Различни
духовности, различни хора
Опитът да разберем гледната
точка на другия, не означава непременно съгласие с него.
„От гледна точка на Православието
съществуват много основания Римокатолицизмът и Протестантизмът да не бъдат
възприемани като противопоставящи си, а като одежди, скроени от едно и също
сукно. По-рано отбелязахме мнението на Алексей Хомяков, че източното предание е
съвсем различна тъкан. Според Хомяков протестантите са скрити римокатолици, в
смисъл, че действат в същата западна рамка, а единствената разлика е, че
римокатолиците утвърждават, а протестантите отричат един и същи набор от
богословска информация. И двете групи играят на едно и също поле, но дърпат в
различни посоки.
Православието пък играе
съвършено различна роля, казва Хомяков. Това е вярно като цяло, както и по
отношение на редица конкретни въпроси,
включително ролята на църковното изкуство и учението за спасението.
Особено вярно, е що се отнася до въпроса за Писанието, Преданието и
богословския подход, и то до степен Джон Майендорф да напише, че „в крайна
сметка спорът между Изтока и Запада се крие в двете противоречащи си духовни
възприятия на традицията”. (Православното Християнство, Поглед от Запад. Дейниъл
Кленденин, с. 156)
Историята
на разкола между Изтока и Запада или Източната и Западната църква
(Православна гледна точка)
„Какво се е случило
между патриарх Фотий и папа Николай? Какво е разделило дотогава едната
обединена в любовта Църква?
Хомяков счита, че не догматически противоречия
са лежали в основата на събитията, определили отцепването на Запада от едната
вселенска Църква. Според него не някакви исторически факти са изиграли
съдбоносна роля в по-нататъшното общение на Запада и Изтока. Не, той смята, че
центърът на всичко и определящо начало на събитията е станала измяната на
Христовата любов, случила се на Запад. Единението на любовта е било нарушено –
от това се определя всичко последващо.
Много време преди
разкола поместната испанска църква вече е внесла в произнасянето на Символа на
вярата думата „филиокве”, тоест утвърдила е произлизането на Святия Дух не само
от Отца, а и от Сина („филиокве” - „ и
от Сина”)
Поместната църква в
Испания е приела това разночетене като подобаващо и то постепенно се е
разпространило извън пределите на страната; станало начало и залог за по-големи
и съществени противоречия. Всъщност, църквата е имала сигурно средство да не
допусне последствията, възникнали в една от провинциалните църкви на Испания.
Достатъчно би било да постави въпроса за „филиокве” на разглеждане от
Вселенския събор. Той би могъл съвсем авторитетно и напълно да го разреши,
позовавайки се на текстове от Свещеното Писание, и да подкрепи постановлението
си със Свещеното Предание.
Вместо това, папа
Николай, без да се съобразява с мнението на цялата вселенска Църква (цялото
Тяло Христово), предоставя на възникналия казус за „филиокве” право на
самостоятелност.
Хомяков пише: „Със
своето действие, тоест със самоволното изменение на Символа, Римският свят е
заявил, че в неговите очи целият Изток е безправен в делата на вярата. Правото за
разрешаване на догматическите въпроси си е присвоила областната, местната
църква.”
Този акт на Запада,
нарушаващ единството на любовта, не само го откъсва от вселенската Църква, но и
предопределя по-нататъшното задълбочаване на разкола: „Истинската вяра не може
да се опази там, където любовта е оскъдяла.”
Великата
подмяна: утилитаристкия рационализъм срещу закона на любовта
„Законът на любовта се
подменя с утилитарен рационализъм и, колкото и да е странно, узаконява се
протестантизмът: „В католицизма е зреело зърното на реформацията; западната
църква е превърнала човека в роб и вследствие на това си е навлякла в негово
лице съдник”.
Отказал се от съборния
живот в единение с цялата вселенска Църква, католицизмът се отказва от правилното
разбиране за мистичната същност на църковното тяло. Той приема случайният
критерий на човешкия разум в делата на вярата и така отрежда относителността на
този критерий.
В резултат на всичко
това, за католицизма става необходим догматът за непогрешимостта на папата, за
да може някак да заеме мястото на понятието за непогрешимостта на Църквата в
нейната съвкупност и цялостност.”
Действието
на принципа на рационализма
„И при католиците, и
при протестантите с еднаква сила действа принципът на рационализма, на загубата
на цялостността на духа. Разликата е в това, че:
а. в протестантизма
рационализмът е идеалистичен, а при католиците е материалистичен;
б. католицизмът е
започнал да отрича догмата и го е заменил с преданието на поместната църква;
в. протестантизмът е
отишъл по-далеч и в отричането си на догмата, като живо предание е утвърдил
извънцърковно и случайно предание.
Така че тази на пръв
поглед жалка крачка с „филиокве”, която довела до ракола, предопределя
извънцърковната самота на западния човек, направил тази молитва схоластически
рационална.
Скъсал отношения на
общата основа на любовта и разделил се вътре в себе си на два враждуващи
лагера, Западът, увлечен във вътрешна полемика, през цялото време се плъзга по
повърхността и не се докосва до корените на религиозния живот. Споровете за
значението на свръхдлъжните заслуги, за силата и смисъла на молитвите, за
взаимоотношенитео между вяра и добродетелност – всичко това се обяснява с
коренно неправилната постановка на въпросите.
Повечето от тези
въпроси за Църквата просто не съществуват, а дори и да съществуват, много лесно
се разрешават на основата на закона на любовта, с която е пронизана Църквата.
Католицизмът се оказва привързан
с неразрушими вериги към греховете на протестантизма и, следователно, техните
грехове са общи, също и загубата на любов и единство. Докато Православието, не
заболяло от всички тези болести на „рационализма”, след разкола на Църквата
върви по свой и съвършено друг път.”
(из книгата „Готово е сърцето ми” от Майка Мария
(Скобцова), философски анализи, А.С. Хомяков, с. 231-235)
Различни
лозунги от Изток и от Запад („характеристики на възгледите на Изтока и Запада”)
Какви са различията
между Източната и Западната Църква по някои въпроси на вярата?
„Мъдростта на Запада
учи на закона на любовта, а безумството на Изтока напътства за силата и дара на
любовта.
Знаем, че Църквата не
търси Христос (както го търсят протестантите), Църквата го притежава; и Го има,
и Го приема постоянно, по вътрешното действие на любовта, без да си
изходатайства външен признак на Христа, създаден според вярването на
римляните.” (Хомяков)
„Малката песъчинка не
получава ново битие от купчината, от буцата пръст, в която я е захвърлила
случайността. Така е и с човека в пространството.
Тухлата вградена в
стената, никак няма да се промени и подобри заради мястото, на което я е турила
ръката на зидаря. Именно така е с човека в римска среда.
Но частицата материя,
усвоено от живото тяло, се сраства и става неделима част от неговия организъм,
и самата тя получава от него нов смисъл и жизнен импулс.
Такъв е човекът в
Православието.”
„Три гласа по-силно от
другите се чуват в Европа:
Рим провъзгласява:
„Покорете се и вярвайте на моите декрети”.
Протестантите казват:
„Бъдете свободни и се постарайте да си създадете макар и някакво вярване.”
А Църквата призовава:
„Да се възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядваме: Отца и Сина и
Святия Дух”. – Ето в какво Хомяков намира разликата между Православието и
Западното Християнство.
С тези примери той
нагледно я показва и добавя, че
„разликата е в самата
същност на разбирането на духовния живот,
в най-мистичното отношение към Църквата и към пребиваването в нея.” (пак там
„Готово е сърцето ми” от Майка Мария (Скобцова), философски анализи, А.С.
Хомяков, с. 234-235)
Църквата
е една
„Вярвам...в една свята, съборна и апостолска
църква.” (Никео-Цариградски символ на вярата)
"Единството на Църквата следва
необходимо от Божието единство, защото Църквата не е съвкупност от лица в
тяхната личностна обособеност, а единство на Божията благодат, живееща в
множеството разумни създания, които се покоряват на благодатта.
А единството на Църквата не е мнимо
и символично, а истинско и реално, каквото е единството на многобройните органи
в живото тяло. Църквата е една, въпреки видимата й разделеност за човека,
живеещ все още на земята. — Само по отношение на човека можем да признаваме
разделението на Църквата на видима и невидима; но единството й е истинско и
безусловно.” (А.С. Хомяков)
Препоръчано четиво: „Църквата е една” от А.С.
Хомяков
Няма коментари:
Публикуване на коментар