Свети Петър ключарят
Досетих се отново за
вратата. Днес най-накрая сложиха бравата нова. Ключ лъскав тикнаха ми в ръцете и
станах аз новият светител Петър. Не райските врата, вратите адови щях да отварям.
Отидох плахо при вратата. Лицето криех в полумрака. Побутнах леко. Не се
отвори. Заключена е значи. И кой ли щеше да отваря таз врата зловеща. Ключарят
Петър, то се знае. Ключът единствен беше в мен. Каква заслуга имам за това?
Нима аз искал съм да бъда тоз вратар? Момчето нямаше го в къщи. Излезе рано, зърнах
го за в час. Но ще се върне знам през тази нощ. Тогава и ще му отворя. Отново трябва да будувам цяла нощ, а вече тъй
съм уморен. Нали ключарят аз съм сам едничък, друг няма като мен. Ключът
единствен е у мен. Не зная точно, кога ще стана. Кога стопанинът рече да дойде!
Дали в десет или в полунощ, или пък рано сутринта? Не знае никой, а само той.
Какво пък, ще го чакам. Затуй съм турен тука – за да бдя. Това е моето призвание.
Та когато господарят сам потропа, да стана и да му отворя. Не съм ли аз
ключарят – Петър?
«Внимавайте, бъдете будни и се молете; понеже не знаете,
кога ще настане времето.
То прилича, както
кога някой човек, отивайки на чужбина и оставяйки къщата си, даде на слугите си
власт и всекиму своя работа, и заповяда на вратаря да бъде буден.
И тъй, бъдете
будни; понеже не знаете, кога ще дойде господарят на къщата, привечер ли, или
среднощ, или кога петли пропеят, или на съмване,
та, като дойде
ненадейно, да ви не намери, че спите.
А каквото вам говоря, говоря го на всички: бъдете будни!» (Марк 13:33-37)
25.04. 2015 г., 23 ч.
Няма коментари:
Публикуване на коментар