Bioethicscope is my Bioethical research and Ethical reflections: Екзистенциална етика

Излишната свобода (Размишления върху някои аспекти на екзистенциалната етика и проблемите на човешкото битие, свободата, смисъла на живота и смъртта)

„Аз съм своята свобода”.

„Моята свобода е моята същност.”

„Всичко, което ми се случва е Мое.” Жан-Пол Сартр

Човешката реалност

Сартр изследва задълбочено както смисъла на самото битие[1], така и същността на човешкото съществуване. Независимо че препокрива широк спектър от проблеми на съществуването, екзистенциализмът винаги издига човешкото преживяване и това, какво означава да бъдеш човешко същество. Екзистенциалните анализи на личността са дълбоки и очертават структурата и условията на съществуване на всички човешки същества.[2]Опитвайки се да обясни съществуването на индивидуалното съзнание, екзистенциализмът полага някои от основните си теми: свободата, изборът, действието, личностната автентичност, отношенията със света и другите хора, начините по които нашите ценности са извлечени от съзнанието ни за лично съществуване.[3]

В новелата си „Пътищата на свободата. Отсрочката“ Сартр разкрива типичния стил и настроение на „екзистенциалното съзнание“. Героят в новелата -  Матийо  решава да се самоубие няколко дни преди края на Втората Световна война. Размишлявайки върху собствения си живот, той преживява дълбоките чувства на вътрешна празнота и отчуждение от външния свят:

„Спря в средата на Пон Ньоф и започна да се смее. „Толкова далеч търсех свободата, а тя била съвсем близо. Така близо, че не можех да я видя, дори и сега не мога да я докосна. Свободата не е била нищо друго освен самия аз. Аз съм своята свобода.“[4]

Темата за свободата се преплита с проблема за излишното битие:

 „Аз съм свободен за нищо“ – уморено помисли той. Никакъв знак от небето или земята, в този свят предметите бяха твърде погълнати от собствената си война... Забравен. Забравен на този мост, който го понасяше с безразличие, забравен от тези пътища, които водеха към границата, забравен от този град, който бавно се надигаше на  пръсти, за да види на хоризонта един пожар, който въобще не го засягаше. Забравен, непознат, съвсем самотен: един закъснял човек.“

Опитът за самоубийство на героя е продиктуван от желанието му да избяга от „прекомерната“ си свобода:

„И въпреки това трябваше да рискува. Той вкопчи ръце в камъка и се надвеси над водата. Достатъчно е само да скочи – водата ще го разкъса, а свободата му ще се превърне във вода. Спокойствие. А защо не? Но това мрачно самоубийство също ще бъде абсолют. Един закон, един избор, един морал. Акт, уникален и несравним, който за миг би осветил моста и Сена. Достатъчно е да се надвеси малко повече, и ще се превърне в избраник на вечността. Той се наведе, но ръцете му не изпуснаха камъка, издържаха цялата тежест на тялото му. Защо ли? Нямаше особени причини да скочи, но нямаше причини и да не го направи. Този акт беше тук, пред него, върху черната повърхност на водата, той очертаваше бъдещето му.“[5]

В тези пасажи се съдържат други характерни за екзистенциализма теми: празнотата, безпокойството, самотата, самоубийството. Темата за свободата на личността е изразена в следните емблематични постулати: „Аз съм своята свобода“[6]; „Аз съм осъден да бъда свободен“; „Свободата е изгнание“; „Аз съм свобода за нищо“. Трябва да се знае, че размишленията на героя тук не отразяват само персонални чувства на отчаяние и изоставеност, но също така и чувствата на всяко човешко същество в света.[7]

Екзистенциалната свобода – автономия на избора

Нужно е да се разгледат някои важни детайли от размишленията на Матийо за самоубийството. В контекста на романа разбираме, че мислите на героя за възможността да се хвърли от моста не са подбудени от отчаяние, причинено от някакви трагични събития в живота му. Това, което се случва в действителност, е осъзнаване на личната му свобода. Матийо казва, че е търсел далеч свободата, но тя е била толкова близо, че не е могъл да я види или докосне. Всъщност свободата е самият той – „Аз съм своята свобода“. Същественото тук е как той преживява самия себе си в досег с обкръжаващата го действителност.  Субектът осъзнава себе си и се сблъсква с външната реалност – битието в себе си. Когато Матийо докосва камъка с ръцете си, той усеща неговото съществуване като топъл, грапав, набразден..., съществуващ тук, огромен и масивен, затворен в себе си, истинска пълнота на битие. Желанието му обаче да се вкопчи и разтопи в този камък, „да се изпълни с неговата непрозрачност, със спокойствието му“, се оказва невъзможно. В мига, в който го осъзнава, камъкът съществува „навън“ като нещо напълно безполезно (за него) и без възможност да осъществи истински контакт с него. Веднага след това Матийо заявява: „Аз съм нищо, аз не притежавам нищо“. Именно в това онищостяване или тотално изключване на самия себе си от външните неща, които свидетелстват за собственото му съществуване, той разпознава свободата, която е видял.[8] Свободата, по думите му, „е изгнание“: „и аз съм осъден да бъда свободен“. С други думи, свободата му става неговото собствено изгнание, в което той трябва или да съществува, или да умре (да убие себе си). Така приседнал край водата Матийо се пита: какво да прави със свободата си или какво да прави със самия себе си? Отчуждението, което чувства, снема отговорността му към всичко. Той би могъл да си постави определени цели, например да пътува до Нанси, да се присъедини към мобилизираните. Но всичко това вече не му принадлежи и каквото и да направи не може да извика неговата свобода – заминаването, оставането в града, тези неща не могат да накърнят свободата му, защото той е „свободен за нищо“. В опита си да провери тази своя свобода той разбира, че би могъл да рискува свободата, само ако рискува живота си. Какво би станало ако се самоубие? Матийо осъзнава, че е свободен дори да убие себе си в случай, че пожелае. „Достатъчно е само да скочи – водата ще го разкъса, а свободата му ще се превърне във вода. Спокойствие.“ Дали обаче този акт има някакъв смисъл? Свободата е ужасяваща, защото актът на самоубийството няма никакво значение: няма никакви причини да го прави, както и никакви причини да не го направи. Неговият избор трябва да се осъществи на основа на нищото. Защото точно това е, което означава свободата. Надвесен над реката, с крака почти потопени във водата, Матийо произнася: „Сега наистина ще се самоубия“. Свободата на Матийо е тотална – той е в състояние да се самоубие. В героя си Сартр разкрива не само сложната структура на човешкото съществуване по принцип, но и на всеки отделен живот – съществува фундаментална свобода, която е неизбежна и представлява същинското условие за съществуването на индивида. Същностният въпрос не е какво ще направи, а дали действието (без значение какво е то) би било резултат от неговия свободен избор; дали този избор припознава свободата, която придава автентичност на самото действие.[9] Самоубийството не се представя в моралните категории „добро“-„зло“, нито като нещо, което би причинило добри или лоши последици, нито се осмисля в контекста на задълженията (какъвто е например традиционният възглед за самоубийството[10]). Матийо възприема самоубийството като крайно предизвикателство спрямо свободната си природа, която  току-що е открил.[11]  При положение че той избере да се убие, тогава неговото „мрачно самоубийство“ ще бъде „абсолют...закон, един избор, един морал“,  „акт, уникален и несравним.

Човешката реалност и свободата

Ще анализирам по-подробно Сартровата концепция за свободата. Сартр определя свободата като онтологическа характеристика на човека: свободата е „слепена“ за човешкото битие.[12] Човешкото битие - битието за себе си, е свобода.[13] Възниква обаче въпросът: каква е връзката между свободата и нищото в света? Свободата не се свежда до конкретна душевна способност, но „човешкото битие, доколкото се обуславя от нищото е свобода.“[14] Разглеждането на свободата от гледна точка на нищото (съзнанието) предразполага неговата поява. „Свободата е битието на съзнанието“ в каквато форма то се явява. Съзнанието съществува като съзнание за свобода.[15]

Свободата придава смисъл на човешкото съществуване. В момента на осъзнаване на свободата си Матийо трябва да я приеме или отхвърли. „Свободата е нашето преживяване на нищото, когато осъзнаваме какво не сме. Това ни прави чувствителни за възможността да изберем какво ще бъдем в бъдеще. Матийо вижда самоубийството не само като възможност за бъдещо действие, но и като начин да сложи край на свободата, от която той не може да избяга, докато е жив.“[16]

Страхът от свободата

Свободата проблематизира собственото си съществуване в страха -   „ страхът е начинът на съществуване на свободата като съзнание за битието.“[17] Сартр разграничава различни видове страх. Съществува страх от мен самия съзнавайки какъв бих могъл да не бъда в бъдещето. Примерът с главозамайването и пропастта е показателен за „страха от бъдещето“[18]: когато минавам покрай висока пропаст, аз мога да изпитам страх от пропастта. Едва когато рефлектирам върху поведението си, аз се възприемам като „ужас от пропастта“. Съзнавайки възможните избори в ситуацията – поддаване на страха и главозамайването или решително отдалечаване от ръба на пропастта, индивидът ще определи свободно своето аз. Възможността да се хвърли от скалата като прекратяване на страха също не е изключена:

„Така ако нищо /rein/ не ме заставя да спася живота си, то нищо /rein/ не ме спира да се хвърля в пропастта. Решаващият начин на поведение ще бликне от едно аз, което не съм все още. По този начин азът, който съм, зависи от аза, който още не съм точно толкова, колкото и азът, който не съм, зависи все още от аза, който съм. Главозамайването е осъзнаването на тази взаимозависимост. Приближавам се към пропастта и всъщност дълбоко в себе си погледът ми търси самия мен.  Проследявайки бездната от горе до долу, очите ми уподобяват възможното ми падане и го осъществяват по един символичен начин - поради факта, че се превръща във възможна моя възможност, поведението на самоубийство предизвиква същевременно появата на възможните мотиви за предприемане на подобен акт (например самоубийството ми би прекратило страха).“[19]

Съществува пълна свобода както на избора ми да избегна падането, така и да се самоубия. В случая няма никаква детерминираност. Свободата, която се открива в страха, е проникната от нищото. Тази свобода изявена чрез страха постоянно засвидетелства „моето аз (le moi), означаващо свободно битие.“[20]

Нека обобщя съществените идеи на Сартр за самоубийството. Мислите за самоубийство се появяват в ситуация на осъзнаване на личната свобода; човекът е своята собствена свобода; свободата се отъждествява с избора и съзнанието; актът на себеубийство е възможен начин да се избяга от свободата; самоубийството е избор и утвърждаване на собственото съществуване (и свобода); човек няма абсолютно никакви основания както да спаси живота си, така и да се самоубие; свободна постъпка е тази, която отразява най-точно човешката същност – „Моята свобода е моята същност.“[21]

Абсурдът на смъртта и самоубийството

Екзистенциалната антропология поставя човека в центъра и придава голяма стойност на личния избор. Избирайки ние създаваме себе  си. Човешкото битие е поставено изцяло в наши ръце и ние не можем да избягаме от това положение. Изборът обаче е винаги колкото съзнателен, толкова и абсурден според Сартр.[22] Тези две тези - абсурдността на избора и абсурдността на смъртта, се срещат заедно в творбите на философа. Значи изборът на смъртта посредством самоубийствения акт също е абсурден.

Общоприето е на смъртта да се гледа като на събитие, което се случва в даден момент от живота на човека. Нещо, което го спохожда като краен завършек на неговия живот. Така че смъртта не е нещо нечовешко. Тя е човешки феномен. Сартровата позиция обаче е различна. Той отхвърля разбирането за смъртта като „финален акорд на дадена мелодия” и вместо това разглежда „абсурдния характер” на смъртта.[23]Какво се има предвид с това?

Когато станем свидетели на нечия смърт, ние казваме: „неговата смърт“. Или когато сме на прага на смъртта говорим за „моята смърт“. По този начин ние мислим за смъртта използвайки личните местоимения „неговата“, „моята“. Какво се има предвид с това? Има ли „моя смърт“? Смъртта се „превръща в моя смърт само когато аз се поставя в перспективата на субективността – моята субективност, определена чрез предрефлексивното cogito, е тази, която прави моята смърт неповторимо субективна, така че не смъртта е тази, която придава неповторима самост на моето за-себе-си.”[24]Ако „моята смърт“ ми се разкрива единствено от „моята субективност“, то уместно е да запитаме какво става с тази субективност, след като умра?  Смъртта лишава моята субективност от целия й субективен смисъл, обективизирайки я, но без да я унищожава. Моята смърт не означава прекратяване на моята субективност.[25] Самоубийството представлява някаква смърт, но никога моята собствена смърт.[26]

Сартр възприема смъртта като напълно случайно събитие в човешкия живот. Случайността на смъртта е разгледана по отношение на битието за себе си. Смъртта не спада към онтологическата структура на за-себе-си.[27] Тогава какво е смъртта? Смъртта и раждането са напълно случайни факти и нищо повече.[28]

Сартр отбелязва три причини за абсурдността на мъртвия живот: 1) смъртта не придава смисъл на живота, но му отнема всякакъв смисъл; 2) проблемите ни не получават решение, но загубват значението си; 3) човекът като морален деятел прави ценностите да съществуват и всичко това се обезсмисля, когато той умре.[29]

В светлината на тези нови разсъждения за смъртта следва да запитаме: има ли самоубийството смисъл? Дали то решава проблемите в живота на самоубиеца? Ако смъртта е абсурдна, тогава логично и самоубийството да е абсурдно!В обобщение Сартр пише:

„Напразно би било да пристъпим към самоубийството, за да се изплъзнем от тази необходимост. Самоубийството не може да се разглежда като край на живота, чиято основа съм аз самият. Като действие на моя живот самоубийството получава значение, което единствено бъдещето може да му придаде. Но тъй като то е последното действие на моя живот, то отказва това бъдеще и остава абсолютно неопределено. Ако аз убегна на смъртта или ако „не се улуча”, не ще ли преценя по-късно опита си за самоубийство като малодушие? Нима събитието няма да покаже, че са били възможни и други решения? Но тъй като тези решения могат да бъдат само мои собствени проекти, те могат да се проявят единствено ако аз ги преживея. Самоубийството е абсурд, който води до въвличането на живота ми в абсурдното.”[30]

Смъртта и битието за другите

Мъртвият живот е „живот“ за другите. Смъртта е цялостно лишаване на личностното ни битие в полза на другия: „Да бъдеш мъртъв значи да бъдеш жертва на живите.”[31] Смъртта е отчуждение на нашия живот в полза на другия. Самоубиецът се самоунищожава, за да стане жертва на другите. Да умреш означава да бъдеш осъден да съществуваш чрез другия. „Моето битие-за-другия е реално битие и ако то остава в ръцете на другия като някакво палто, което съм изоставил, след като съм изчезнал, то това е в качеството на реално измерение на моето битие (измерение, което е станало мое единствено измерение), а не някакъв призрак.”[32] В този смисъл се откроява ярко различие между живота и смъртта. Докато е жив, човек е отговорен, а мъртвият живот е лишен от отговорност: „От тази гледна точка различието между живота и смъртта се очертава твърде ясно – животът решава какъв ще бъде неговият собствен смисъл,  като той е винаги отсрочен, тъй като по същността си той притежава способността за самокритика и самопреобразяване,което води до това, че той се определя като нещо, което „все още не е”, или, ако щете, че той е някаква промяна на това, което е. Мъртвият живот не престава да се променя и все пак той вече е приключил. Това означава, че за него залозите са направени и че оттук нататък той ще търпи промени, без да бъде отговорен за тях.”[33]

Смъртта и свободата

Случаят с Матийо показа, че той е напълно свободен и осъзнава своята свобода. Но какво става с тази неговата свобода, при положение че срещне смъртта? Дали смъртта поставя граници на свободата? Смъртта не ограничава моята свобода, нито препятства моите проекти, защото смъртта или смъртността представлява „граница на моите проекти, която трябва да бъде поета като такава”. „Така смъртта не е моя възможност ... , а една гранична ситуация, както избраната и изплъзваща се от избора ми обратна страна.” По този начин смъртта ме спохожда в центъра на всичките ми проекти като тяхна неизяснима обратна страна. И тъй като тази „обратна страна” трябва да бъде поета не като моя възможност, а като възможността да не съществуват за мене никакви възможности, тя не ограничава правата ми. Свободата, която е моя свобода, остава цялостна и неограничена. Не защото смъртта не я ограничава, а защото свободата не се сблъсква никога с тази граница – смъртта не е в никакъв случай препятствие на моите проекти, тя е само една съдба отвъд тези проекти. Аз не съм „свободен за смъртта”, а само един свободен смъртен.[34]

Морални перспективи

Онтологията на Сартр е основата, на която той развива своята етика: „етика, която поема отговорност по отношение на човешката реалност в ситуация.“[35] „Екзистенциалната психоанализа“ дава „морално описание“ на човешкото поведение, което надхвърля утилитаристкото акцентиране върху ползата и личния интерес, както и Християнското -на алтруизма. Взети заедно онтологията и екзистенциалната психоанализа убеждават моралния деятел, че той е битието чрез което ценностите съществуват в света.[36]

Оценка на екзистенциалната доктрина за самоубийството

Накрая бих искал да изтъкна някои ценни заслуги на екзистенциализма по отношение на самоубийството. Големият принос на екзистенциалната етика е в нейното ударение върху живота на личността. Тази етика „приема и подсигурява условията за разглеждане на отделните индивиди и специфични случаи“, което е от съществено значение за морала. Въпреки неясната и смътна концепция за автентичността, етиката на екзистенциализма „запазва, подсилва и затвърждава някои важни характеристики на морала – голяма отвореност и несигурност, променливостта на неговите преценки и изискването да се действа според лично убеждение.“[37]

Друго ценно качество на екзистенциализма е подчертаната автономията на избора и личната отговорност. Индивидът е изцяло отговорен за своите действия и поддържани ценности. Именно тези конкретни елементи на екзистенциализма се оказват много важни за разбирането на самоубийството, което е личен и краен акт. Също така  рефлексията върху самоубийството повдига въпросите за вътрешното аз,  ценностите и смисъла на живота.[38] От задълбочения анализ става ясно, че екзистенциализмът предполага една „метафизична перспектива” за самоубийството и въпреки че търпи някои възражения, „метафизичната спекулация относно себеубийството не може да бъде игнорирана.“ По такъв начин „рефлексията за самоубийството или края на живота повдигат въпроси не само за смисъла и ценността на конкретния живот, но и на  живота или съществуването като цяло.“[39]

(Етични дилеми в края на живота. Проблемът с евтаназията и асистираното самоубийство. Наков, П. Дисертация за присъждане на образователно научна степен „доктор по философия”. СУ „Св. Климент Охридски”, философски факултет, катедра логика, етика и естетика. С., 2014 г.

---

[1] Някои автори поддържат тезата, че екзистенциализмът търси да обясни съществуването на човека, без да се интересува от другите форми на съществуване. Иванка Райнова, която е специалист по западна философия на XX век, категорично отхвърля тази теза (Вж. Райнова. Жан-Пол Сартр, Философът без Бог. 55).

[2]Campbell, R., & Collinson, D. (1988).Ending Lives.Ibid.,p. 77.

[3]Ibid.

[4]Сартр, Жан-Пол. (1994). Пътищата на свободата, т. 2. Отсрочката. Издателство Плевен, стр.. 346-348.

[5]Пак там.

[6]Също  „човекът е свободен, човекът е свобода“ в Сартр, Жан-Пол (1995). Екзистенциализмът е хуманизъм, с. 27.

[7]Campbell, R., & Collinson, D.Ending Lives. 79.

[8]Ibid., 80.

[9]Ibid.

[10] Вж. Biggar, N. (2004).  Aiming to Kill – The Ethics of Suicide and Euthanasia.Ibid. Глава първа.

[11]Campbell, R., & Collinson, D.Ending Lives.80.

[12]Сартр, Жан-Пол, Битие и нищо, опит за феноменологическа онтология, т. 1, 128.

[13] Единствено съществуването на човека описано с категорията „За себе си“ се смята за свободно: “...свободата е тъждествена с битието на За-себе-си.“ В: Сартр, Жан-Пол (1999). Битие и нищо, опит за феноменологическа онтология, том 2, София: Наука и изкуство, с. 353.

[14]Сартр, Жан-Пол, Битие и нищо, опит за феноменологическа онтология, т. 1, 127.

[15] Пак там, 133.

[16]Campbell, R., & Collinson, D.Ending Lives. 82.

[17]Сартр, Жан-Пол, Битие и нищо, опит за феноменологическа онтология, т. 1, 133.

[18] Пак там, 137, 139.

[19] Пак там, 137.

[20]Пак там, 140.

[21]Пак там, 150.

[22]Райнова, Иванка.От Хусерл до Рикьор. 102.

[23]Сартр, Жан-Пол, Битие и нищо, опит за феноменологическа онтология, т. 2, „Моята смърт“ с. 472-510.

[24]Пак там, 477.

[25]Пак там, 492.

[26]Пак там, 485.

[27]Пак там, 492, 495.

[28]Пак там, 495.

[29]Пак там, 484.

[30]Пак там, 484-485.

[31]Пак там, 490.

[32]Пак там, 491.

[33]Пак там, 489.

[34]Пак там, 496.

[35]Пак там, 614.

[36]Пак там, 615, 617.

[37]Campbell& Collinson.Ending Lives. 97.

[38]Ibid., 114.

[39]Ibid., 114, 115.