Моят блог е опит да комуникирам във виртуалното пространство, което означава - споделяне на мисли, текстове, музика и други неща. Всеки понякога иска да избяга от скуката на профанното зло-бо-дневие и да преживее света вълнуващо. Усетът за ново и непознато, различно и впечатляващо, това е, което ни подтиква да сме тук, предполагам.
https://www.pravoslavie.bg/%d0%bf%d0%b0%d0%bc%d0%b5%d1%82/%d0%b6%d0%b8%d0%b7%d0%bd%d0%b5%d0%bd%d0%b8%d1%82%d0%b5-%d0%bf%d1%80%d0%b8%d0%bd%d1%86%d0%b8%d0%bf%d0%b8-%d0%bd%d0%b0-%d0%b2%d0%b5%d0%bb%d0%b8%d0%ba%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%ba%d0%bd%d1%8f%d0%b3%d0%b8/?fbclid=IwAR2hAPW8JUZ9mFOsoVzXWg1JcEdeT4zDJK-XqRExSY51H4HONEmUIjlwifY
Съвременният човек е консуматорско същество, което произвежда боклук. Тенденцията е хората да бълват тонове отпадъци, с което замърсяват околната среда. Как може това да спре? Уви, никак. Не може. Ако не консумираше толкова много храни и стоки, човекът нямаше да замърсява в такава голяма степен природата. Неговият дом. Проблеми. Пренаселеност на големите градове; подчертано консуматорска нагласа у хората; преизобилие на стоки и храни на пазара; излишество.
Решение.
Християнски добродетели: въздържание, умереност, скромност, милосърдие (грижа
за другия), пост и лишения. Обръщане към миналото и научаване от мъдростта на
древните хора. Човекът е създаден да пази природата и да се грижи за нея, а вместо това, той я
замърсява и унищожава:
„Когато гледам Твоите
небеса – делото на Твоите пръсти, месечината и звездите, които си поставил,
казвам си: Що е човек, та да го помниш, и син човечески, та го спохождаш?
Понизил си го малко с
ангелите: със слава и чест си го увенчал;
Поставил си го владетел
над делата на ръцете Си; всичко си покорил под нозете му: овце и волове, а също
и полските зверове, птиците небесни и морските риби, всичко, що преминава
морските пътища.”
(Стар Завет, Псалом 8)
Гръцкият
философ Епиктет ни дава полезни съвети как да употребяваме храната и други
неща, от които имаме нужда за поддържане на тялото.
„За нуждите на тялото
осигурявай само най-необходимото: имам предвид ядене, пиене, дрехи, покрив,
прислуга; онова, което е за показ и разкош, отказвай.” Бихме казали онова,
което е в излишък, трябва да се отрича и да се пази строго въздържание.
И още: „Признак на
бездарност е да се отделя много време за занимания, свързани с тялото, като
упражнения, ядене и пиене, изхождане, съвкупление. Тези неща трябва да се
вършат между другото, а всичко да се върти около ума.” (Епиктет, Наръчник за
живота, Беседи).
06.02.2021 г.
Здравей, Станислав!
Позволих си да
размишлявам по-надълбоко върху твоята неделна проповед на възкресение (на
08.04. 2018 г.) и да направя някои лични заключения относно казаното от теб.
Затова бързам да ти изпратя текста в кратце, за да можеш да размишляваш и ти
(нещо, от което не искам да те лиша в
никакъв случай като мислещ човек). Надявам се критичните ми размишления
да не засегнат нашите приятелски отношения през годините. Считам обаче, че
вярващият трябва да се упражнява в добродетели на разума и да бъде ативен в
служението на Бога (нещо, което за съжаление не му се предоставя на сутрешното
богослужение, което е повече монологично, отколкото диалогично).
Преди всичко искам да
откроя някои основни тези в твоята проповед:
1.
Пълната
греховност на човека (Петър)
отричането и разкаянието на Петър
„Петър е безнадежден случай”
2.
Грехът
се изразява по-скоро във вината пред Бога
3.
Бог
ни новоражда чрез Христос за жива надежда (всичко изхожда от Бога)
-
новораждане чрез
Духа (Петър и Никодим): „само раждането отново, свиши, дава истинска
надежда, защото то не идва от нас, не идва от нашите усилия, а от живият Бог и
от Словото Му.”
-
„Важното е да имаме жива надежда, дошла
не от самите нас, а от Бога...”
„надеждата
е,че независимо от нас Бог не е спрял и няма да спре да ни обича и да се грижи
за нас вярващите.” „ И това е правилното последователно, библейско мислене.
Обратното мислене е далеч по коварно и неправилно мислене: то е например,
когато сме се борили и борили с някой
грях...” и победата е твърде близо, но отново се проваляме (пълната греховност
на човека).
-
непоклатима надежда : „...имаме една
непоклатима надежда, че каквото и да се случва нищо, абсолютно нищо не може да
ни лиши от наследството, което ни е обещано, от вечния живот с Бога през
вечността.”
Спасението и вечния
живот се пазят за нас на небесата и нищо не може да го повреди, дори и ние
нямаме достъп до там...”то е пазено от Божията сила. Никой не може да надвие
Бога и да го победи...” Рим 8 гл. -
неотлъчване от Христовата любов.
-
„Бог е подготвил за нас спасение”, което
ще ни се открие в последния ден; „Бог е подготвил за нас спасение, но Той вече
го е подготвил, то е завършено. Нищо не е необходимо да се прибавя от
подготвеното от Бога. Спасението, което той е предназначил за нас не се нуждае
от нашата доусъвършенстваща намеса. Не сме призовани и да участваме като
съветници на Божия план. Това спасение завършено, съвършенно и непроменящо се,
самият Бог пази за нас.”
4.
Вярата
е само от Бога (всичко изхожда от Бога)
„Вярата идва само от
Бога, чрез лична среща с Него.” „Тогава ти и аз разбираме истината и се
обръщаме наистина от нашите греховни пътища. Вярата не се наследява, не се
предава по роднинска или приятелска линия. Вярата е само в Бога, тя не е в
човека.”
5.
Спасението
е само чрез вяра, не от дела
6.
Делата
на човека не спасяват (защото ние сме под грях)
-
делата („успехите”) няма да ни спасят:
„нашата надежда не е в успехите или неуспехите ни, нашата надежда е във
възкресението”; неуспехите и пораженията ни в живота не определят бъдещата ни
вечна участ: „успехите ни колкото и главозамайващи да са те, не са постелята,
на която ще си легнем през вечността” (от служението ни на Бога не зависи
вечния ни живот)
-
естеството на вечния живот: „Той
(вечният ни живот) е константа, той е гарантиран, поради възкресението на
Христос от мъртвите” „Бог е подготвил за нас спасение”, което ще ни се открие в
последния ден; „Бог е подготвил за нас спасение, но Той вече го е подготвил, то
е завършено. Нищо не е необходима да се прибавя от подготвеното от Бога.
Спасението, което той е предназначил за нас не се нуждае от нашата
доусъвършенстваща намеса. Не сме призовани и да участваме като съветници на
Божия план. Това спасение завършено, съвършенно и непроменящо се, самият Бог
пази за нас.”
Участието
ни в спасението се ограничава само в това да сме родени свише или отново: „Така
отговори Исус на Никодим.”
Така
ли му отговори действително?
Критични бележки
Извинявам се, че ще го
кажа, но твоите постулати миришат много на реформаторските тезиси на вярата.
Направо да си го кажа, те са точно такива постановки. А какви са най-общо
постановките на Лутер (и Калвин) за
спасението?
Реформаторски тезиси:
-
Всичко изхожда от Бога (sola fide, sola scriptura, sola gracia)
-
Sola
fide - оправдание само чрез вяра
Всичко
изхожда от Бога – благодат, вяра, милост, надежда, любов и спасение.
Безспорно това е така, но с участието на човека
(нещо, което беше премълчано или съзнателно пропуснато в проповедтта).
Реформаторските тезиси за човека и спасението изразени с постулатите sola fide, sola scriptura, sola gracia, отстраняват човека от спасителния
план на Бога в света. А това не е библейското мислене и учение!
Вярата
е само от Бога (всичко изхожда от Бога).
Въпрос:
Ако вярата идва само от Бога, значи тя трябва да е съвършенна, понеже Бог е
съвършен, нали? Всяко добро и всеки добър дар идват от Бога, ни казва Яков. Следва
обаче въпроса на основа на текста в 1 Петър 1:1-9: ако вярата е съвършенна,
тогава защо трябва да бъде изпитана? (вж. „изпитването на вашата вяра” ст.7).
Или може би Бог трябва да бъде изпитан, проверен, подложен на критика, след
като Той е дал вярата в нас?! Знаем, че бесовете също вярват и треперят.
Тяхната вяра също ли е от Бога? За каква вяра говорим тук? Какво е вярата?
Откъде произлиза и на кого е предназначена?
Смея
да твърдя, че вярата е свързана повече с човека, отколкото с Бога, и в това не
намирам нищо еретично, защото това разбиране е заложено от контекста на
Писанието. Напр. в 1 Петър 1:1-9: пазени чрез вяра за спасение (става въпрос за
нашата вяра, на човеците); „изпитването на вашата
вяра”; „като вярвате” (вие); „Като получавате
следствието на вярата си, спасението на душите си”. Това идва да покаже,че човекът е, който вярва
като той не е изхвърлен при Богообщението. Всичко изхожда от Бога, но и от
човека! Защото човекът е този, който вярва, той е обекта на вярата. Напр. в
Евреи 11 гл. вярата е убеждение, но на кого? На човека, не на Бога (друг е
въпроса дали това убеждение в нас го полага Бог или си е наше); „С вяра
разбираме,че ...” ст. 3; „ С вяра Авел...”; „ С вяра Енох...”; „С вяра Ной и
прочие и прочие, героите на вярата угодиха на Бога със своята вяра. Вярата на
човека! Вяра в Бога, защото без вяра не е възможно да се угоди на Бога (Евр.
11:6 – забележително е, че Бог възнаграждава хората, които имат вяра в Него!).
С други думи, виждаме,че човекът не е отстранен при Божието домостроителство
(Божият спасителен план), но е активен участник в него! С право можем да кажем, че вярата се
разглежда като добродетел у човека (вж. Гал. 5:22-23 - плодът на Духа, който е
вяра, да наистина от Духа, но принадлежност на човека). След като е добродетел,
значи тя съставлява живота му, някакво дело, действие. Разделението ва вяра и
дела, което реформацията прави, е напълно погрешно и небиблейско, твардя аз!
Всичко е въпрос на интерпретация на библията, която за съжаление Лутер прави
лошо.
И
още как идва вярата? Вярата идва от слушане, слушане на Божието слово. Но кой е
този, който слуша – определено това не е Бог, а човека! Аз съм, който слушам
Словото и придобивам вяра за живот, вяра в Бога и Неговите велики дела.
По-скоро Бог дава средствата да вярваме (напр. Словото, живота на светиите и
пр.) и в този смисъл той дава вярата, но в никакъв случай не изличава човека от
полезрението си.
Проблемът
с реформаторското богословие и конкретно тезата, че всичко изхожда от Бога
(милост, вяра, благодат, любов), е в отстраняването на човека и неговото
участие в делото на спасението! Така човекът остава с пръст в ръка и с Хамлетовия
въпрос: Да бъде или да не бъде! Какво със себе си да правя, о Боже, след като
Ти всичко си свършил. Да не забравяме и тази хубава българска поговорка, че „Бог
дава, но в кошара не вкарва”, т.е. и човекът трябва да свърши някаква работа.
Изглежда Лутер и Калвин не са чували за тази мъдра приказка на народа и затова
са прекалили с мисловните си замъци. Според мен вярата и делата вървят ръка за
ръка в нашето спасение, както ясно говори ап. Яков (вяра без дела е мъртва) Под
„дела” разбирам живот, човешки живот. Прочети си отново това хубаво послание,
за да се увериш в неговата правота. Или може би и ти ненавиждаш Якововото
послание, както е показвал Лутер?!
Спомням
си и стиха, че човек вярва със сърцето и прави изповед с устата, и се спасява.
Това не е ли доказателство, че само вярата не върви, а е нужно и дело (живот)!
И така моята теза е, че
вярата е свързана повече с човека (зададена от Бога, разбира се, защото всичко
съществува поради Него според Августин), защото човекът е, който вярва. В
евангелията ясно се говори за това, напр. вярата е малка или голяма, истинска
или суетна (вж. суетна вяра в 1 Кор. 15:14), човекът е, който вярва или не
вярва, притежава вяра или не. Ако вярата се дава само от Бога, както ти
твърдиш, следва въпроса: и суетната ли вяра се дава от него? Освен това Христос
няколко пъти каза: „твоята вяра те спаси”, което подчертава, че вярата е на
човека.
В
интерес на истината текста в 1 Петър 1:1-9, избран от теб, е много удобен за
подкрепа на реформаторските тезиси с понятия като „избрани от Бога”, „Бог ви
възроди”, „Божията благодат”, „Божията сила за спасение”. Но това не означава,
че трябва да се следват идеите на реформираното богословие, защото то е
проблемно. Богословието на Лутер, Калвин и другите реформатори отдавна не е на
мода в нашата съвременност. Казано иначе, то е демоде, Станиславе. Затова ти се
чудя защо го проповядваш още! Съвременните богослови отдавна са се изказали за
слабостите на това богословие. Напр. с тезиса си sola fide, то изпада в редукционизъм и
детерминизъм. Утвърждаването на тезиса „спасение само чрез вяра”, по
необходимост налага утвърждаването на детерминизма. Всъщност от цялата ти
проповед лъхаше силен детерминизъм, без мястото на човека и неговата свободна
воля. Според Карл Барт пък Лутеровото богословие и в частност христологията му,
развита докрай, отива към монофизитство, а Калвиновото – по-скоро към
несторианство. Оставям на теб сам да изучиш (или си припомниш) какво учат тези
две ереси в църквата. Защото това са ереси възникнали в недрата на самата Божия
църква! Също така богословието на „пасивното оправдание” прави вярващите
пасивни и безделни за тяхното спасение (както често се наблюдава в нашите
църкви, хората просто седят на пейките в неделя бездейни и слушат красивите
приказки на пастира, а след това си отиват и заживяват по старому). Голяма е
опасността да се изпадне в гордост, себепревъзнасяне и самодоволство, видиш ли,
аз съм спасен и завинаги спасен, кво ще ми направиш? Кво друго ми трябва? Нищо!
И накрая ще завърша с
кратък цитат на един съвременен богослов относно Sola fide:
„Sola fide-sola scriptura: и едното, и другото
означават благодат, дар Божи, който се предлага на човека. Човекът възлага
цялото си упование върху Словото, приема го в своята същност, съединява се с
него. Но може ли възприемането на тази цялостна дълбочина да бъде пасивно? На Божието действие отговаря човешката
реакция. Да свеждаш цялата тайна само до действието на Бога, Който говори,
слуша Себе си, и Сам си отговаря в човека, може, както ни се струва, да доведе
до отстраняването на човека, до премахването на диалога – а нали все пак Бог
нарича човека „ти”. (Павел Евдокимов)
Сърдечни поздрави, Твой в Христа,
Петър
„...така
проповядваме...вие така и сте повярвали.” (1 Кор. 15:1)
„И за това се
моля: любовта ви да изобилства все повече и повече с познаване и всякакво
разбиране, за да разпознавате най-доброто...” (Филипяни 1:9,10)
Неотдавна разговарях с мой познат за
малката книжка „Мирен договор” [1] и
нейния автор. Това стана повод да изследвам по-обстойно какво учи този текст и
дали съдържанието му отговаря на Евангелската истина за помирението (и
спасението).
Искам да поясня, че целта на тази статия е опит
да изпитаме нещата, които се различават. Намерението ми е напълно в духа на
Християнската вяра, светоотеческата и богословска традиция, и по-тясно поръката
на Ап. Павел към филипяните (и всички християни): „И моля
се, щото вашата любов все повече и повече да изобилва чрез познание и разбиране
на всичко, за да различавате, що е по-добро... “ (Филипяни 1:10). Всъщност желанието ми е
нашите (богословски) размишления да преминат молитвено по примера на Христовия
апостол: „И моля се, щото вашата любов все повече и повече да
изобилва чрез познание и разбиране на всичко, за да
различавате, що е по-добро, та да бъдете чисти и без препънка в деня Христов, изпълнени с плодове на правда, дарувани чрез Иисуса
Христа, за слава и похвала Божия.” (Фил. 1:9-11)
В тази
кратка молитва ап. Павел обобщава ключовите християнски добродетели, които са
универсални за всички християни през вековете: 1. любов; 2. просветеност (в
любов); 3. умение за разграничаване (изпитване) и 4. други важни добродетели –
искреност, незлобливост (ст. 10) и всички добри плодове на правдата в Исус
Христос за слава на Бога (ст. 11).
В настоящата
статия искам да поставя акцент на два въпроса: Първо, дали посланието в Мирен
договор е в съгласие с Евангелското учение за спасението (примирението) и по
тясно на Павловото богословие в Римляни 5 глава? Второ, на какво се дължи
засиленият интерес и симпатия от страна на много евангелски християни, числящи
се към традиционните евангелски църкви към учението и практиките на проповедника?
Намерението ми тук е да представя моите открития от изучаването на проблемите и
да оставя читателите сами да си направят изводите.
Първоначалното
ми впечатление от книжката е видната несистематичност на текста. Затова си
струваше да направя някакъв опит за систематизация на знанието, което ни се
представя в Мирния договор. Книжката носи заглавието „Мирен договор”, като в
съдържанието то е разширено в идеята „Мирен договор на грешника с небесното
царство” (стр. 4, 23). Следва Предисловие (стр. 3-23), централна част
озаглавена „Мирен договор....”, която представлява опити на отрицание и
утвърждаване за изцеление (стр. 23-51), кратък речник (стр. 52), описание на
Сатанински практики (стр. 53,54) като завършва с молитвата „Отче наш” (стр. 55)
и Символа на вярата (стр. 55,56). На корицата отзад също е изписан Символа на
вярата.
От голямо
значение е да отбележа какъв е подхода, който използва автора при излагане на
неговите знания, понеже това ще (пред)определи и тяхната валидност (или
невалидност)! Съществено е, че авторът тръгва от неговата лична опитност
(сънища, видения и откровения), която е отнесена и подкрепена с библейски
цитати. Смея да поставя и първия си критичен въпрос тук: доколко е коректно ние
да обосноваваме личната си опитност (и преживявания) и поуката, истината
получени от нея, с истината и опита постановени в свещеното Писание (Библията)?
С други думи, какво трябва да ни води в нашите познавателни опити: емпирията
(опита) или Истината (Писанието)? Ще проследим линията на авторовата мисъл
имайки в ума си въпроса, как съдържанието на личния опит (сънища, съновидения)
е отнесено към истината от Писанието?
Някои детайли по съдържанието
Сънят през 1984
г., гласът от небето, срещата с тримата предатели, дало повод за написването на
ръкописа (с. 3, 4). С други думи, авторът сам ни казва как е създал текста (от
опит) и целта на неговото създаване – четенето на болни за изцеление (отново
опит). Предназначението на книжката е
ясно постановено във втория сън: опитността на площад „Пирдоп” и гласът, който
заявява защо е написан текста, а именно да бъде „универсално лекарство против
болестите и рака” (стр. 4). Да обобщим казаното дотук. Още в предисловието
имаме силен акцент върху опита, който преминава като златна нишка през цялата
книга. Двете водещи линии тук са: 1. личният опит на автора и 2. позоваване на
Писанието за подкрепа на първоначалния опит (стр. 4-6).
След като е
представен личният опит, който е създал Мирен договор, следват свидетелствата
на хора, които са преживели чудеса и изцеления (стр. 10 и сл.). Кръгът от
свидетели е поместен тук, за да потвърди, че методът работи или че
„лекарството” (Мирен договор) наистина
дава разултати в опита.
Евангелието
и „другото евангелие” (сравнителен анализ)
Бих искал да
направя кратък сравнителен анализ между идеите за спасението (помирението),
така както са представени в Мирен договор и в посланието на ап. Павел до
Римляните 5 глава.
В Мирен договор
се апелира за помиряване на братята един с друг и сключване на т.нар., „мирен
договор с небето” (стр. 3). Въпросът е как се предлага да стане това или каква
е технологията на спасението, помирението?
Посланието на
Мирен договор акцентира върху две важни условия за помирение с Бога: 1.
покаяние и 2. човешки избор. Цялата секция „Мирен договор” (стр. 23-51) поставя
ударение на горните две условия с т. нар., опити на отрицание и утвърждаване.
Каещият се трябва да премине през процеса на отричане от старите грехове и
навици, като е изложен подробен списък на
пороците и злодеянията. Това са някакви изповедни формули, които трябва да имат
за положителен резултат покаянието (изцелението) (вж. стр. 23-41). Като крайната
цел винаги е изцелението на болните (телесна болест) (вж. стр. 4). С други
думи, в тези изповедни формули и опити на отрицание и утвърждение, е поставен
силен акцент предимно върху човешкото участие, а не върху Божията благодат!
Важно е да отбележа факта, че думата „благодат” не се споменава никъде в
ръкописа Мирен дотовор (не намерих думата нито в една от секциите, предисловие,
свидетелства, мирният договор). Както вече казах по-рано целта (или
предназначението), с която е написана Мирен договор е за изцеление на болните.
Помирението
с Бога (Рм. 5 гл.)
В посланието до
римляните глава 5 ап. Павел представя ясно учението си за спасението или
помирението с Бога. Каква е технологията на помирението според Павловия текст?
Текстът ясно разграничава шест основни теми/въпроси, засягащи познанието за
спасението: 1. Оправданието чрез вяра; 2. Чрез Исус Христос или заместителното
изкупление; 3. Божията благодат[2]; 4. Греховността на човека и смъртта; 5
любовта на Бога; и 6. Вечният живот.
Помирението без
Божията благодат е невъзможно (Рм. 5:2, 15,17,20-21). Калвин[3]
също ясно потвърждава тази истина: „Благодатта на Бога изпрати Христос да
извърши делото, което ни донесе спасение”; и „Само благодатта лекува покварата
в човешкото естество. Дори желанието за правда е дело на Божията благодат,
която действа в нас.” „Когато бяхме
най-дълбоко затънали в греха...когато нямаше нищо привлекателно в нас, Той –
само заради Своята благодат и любов – отново ни върна благоволението Си.” С
други думи, благодатта е изключително необходимо за истински мир с Бога: „Човек
може да изпита истински мир в ума и сърцето в присъствието на Бога, ако приеме
праведността като безплатен дар.” (Калвин) Дори молитвата, която е
най-съществения елемент от духовния живот на вярващия, без плодовете на
благодатта е пуста и празна: „Виждаш ли
каква пустош владее без благодатта,
колко нехайна и равнодушна е душата към всичко духовно” (св. Теофан
Затворник).
В началото на
своето послание ап. Павел изтъква целта, поради която е писал: да се проповядва
благовестието (1:1); и привеждане в послушание към вярата всички човеци (1:5).
Задачата, което следва за читателя е да сравни сам как учението на Мирния
договор се разминава (или съвпада) с Павловото учение за помирението и
спасението. Така той ще има възможността да упражни собственото си критично
мислене.
Заключителни
бележки
В заключение бих искал да направя някои
изводи от това изследване.
1.
Проблематичност
на формулата „Опитът и само опитът”.
Видяхме, че основателно можем да
подложим на съмнение подхода, който използва проповедника – опитът и само
опитът. Доколко трябва да се доверим на опита като единствения или водещ критерий за придобиване
на познание? Дали опитът е достатъчна мярка за познанието на истината? Трябва
ли да приемем нещо за истина само защото то работи в практиката (емпирията)?
След като работи, значи е добро. Подобно схващане е изразено и в Мирния
договор. Такъв подход е проблематичен. Ще приведа пример от семейството.
Родителите добре знаят, че децата умеят майсторски да шмекеруват. Често се
случва детето, но което е отказано нещо от бащата, да се допита до майката, за да получи
желаното нещо (играчка). Бащата, който е по-строгия в семейството, отказва да
задоволи прищевките на детето да получи за рождения си ден нов айфон или
таблет. Тогава хлапето започва да изнудва неговата мила майка, докато получи
търсения предмет. Фактът, че нещо работи – манипулацията и измамата на детето,
не означава, че то е истинно (правилно). Шмекеруването на детето работи в
опита, но в никакъв случай не е правилно. Напротив това е погрешно и уврежда
нравствеността на детето и цялото семейство.
2.
Сериозно
разминаване с Евангелското и Апостолско учение за спасението (помирението).
От направения анализ стана ясно, че
посланието в Мирен договор се различава сериозно от Евангелската истина за
помирението и спасението. Налице е пренебрегване на основни евангелски доктрини
като оправданието чрез вяра, заместителното изкупление и напълното игнориране на
благодатта. Проповедникът повдига стария спор, дали човек се оправдава чрез
вяра или чрез дела?
3.
Неразбиране
същността на спасението (помирението)
Очевидно Мирен договор демонстрира едно
неразбиране на технологията на спасението и го редуцира единствено до изцеление
на тялото.
4.
Интерес и
симпатия към учението на Мирен договор
Любопитно е,
защо мнозинство от евангелските християни харесват и симпатизират на
проповедника? Наблюденията ми през изминалите години са, че християни принадлежащи
към традиционните евангелски църкви (методисти, баптисти, харизматици,
петдесятни, конгрешани и пр.), се числят към т. нар., „църква” на независимия
проповедник. Вероятно част от отговора ни открива самата негова книга. На
страниците й е представено свидетелството на християни, които са живеели в
грях, но са били освободени, след като са прочели Мирен договор (стр. 41). На
друго място има явен призив към всички християни, атеисти, вярващи и невярващи,
„ако нещо липсва в живота ви, ако имате нужда от освобождение...” (стр. 22).
Навярно това обяснява интересът и симпатията на тези християни към Мирния
договор и проповедника: празнота в духовния живот. Понеже усещат липсата на
нещо в техния християнски живот, чувстват някаква вътрешна неудовлетвореност от
вярата си и църквата. С други думи, психологическият фактор е причина някои
християни от традиционните църкви да посещават събранията на проповедника, да
слушат неговите поучение и да опитват от неговите дела (изцеление на болести,
изгонване на демони, решаване на мъчни проблеми и пр.). Защото не виждаме да
стават чудеса в нашите църкви, ние отиваме на друго място, където такива действително
се случват. Разбира се, това дава повод да се запитаме, защо в нашите събрания
не се случват наистина чудни неща? Защо църквата е редуцирала богослужението на
Бога само до сухо проповядване на Словото и монотонно пеене на едни и същи
песни?
Нуждата от
проницателност
Християните са синове на светлината и
истината, понеже следват Христос, Който Сам е светлината (Йо. 8:12), пътят,
истината и животът (Йоан 14:6). Затова на нас, християните, ни е дадено
Писанието и опитът на Християнската църква, за да осветляват пътя пред нас. Ние
сме задължени да изпитваме нещата, които се различават (Фил. 1:9,10) и да стоим
в Истината. Нуждата от проницателност и разграничение са същностни добродетели
на Божиите деца. Ние се нуждаем от проницателност, просветеност и разумност, за
да разбираме нещата. Предлагам да изпитаме сами себе си като си зададем
следните въпроси: Дали ние изпълняваме Павловото (и на Христос) намерение към
християните да проверяваме нещата, които се различават? Доколко ние
съвременните христяни имаме нужната проницателност да отсяваме изсред
множеството нездрави учения на времето, така че да стоим твърдо в евангелската
истина за спасение? Научени ли сме наистина да изпитваме нещата, които се
различават?
Искрено се надявам мнозинството от нас
да отговорят положително на тези въпроси!
Ваш в Христос,
Петър Наков
[1] Велев, Петър.
Мирен договор. 2014 г.
[2] Вж.повече за ап.
Павел – учителят на благодатта и началните поздрави в неговите послания: Рм.
1:7; 1 Кор. 1:3; 2 Кор. 1:2; Гал. 1:2; ! Сол. 1:1; 2 Сол. 1:2; 1Тим. 1:2; 2
Тим. 1:2; Тит 1:4; Филимон ст. 3
[3] Калвин, Жан.
Библейско Християнство. Нов Човек, С., 2000 г., стр. 100, 69, 95, 128.
