J
- Анабаптист съм, сър.
- Това е доста подозрителна религия, нали?
- Подозрителна? –
запита свещеника с невинно изумление. – Защо, сър?
- Ами аз не зная нищо
за нея. Ще признаете това, нали? Това не я ли прави доста подозрителна?
(Параграф 22)
Чуждата
религия буди подозрения у човека, който не знае нищо за нея. Затова хората
трябва да познават кредото на религиозните общности, към които принадлежат и да
ги правят познати на останалите, другите. Протестантският рационализъм роди (и
все още ражда) термини и понятия свързани с религиозния живот, които звучат
странно подозрително в ушите на нашите сънародници, например баптист, анабаптист,
методист, конгрешанин, петдесятник, неопетдесятник-харизматик, реформиран,
калвинист, армениянин и пр и пр.
Различни
духовности, различни хора
„Ние сме станали
различни хора. Имаме един и същи Бог, но пред него сме различни хора и не можем
да постигнем съгласие относно нашите отношения с Него.”.
(о. Конгар, „Разединени
християни”)
Една
опасна склонност
„Всеизвестна истина е,
че християните са се нагърбвали със задачата да се отлъчват едни други от
Царството Божие. Реформираната църква пренебрегва уеслиянците,
диспенсационалистите заклеймяват харизматиците, Високата църква отрича Ниската,
(разбира се обратната връзка в тези отношения също важи). Тази истина е валидна
и за Православието...” (Даниъл Кленденин, Православното Християнство, Поглед от
Запад. с. 237)
Sola scriptura – какво точно означава това? (урок
за протестанти и православни)
„...Православието се
разграничава от протестантското твърдение за sola scriptura и от римокатолическото
учение за върховенството на папата. Вместо външната власт на книга или папа,
Православието предлага духовното вътрешно свидетелство на Святия Дух.
От историческа гледна
точка, следователно, ударението върху Преданието (в Православието, бел моя) е
напълно разбираемо, както и акцентът на Реформацията върху Писанието над
Преданието поради други исторически обстоятелства.
Трябва да отбележим
също, че Православието като цяло не е достатъчно критично в позоваването си на
светите отци, вероопределенията и съборите. На тези външноканонични извори
Православието чето гледа донякъде романтично, а те не са така единни и
цялостни, както понякога се твърди. Православието трябва да си възвърне
реформаторското прозрение, че преданието, освен да подкрепя, може и да
изкривява свидетелството на Духа в Писанието.
Но ако Православието не
е достатъчно критично към тези патристични извори, от своя страна
Протестантизмът пък не внимава достатъчно в историческия и църковен контекст на
Писанието. Навлизането в света на Православието би могло да смекчи
протестантската склонност към неисторично четене на Писанието. Протестантите
трябва да разберат, че преданието има роля в живота, богослужението и мисленето
на християнската общност. За да постигнат това разбиране, те трябва да уточнят
какво всъщност имат предвид със sola
scriptura.
В историческия контекст на Реформацията ( и фундаментализма от началото на
двадесети век), когато мнозина виждали в институционалната традиция
замъгляване, дори фалшифициране на Евангелието, обръщането единствено към
Писанието било разбираемо и, вероятно, дори необходимо. Но от друга гледна
точка, както отбелязва Харолд Браун, би било „подвеждащо да си мислим, че
Писанието е създало Църквата.” Протестантите трябва да се присъединят към
православните (и римокатолиците) и да признаят, че Църквата е предшествала и родила
Писанието. Освен това „подвеждащо е да се мисли, че само Писанието може да
създаде пълна структура на християнския живот и християнско богослужение.”
Различните форми на Предание разширяват, в положителен или в отрицателен
аспект, текста на Писанието. Браун заключава: „Ние протестантите евангелисти
днес, макар да настояваме за нормативния принцип на sola scriptura, не можем повече да
поддържаме измислицата, че първите църковни общности са били продукт на
принципа на Писанието, или поне не само на принципа на Писанието.”
Протестантите,
следователно, трябва да настояват, че Писанието е първостепенен, но не
единствен извор на християнски живот и богословие. Докато Писанието е уникално
(sui
generis), Преданието е практически
неизбежно (никой не може без него) и тълкувателно необходимо. Проучването на
съзнанието на Църквата при тълкуването на Писанието през вековете ще ни помогне
да избегнем истинските опасности на личното, субективно тълкуване.”
(из книгата на Дейниъл
Кленденин, Православното Християнство, Поглед от Запад. Свидетелството на Духа
- Писание и Предание, с. 255-256)
Препоръчана книга: "Православното
Християнство, Поглед от Запад". Дейниъл Кленденин. Фондация „Покров Богородичен”,
С. 2011.
автор: Петър Наков
30.10.2017 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар