Имануел
Кант: човешкият дълг към самия себе си и другите
Римският философ Сенека поставя край на
живота си, за да избегне несправедливата смъртна присъда наложена му от
император Нерон. Защо хората се самоубиват? Какво е самоубийството? Самоубийството е „съзнателно
и преднамерено отнемане на собствения живот“[1]. Причините
за самоубийството се търсят в начина на оценяване на живота. Дали живота си струва
да се живее или не? Хората, които се самоубиват оценяват живота си като
недостоен за живеене. Днес статистиките отчитат повишаване броя на
самоубийствата. В световен мащаб се извършват самоубийства на всеки 40 секунди.
Годишно повече европейци умират от самоубийства, отколкото от пътни злополуки. [2]
Числото на хората отнели живота си постоянно нараства. Медицинските изследвания
отчитат, че самоубийствата често се дължат сериозни психични проблеми у хората.
Тежка депресия съпроводена от ниско ниво на серотонима. Самоубийството е
сериозен философски проблем, поради това бих искал да разгледам интерпретацията
на Кант за самоубийството.
Кантовият възглед за самоубийството може
да се проследи в „Метафизика на нравите“[3],
Първа част на елементология на етиката, Първа книга – За перфектните задължения
на човека спрямо самия себе си, Първа глава – За дълга на човека към себе си
като към същество от животински свят. Пункт първи. За самоубийството. Тук Кант
разглежда въпроса за дълга на човека към самия себе си. Преди да анализирам
аргумента му за самоубийството, искам да кажа, че той категорично неодобрява
това дейние. Думата, която той използва е „престъпление“ – самоубийството е
престъпление. Какъв точно вид престъпление е делото на самоубиеца, предстои да
изследваме? Искам да започна с възгледа на Кант за човека.
Човекът съществува едновременно
в два свята – разумен и сетивен. В термините на Кант: „ноуменалния“ и „феноменалния“
свят. Като представител на тези светове, субектът в свое лице е „homo noumenon“ и “homo
phaenomenon“. Човекът е същество,
което се причислява към животинския
свят, доколкото принадлежи на един сетивен свят. Той е „природно“ ,
„животинско“ създание в принадлежността си на един „природен свят“ В качеството
си на разумно същество, той принадлежи и на един интелигиблен (разумен) свят. Този
дуализъм на двата свята е характерен за мисленето на Кант. Качеството му „разумност“ определя човека и
като „нравствено създание“. Всеки субект е носител на нравственост, която му
задава към един „дълг“ на човека към самия себе си. Какъв е този дълг у човека
и какво този дълг му постановява?
„Първият дълг на
човека към самия себе си като принадлежащ към „животинския свят, животинската
му същност“ е самосъхраняване на неговата животинска натура. Самоубийството е
отклонение от този дълг, защото то е „самопроизволна физическа смърт“. Какво е
определението на Кант за самоубийство? Самоубийството е „произволното лишаване
на себе си от живот“ /самоубийство, човекоубийство, убийство/, „самолишаване
собсвеноръчно от тяло“, буквално „обезтелесяване“. Кант разделя самоубийството
на два вида: частично и пълно. Частичното самоубийство е осакатяване на тялото,
самолишаване от орган. Пълното самоубийство е причиняване на физическа смърт „в
смисъл на самолишаване (собственоръчно) от тяло“.
Ще разгледам няколко главни пункта от
аргумента на Кант срещу самоубийството, което по думите му представлява
„престъпление към собствената личност“.
Първо, самоубийството е престъпление (убийство), защото е престъпване на дълга на
човека към самия себе си – дълга да се
самосъхрани като личност. Акцентът на Кант е поставен тук. Деянието на
самоубийството може да се разглежда и като престъпване на дълга към ближните (към
съпрузи, родители, деца, към държавата) и дълга към Бога (дезертъорство от Божия призив към човека).
Припознавайки себе си като личност, човекът е обвързан да самосъхранява живота
си само защото е такъв. Понятието „личност“ е силен момент от аргумента на
Кант. Разглеждан като личност, човекът е способен да прави нравствени преценки,
да мисли и разсъждава, да се самоопределя. Тези способности на личността
откриват рационалната същност у човека, която го отличава от животните. На
въпроса, „дали човекът не е обвързан да съхранява собствения си живот само по
силата на това, че е личност?, отговорът би бил, да, той е задължен да съхранява
собствения си живот, защото е личност. Защото е разумно природно същество,
нравствено същество.
На второ място, ценностите
на дълга стоят по-горе от живота. Човекът може да подрежда ценностите
според степента на тяхната важност и да преценява кои да избира. При
ценностната йерархия дългът на човека към самия себе си стои по-високо от
ценността на самия живот. Например войникът има дълг към родината преди собствения
си живот. Дългът на човека към самия себе си като личност е до живот, затова
той няма право да „отчуждава личността си, щом стане дума за дълг“. Избягвайки
от своето задължение „постъпвайки така свободно, като че ли за тази му постъпка
няма и нужда от някакво правомощие“, самоубиецът изпада в противоречие. Казано
иначе самоубийството е противоречие със самата човешка природа.
Трето, субектът е
носител на нравственост, която при самоубийството е унищожена. Човекът е ценен, защото има в себе си нравствеността. „А да
унищожим субекта на съществуващата в нашето собствено лице нравственост, е
равнозначно, като да изкореним от света самото съществуване на
нравствеността (която е цел
сама по себе си), доколкото тя лежи в същия този субект.“ Така че, самоубийството е посегателство не
само срещу нравствеността у човека (самоубиецът), но и
срещу нравствеността в света. Ето защо, това деяние е недопустимо.
Четвърто, човекът е
третиран като средство, а не като цел.
Самоубиецът разполага с физическото си тяло като с обикновено средство, за да
постигне „произволна цел“. Кантовият категоричен императив гласи: отнасяй се с човека винаги и само като към
цел, никога като към средство. Следователно самоубийството е нарушаване на
тази морална норма заплашвайки да унищожи както човека превърнат в „средство“,
„инструмент“, „предмет“, така и целия човешки род. Човекът, който е „homo noumenon“ и “homo
phaenomenon“.
И накрая, самоубийството според Кант е престъпление спрямо собствената
личност. Следователно е напълно ирационално действие, което е недопустимо за едно
разумно същество каквото е човекът.
Приложение до евтаназията и асистираното самоубийство
Когато разгледаме евтаназията и асистираното самоубийство
през етиката на дълга, става ясно, че те са абсолютно недопустими. Тези две
медицински практики от гледна точка на Кант, са морално неоправдани и
неприемливи!
Еватанзия и асистираното убийство съдържат в еднаква степен
елемента „убийство.“ Това убийство е преднамерено, пряко. Активната евтаназия е
преднамерено убийство на пациента по
негово съгласие. Асистираното самоубийство е преднамерено убийство на човек (не
задължително пациент) по негова воля. В този аспект двете действия се доближават до
самоубийството. Дали наистина са самоубийство? Евтаназията и асистираното
самоубийство задължително изискват двама
човека за извършване на убийството – първият (лекарят
или асистента) убива; вторият (пациента) бива убит. Лекарят (асистента) убива пациента. Но това не е самоубийство? При положение
че пациентът е убит от лекаря, а не се убива сам, значи няма самоубийство.
Всъщност намерението и действието на
пациента трябва да се тълкуват като самоубийство. Ако разгледаме намерението и
действието на пациента, който трябва да бъде убит, се вижда ясно елемента на
само(убийство). Намерението – да бъде убит, и действието –
позволяване да бъде убит, са доказателство за самоубийствения акт. Пациентът се
самоубива оставяйки се или позволявайки, допускайки (действие) върху него да бъде извършен акт на причиняване на смърт.
Пациентът напълно доброволно допуска да бъде преднамерено убит! Евтаназията и
асистираното самоубийство са акт на самоубийство от гледна точка на пациента – той иска да умре,
моли, отказва лечение, изпива
смъртоностната доза или подава част
от тялото си да му бъде извършена манипулация, инжекция и пр. От гледна точка
на лекаря (асистента) и от наша гледна
точка те не са точно самоубийство, защото участва втори човек.
Горните точки от
аргумента на Кант против самоубийството могат да се отнесат до евтаназията и
асистираното самоубийство, за които вече казахме, че се приемат като
самоубийство. И при двете има „преднамерено убийство на самия себе си“.
Личността съзнателно прибягва до физическа смърт, чрез самолишаване на живота
си, „обезтелесяване“. Това е самоубийство. Същите доводи на Кант имат сила и
тук: престъпване на дълга към самия себе
си, изпадане на личността в противоречие
със самата себе си и ценностите, унищожаване субекта като вместилище на
нравствеността, третиране на човека като средство, а не като цел
