено добро и зло? Отговорът е както следва: Нравственото добро се разграничава от естественото добро. Според Хътчесън нравственото добро е качество на характера на човек – любов, честност, щедрост и др., докато естественото добро /благо/ е по-скоро външно притежание на материални блага /сила, практичност, къщи, здраве, лозя и др./ Ключовата теза тук е, че нравственото добро превъзхожда естественото добро /Нравственото добро – идеята за качество, което поражда любов на деятеля към другите превъзхожда естественото добро – притежанието от някои на естествени блага – къщи, земи, градини, здраве и пр./ Както вече забелязахме авторът различава доброто в неговите два модуса: нравствено добро и естествено добро. Нравственото добро обхваща добродетели на характера  честност, любов, вяра и др. В контраст естественото добро съдържа повече външни на характера блага -къщи, земи, градини, здраве. Вместилището на нравственото добро е сърцето, защото за доброто “хората трябва да се вслушват в собствените си сърца.” Както и  “но със сърцето трябва да се реши дали едни нравствени действия още от пръв поглед изглеждат привлекателни дори за хора, незаинтересувани за техните резултати.” Показва схващането на автора за нравствеността като чувство. 

Ще фиксирам някои от ключовите тези в текста.

Нравственото чувство в човека му е дадено от Бога за добро на другите и лично добро: “Той ни е дал нравственото чувство да насочва действията ни и да ни и да ни създава още по-благородни удоволствия; така че когато се стремим единствено към доброто на другите хора, ние непреднамерено осигуряваме своето най-голямо лично добро.”

Основните добродетели /кардиналните гръцки добродетели – мъжественост, умереност, мъдрост и справедливост/ носят названието си поради своя универсален характер: “защото обозначават склонности, които са универсално необходими за постигане на общественото благо” и са присъщи на разумни същества.

Нравственото добро не се възприема от житейският опит: “можем да заключим, че “възприемането на нравственото добро не поизтича от обичая, образоването, примера или обучението” Те не ни дават нови идеи.”

Когато обсъжда мотивите за добродетелни действия авторът разглежда два типа: мотиви: себелюбие и безкористност, които в етиката преминават в две фундаментални чувства – любовта и омразата. Авторът се впуска в подробно изследване на “любовта към разумни същества”, която се дели на: “любов от задоволство и уважение и любов от великодушие.” Проницателна е тезата за двата принципа – себелюбие и великодушие, които според Хътчесън работят съвместно при подбуждането човека към дадена  постъпка.

Оригинална е друга основна теза на автора, именно: “човешката природа е удивително творение.” Каква е човешката природа достойна за удивление? В човешката природа е заложено да зачита доброто на другите, да действа от безкористна обич. Преценявам тази теза като повлияна от Християнското учение за човека засилена с хуманизма на Просвещението. Да го кажем така: безкористната обич е свойство на човешката природа с универсален характер.

Добродетелният характер се определя според ясно установени нравствени принципи за добро: “Следователно това, което истински изгражда добродетелния характер, не са няколко случайни прояви на състрадание, искрено чувство или признателност, а последователен хуманизъм и стремеж към общото благо на всички онези, над които можем да имаме влияние; стремеж, който непрекъснато ни подтиква към благотворни действия, продиктувани от висше благоразумие и съобразяване с интересите на другите.”

Значима е тук връзката лично благо и общото благо!

Ключово понятие в текста е понятието нравствено чувство. Нека да го означим както е обяснено от автора. Нравственото чувство творецът Бог ни е дал него за да насочва действията ни и да създава по “благородни удоволствия” за човека. То представлява нагласа на съзнанието ни да получава приятни или неприятни идеи от сетивата, първоначалните външни впечатления. То не ни предоставя някакви вродени идеи, знания или практически умения, но “с него означаваме само готовността на нашето съзнание да получава приятни или неприятни идеи за действия, наблюдавани от нас още преди да имаме мнение за ползата или вредата от тях.”