ExpositioFidei

Бащица – лукова главица

Погледнах си часовника. Часът бе вече шест. И аз кат времето  - на шест, си пишех мемоари, дето мисъл ме стовари. От часове. И времето се някак си слете, като реактивен самолет. Стопи се цяло, като лед.  Реших да се обадя у дома. Да чуя нежно моята мома. Подсещах се и по-рано, в часа на след-обяда, когато дрямка ги наляга. Зная - да ги безпокоя не ми приляга. Затова и не посмях, да не стана пак за смях. Мислех си – „домашните ми спят си сладко-сладко”. Тъй умувах го накратко. Нали денят (събота) е за отмора. Каква прокоба! От туй що научих сам. Какъв срам! Позвъних и обади ми се Б. Звучеше някак тайно, приглушено. Гласът му беше притаен, съвсем снижен. Попитах обичайно каквото вече ни е знайно: „как сте дечица мили?” Сякаш кон изцвили. Синът ми каза, че са в автобуса. Не чува се, понеже друса. Връщали се от селото. Това ме фрасна право по челото. Не го очаквах. Знаех друго и без друго, уви, отново не познах. Замъкнали се всички по полята барабар с жената. От кога ли тя ме мами? О, хитрите й женски драми.  Същисах се. А аз не знам. Що за срам! Никой да ми не обади, намирисва ми на свади. Така се стекли те нещата. Мълчали са от мен и в нищетата... Оставиха ме сам. Не е ли е туй за срам? Нима го заслужавам - цял ден на друго се аз надявам. Неведение отново ме слетя. Това ми е съдба. А мислех кротко си почиват у дома. Не понрави ми се много, че скрили са от мен това. И никой да не каже цел ден, нито сети се дори за мен. Затуй значи апарата смълча се тъй злокобно. Колко долнопробно! В нейн стил - типично, толкова цинично. Та що съм аз – бащица или лукова главица? А потя се аз и трепя денонощно, а те забиха ножа мощно. Право в сърцето – крият си лицето. На ти наш бащице, нищо лукова главице. Ни глава си ти, ни лук. Повече приличаш на боклук. Захвърлен някъде в сметта, никаква ти е и паметта. Не помниш ли, че милата женица искаше тя огърлица – някой чест да й окаже и път към село да покаже. Че селянче е тя се знае, семейството й кой не знае. Нали дошли са от нивята, в града развяват си пръднята. Тяяяяя....ах, ходила е за глухарчета. „Я  недей ме праща за канарчета”. Глух-арче имаш си и в къщи. „Ей мъжленце,  недей се мръщи.”

А ние, ние работим здраво, което си е право, и в сутрин и в здрач, неуморно, и мачкат ни поголовно. А хлябът е малко, хлябът не стига деца... Деца, но с дяволски лица. Защото на лъжата, дяволът е сам бащата. Залудо работи бащицо, моя лукова главицо. (Не следва продължение)   (автор: „Ни лук ял, ни лук мерисал”)

25.04. 2015 г., 18:10-22 ч.