Любов към мъдростта или догматична арогантност?

“Философията се състои тъкмо в това – да познаваме границите си.”  Имануел Кант

“Да пожелаеш един велик дух - един Шекспир или Гъоте – да направят догмите на някоя религия свое лично убеждение, е все едно да искаме от един великан да надене обувката на някое джудже.”  Артур Шопенхауер

Човешкият живот е белязан с въпроса какво да правя. Често светът, в който пребиваваме не ни дава ясен ориентир за пътя.Тогава всеки трябва да избере, или да начертае пътят си, или да следва пътят очертан от другите. Първите решават  да изучават философия, да задават въпроси и да търсят истината заради самата нея. Вторите предпочитат да се подслонят под мнението на някой чужд индивид или група от хора. Това са готовите положения, догмите, които внушават една мнима сигурност. За нещастие обаче догматиците изпадат в догматична арогантност като презират всякакви философски разсъждения (забраняват на разума отвлечени размишления).

`           В това кратко есе противопоставям любовта към мъдростта с догматичната арогантност. Изборът на едното или другото не избягва съответните последици.

Първоначално философията се определя като “любов към мъдростта” от гръцките думи филео и софия. Дали обаче любовта на някого към мъдростта е добро основание той да се нарече философ? Според гръцкият философ Питагор отговорът е положителен. Защото от историята научаваме, че пръв Питагор нарекъл любовта към мъдростта “философия”, а себе си философ, след като беседвал в град Сикион с Леонт – тирана на Сикион. Логично е да зададем въпроса: Защо ни е философията?

Човекът е създал философията (любовта към мъдростта), а Бог е създал човека. Човекът е разумно същество сътворено по образа на Бог. Бог и човек си приличат, защото имат разум. Това ги отличава от животните. Според Зенон “на разумните същества им е даден разумът в качеството на съвършен водач”, който ги води “да живеят според природата”. Защото “да живеят според природата, означава да живеят според разума” се аргументира гръцкият философ. Следователно разумът ни в качеството на съвършен  водач задава въпроси и търси знание: Какво да правя? Как да живея? В света ние не намираме ясен ориентир за пътя, който да изберем и да живеем. Тогава всеки трябва сам да го начертае. Тук се появява философията, стремеж към знание, мъдрост как да живеем в света. По думите на Новалис:

“Философията е всъщност носталгията, стремеж навред да сме си у дома.” 

Философското знание ни е нужно както добрата екипировка на пътешественика в неговото дълго пътешествие. Защото ние сме пътешественици в този свят. Животът ни е само едно пътуване. За едни по-дълго, а за други по-кратко. Поетът казва следното: “Дните на живота ни бързо преминават и ние отлитаме.” Защото всички ние “прекарваме годините си като въздишка.”(Псалом 90:9, 10) И колко трае една въздишка?

Философията задава въпроси за човека и света, защото търси истинно знание, което ни е нужно за ориентир в живота. “Защо са му на разума отвлечени разсъждения?” негодуват хората, които не харесват философията. “Как ще си намериш работа с тази философия?” питат уж загрижени те.

Античната идея за мъдростта означава теоретичното знание. Фокусът тук е теорията, умозрението, което разумът извършва над предметите в света. На Изток в юдейската традиция намираме идеята за мъдростта (от еврейски хохма), която обозначава практическото знание. Стремежът към познание е обоснован само с оглед на употребата му в живота. Няма да сбъркам ако кажа, че гръцката мъдрост има характер на рационално познание (с усилието на разума), а юдейската на морален императив (свят живот). Пословичен е спорът между двете традиции с въпроса: Какво общо има Атина с Ерусалим? Като Атина означава абстрактното разсъждение на разума, а Ерусалим прагматичното знание. На въпроса: Защо са му на разума отвлечени разсъждения? бих отговорил с авторитетните думи на Учителя, Исус Христос, защото “не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста.” (Матей 4:4) В своето евангелие Йоан нарича Исус ”Словото”(Логосът). Гръцката дума логос има много значения като някои са: слово, реч, дума, разум. В контекста на това евангелие Логосът е Христос, Който каза за себе си: “Аз съм Истината”. Точно преди да завърши книгата си Йоан посочва целта, поради която е писал: “А тези са написани за да повярвате, че Христос е Божии Син”. Според него човек трябва да вярва в Христос, който е истината. Следователно Истината е постижима с ума и сърцето. Текстът апелира ние да познавамеистината чрез разума, така както и опитно.

Философските въпроси са гранични. Въпросите, които философията повдига са по-важни дори от търсените отговори. Според Бертранд Ръсел “хората изучават философията не от любов към точните отговори на въпросите, които тя поставя, а по-скоро от любов към самите въпроси.” Защо е така? С какво са ценни философските въпроси и самата философия? Ръсел ни отговоря: “Защото те разширяват представата ни за това, което е възможно, обогатяват въображението ни и подриват догматичната арогантност, която забранява на разума отвлечени разсъждения.” Нима философията не се интересува от отговорите на поставените въпроси? Тя поставя въпроси, на които дава разнообразни отговори. Максимата: “да не се боим от разнообразието”се е появила сред гърците.

С любовта си към въпросите философията се противопоставя на догматичната арогантност. За какво говорим тук?

Думата “догма” на гръцки език (dogma) се превежда като мнение, възглед, теза, положение. Обикновено терминът се отнася до науката (догма на науката, философията (догматична метафизика, И. Кант) и религията (догми на вярата). Догмата е онова мнение или теза, истинното съдържание на която минава за неоспоримо само ако се приема на вяра (не се нуждае от рационално обяснение). Детето вярва в Дядо Коледа, който идва през нощта и тайно поставя под елхата желания подарък. Според съвременната научна догма за произхода на живота, последният е възникнал след милиарди години бавни еволюционни промени от най-прости  форми до човека. Така смятат и повечето учени днес. Съществуват Християнски вероизповедания, които вярват в догмата за детското кръщение. Според тях детето на вярващи родители при внезапна смърт отива на небето, защото те са в заветна връзка с Бог. Всички тези догмати се приемат за абсолютно истинни без възможността да се оспорят или разглеждат различни отговори.

Догматизмът е неизбежна част от човешкото мислене и познание. Това е стил на мислене. Характерно за него е, че абсолютизира едностранчиво някоя от страните на действителността. Точността на отговорите тук са за сметка на многообразието. Догматикът е, който настоява на своите частни истини, тъй настойчиво, сякаш няма никакви други истини. Той е едно-измерен. Прилича на фотограф, който не се интересува от обратната страна на снимания предмет и за който всеки предмет е само емфас (лицето отпред).

С подчертана ирония великият немски философ Имануел Кант обрисува портрета на догматика по следния начин: “догматикът е онзи, който без да се съмнява в първоначалните си обективни принципи т.е. без критика, продължава тържествено пътя си.” Този надут всезнайко е приел знанията си като по калъп, но само според ограничен капацитет. При положение, че някой му оспори дефиниция “той не знае откъде трябва да вземе друга.” Защото забелязва Кант: “той се е развивал по чужд разум, заучил е, и е станал отливка от гипс на жив човек.” В стремежа си към знание догматикът е преминал по много заобиколен път. Познанията му не са се зародили първо в собствения му ум, не са “почерпени от общите извори на разума.”

В контраст философската критика се основава на самия разум. Разумът в качеството си на съвършен водач, от общите извори на който философията черпи отговори на поставените въпроси: Какво е действително? Какво е свят? Какво е живот? Какво е човек? Какъв е Бог? Какво мога да знам?

Философското изследване предоставя многообразие от отговори, но не точни отговори. Защото “по принцип не е мислим нито един точен отговор”(Б.Ръсел). Още по-малко е мислим абсолютен отговор или мнение, теза, положение. Истините, които научаваме от философските въпроси имат за цел да разширят представите ни за това, което e възможно (битието, природата, човек, свят, познание, Бог, безсмъртие, време и т.н.).

Догматичната арогантност е несъвместима с любовта на свободния дух към мъдростта и истината. “Деспотичната власт”  на догматиците е демонстрирана в забраната им разумът да извършва спекулативни, отвлечени разсъждения.  Църковните догматици имат претенцията за абсолютно истинно знание за Бог, човек, свят, небето, безсмъртието, морал, свобода. Тази претенция е изразена в следните постулати: “При внезапна смърт детето осветено от църквата отива на небето”; “Бог избира човек за спасение, без значение свободната воля”; “Кръщението с Духа е говорене на чужди езици или не”; “Пастирът е специално призван, надарен от Бог без значение образованието”; “Вярата не се нуждае от отвлечените разсъждения на разума, защото е практична” или “пастирът ви говори не абстрактни истини на философите, а приложимата истина на вярата”. Това са отново догми и догми. Гордият догматик смята, че всички хора са в един общ затвор –невежеството, без него. Само той е в единната Истина. Прехвалената му набожност го заблуждава да счита,че само с догмата си той се е спасил от решетките и е на свобода. Той е наистина като удавник за сламка, защото се е вкопчил силно в единствената си опора–догмата. Според гръцкият философ Епиктет обаче “оковани са дори онези, които оковават”. Като мислят, че са всесилни църковните догматици са всъщност в окови. Те оковават с догмите си наивните миряни, но самите са оковани. Защото собственият им деспотичен догматизъм поробва. Обратното, истината (aleteia) прави човек свободен. Това е изразено в думите на Христос: “И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни” (Йоан 8:31). Идеята е, че познаването на истината е свобода! Познаването на истината преминава през любовта към мъдростта, не през деспотичния догматизъм. Философията е любов към мъдростта, търсенето на истината от човека, търсене, което го усъвършенствува:

“Онова, което дава цена на човека, не е истината, който той притежава, или която мисли, че притежава, а искреното усилие, което той е направил да я завоюва. Защото чрез търсенето на истината човек се усъвършенствува.”(Лесинг)

Това е достойната философия на вярата.

Предмет на моите размишления в това есе беше въпроса: Любов към мъдростта или догматична арогантност? Човекът избрал да се отдаде на философията в действителност е предпочел пътят на свободата. Защото само свободният дух копнее да познава истината заради самата нея. Обратното е поробената душа, която попада в робството на догмата. Окована в собствената си догматична арогантност (претенцията й за абсолютно знание) тя е изгубила самата себе си и тъне в мрака на заблудата -мнимата сигурност.

Изследване на произхода на нашите представи за красота и добродетел

Изследване на нравственото добро и зло

от Френсис Хътчесън

За Френсис Хътчесън добродетелта се състои в нравственото чувство, което най-добре оценява нещото /действието/ като добродетелно. В текста ясно се откроява спора на автора с предходните рационалистки традиции /Аристотел, Кант/, според които “добродетелта произлиза от разума.” В контраст Шотландският философ приема, че принцип на добродетелта може да се изведе и от това, което произлиза от инстинктите и от страстите. Търсейки някакво примирение или по-скоро баланс – разум, чувства той стига до следния фундаментален тезис: “И наистина предположението, че съществува всеобщ инстинкт към добро, ще предизвика любовта на добрия човек към човешката природа и нейния творец и ще предостави достатъчно възможности на разума както в създаването и утвърждаването на правото, законите, конституцията, така и в изобретяването и упражняването на изкуствата с цел да се удовлетвори по най-добрия начин това благородно предразположение.”

Хътчесън започва въвеждането на своето изследване за нравственото добро с “работни” определения за нравствено добро и зло, от които предварително става ясно какви въпроси и теми ще обсъжда. Определението за нравствено добро съдържа идеята за специфично качество в поведението, което подбужда към добро и любов към деятеля, докато нравственото зло напротив изразява идеята за противоположното качество, което предизвиква отвращение и неприязън към деятеля. Целта на автора е да открие една “обща основа за разграничаване на действията та нравствено добри и лоши.”

Още в самото въведение Френсис Хътчесън представя и ключовите понятия в текста, които са в основата  на неговата теза за морала. Те са нравствено добро и зло, естествено добро и зло, любов, добродетели, удоволствие. Накратко мога да кажа, че основният въпрос зададен тук е: Какво е нравствено добро и зло? Отговорът е както следва: Нравственото добро се разграничава от естественото добро. Според Хътчесън нравственото добро е качество на характера на човек – любов, честност, щедрост и др., докато естественото добро /благо/ е по-скоро външно притежание на материални блага /сила, практичност, къщи, здраве, лозя и др./ Ключовата теза тук е, че нравственото добро превъзхожда естественото добро /Нравственото добро – идеята за качество, което поражда любов на деятеля към другите превъзхожда естественото добро – притежанието от някои на естествени блага – къщи, земи, градини, здраве и пр./ Както вече забелязахме авторът различава доброто в неговите два модуса: нравствено добро и естествено добро. Нравственото добро обхваща добродетели на характера  честност, любов, вяра и др. В контраст естественото добро съдържа повече външни на характера блага -къщи, земи, градини, здраве. Вместилището на нравственото добро е сърцето, защото за доброто “хората трябва да се вслушват в собствените си сърца.” Както и  “но със сърцето трябва да се реши дали едни нравствени действия още от пръв поглед изглеждат привлекателни дори за хора, незаинтересувани за техните резултати.” Показва схващането на автора за нравствеността като чувство. 

Ще фиксирам някои от ключовите тези в текста.

Нравственото чувство в човека му е дадено от Бога за добро на другите и лично добро: “Той ни е дал нравственото чувство да насочва действията ни и да ни и да ни създава още по-благородни удоволствия; така че когато се стремим единствено към доброто на другите хора, ние непреднамерено осигуряваме своето най-голямо лично добро.”

Основните добродетели /кардиналните гръцки добродетели – мъжественост, умереност, мъдрост и справедливост/ носят названието си поради своя универсален характер: “защото обозначават склонности, които са универсално необходими за постигане на общественото благо” и са присъщи на разумни същества.

Нравственото добро не се възприема от житейският опит: “можем да заключим, че “възприемането на нравственото добро не поизтича от обичая, образоването, примера или обучението” Те не ни дават нови идеи.”

Когато обсъжда мотивите за добродетелни действия авторът разглежда два типа: мотиви: себелюбие и безкористност, които в етиката преминават в две фундаментални чувства – любовта и омразата. Авторът се впуска в подробно изследване на “любовта към разумни същества”, която се дели на: “любов от задоволство и уважение и любов от великодушие.” Проницателна е тезата за двата принципа – себелюбие и великодушие, които според Хътчесън работят съвместно при подбуждането човека към дадена  постъпка.

Оригинална е друга основна теза на автора, именно: “човешката природа е удивително творение.” Каква е човешката природа достойна за удивление? В човешката природа е заложено да зачита доброто на другите, да действа от безкористна обич. Преценявам тази теза като повлияна от Християнското учение за човека засилена с хуманизма на Просвещението. Да го кажем така: безкористната обич е свойство на човешката природа с универсален характер.

Добродетелният характер се определя според ясно установени нравствени принципи за добро: “Следователно това, което истински изгражда добродетелния характер, не са няколко случайни прояви на състрадание, искрено чувство или признателност, а последователен хуманизъм и стремеж към общото благо на всички онези, над които можем да имаме влияние; стремеж, който непрекъснато ни подтиква към благотворни действия, продиктувани от висше благоразумие и съобразяване с интересите на другите.”

Значима е тук връзката лично благо и общото благо!

Ключово понятие в текста е понятието нравствено чувство. Нека да го означим както е обяснено от автора. Нравственото чувство творецът Бог ни е дал него за да насочва действията ни и да създава по “благородни удоволствия” за човека. То представлява нагласа на съзнанието ни да получава приятни или неприятни идеи от сетивата, първоначалните външни впечатления. То не ни предоставя някакви вродени идеи, знания или практически умения, но “с него означаваме само готовността на нашето съзнание да получава приятни или неприятни идеи за действия, наблюдавани от нас още преди да имаме мнение за ползата или вредата от тях.”

Човекът видян през погледа на нихилизма (От Християнска перспектива)

В пиесата на Самюъл Бекет, съвременен писател-нихилист, “В очакване на Годо”, се представя идеята за човека, който живее сам във вселената, без Бог. Тази е истинската идея на автора скрита зад булото на актьорската игра. Дългоочакваният господин Годо всъщност е неуловимо скритата характеристика на Бога. Основната идея на драмата е, че модерният човек живее в отсъствието на Бога. Той го чака, вика го, но той никога не идва. Една истинска пародия на Богът, който не е там. Твърдото убеждение, че Бог е някаква човешка измислица, всъщност Той изобщо не съществува. Нещастният и страдащ човек, изоставен и забравен напълно само живее с идеята или илюзията, че Бог е там и ще се появи.  Бекет представя образът на човека без Бога, изобразявайки го като глупаво, нелепо създание, което живее в безсмислие. Човекът е неразбран във вселената. Потопен в безбрежния океан на безнадеждността, изхвърлен като безпомощно бебе всред морето обречено да плува или да потъне. Оттук и чувството на безсмислие и безнадеждност обхванали човешкото същество определят отношението му към живота.

Виждането за човека според нихилизма е, че той не е значим, той е нищо. Човекът е подхвърлен от случайността в едно несигурно съществуване. Липсата на създател го кара да се чувства нещастно създание, захвърлено без причина в един абсурден свят, който не му принадлежи, и който поражда у него чувството на изоставеност и безполезност. Личността не е значима, а е излишна. Тя е само една малка черна точица всред другите прашинки, която никой не би сметнал за ценна. Сякаш невидим магнит го е притиснал към този невидим свят, който постоянно му напомня, че е излишен и не значим. Студеният камък би имал повече значение от човека в този свят на безсмислие. Чувството на изоставеност и малоценност е обхванало изцяло нихилиста.

Според философията на Фридрих Ницше, наречен бащата на нихилизма или безнадеждното съществуване, “човекът е въже опнато между звяра и свръхчовека – въже над пропаст.” За Ницше човекът не е цел сам по себе си, по-скоро той е средство за постигане на по-голямата цел – свръхчовека. “Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато”. “Свръхчовекът е смисълът на земята”, смисълът на живота. С други думи Ницше представя възглед за човека, който самият не е нещо значително или е значително дотолкова, че да бъде достигнат свръхчовека. Как може да стане това? Логично, чрез отрицание на сегашния човек. Нихилизмът започва с отчаяние (от констатацията, че Бог е мъртъв), и преминава  в отрицание на всичко ценно у човека- познание, етика, красота, реалност. Освен, че отрича каквато и да  било ценност, нихилизмът стига дотам да отрече дори реалността на самото съществуване.

“Нихилизмът не е само отчаяние и отрицание, но и предимно воля да отчайваш и да отричаш” (Албер Камю)

Но Ницше придава маловажна стойност на човека единствено и само като следствие от смъртта на Бога. Смъртта на човека е логическо последствие от смъртта на Бога, което е главният наблег на философа. “Бог е мъртъв”, умъртвен от самия човек, човекът е сам във вселената, поради това трябва сам да се справя с живота си. Така човекът обрисуван от  Ницше става един самотник. Според Самюъл Бекет човекът е “безвредна черна точица сред бледите безкрайни пясъци”.  Гениалният абсурдист твърди, че “в човекът живее едно умъртвено същество, умъртвено преди раждането “. Човешкият живот е: “мимикращ, въпреки себе си”; той не е нищо друго освен: “стоене на едно пусто място и апатично ровене в боклуците”.

Свръхчовекът на Ницше и слабото разчувствано нелепо създание на С. Бекет? Две модерни представи за човека, които засягат въпроса за неговата ценност. Дали аз съм ценен? Дали аз не съм просто едно нищо? Личността не е ли само ненужен боклук подхвърлен от вятъра? Убеждение, което може да бъде внушено от родителите, училището, приятели, обществото. Подобна представата за Аза, може да се види в  стила на живот на много юноши днес. Човекът просто е произлязъл от животното и затова всичко му е позволено. Много млади хора са обхванати от такова отношение на цинизъм и груба откровеност в отричане на всякакви идеали (младежкото предаване СПОКО, програма БТВ).  Тях просто повече не ги е грижа. Завладени единствено от безразличие. Животът е безсмислен, мъчен, изнурителен. Наоколо има толкова млади хора, които прекарват времето си в нереалния свят на наркотиците, музиката и секса. Безсмислието на човека формира основата на нихилистичното мислене. Човекът е празен мехур плуващ върху морето от безсмислие. “Човекът е безвредна черна точица сред бледите безкрайни пясъци” (С. Бекет). Той е само “Дъх” (пиеса на Бекет траеща 35 секунди), вдишване и издишване нищо повече. Нима нихилизмът не е реалност създадена от самия отчаян човек, в която той се опитва да живее в един свят на мечтите? Нима нихилизмът не е отчаян опит да избягаш от действителната истина и безсмислието на живота?

Основата на нихилизма

Поколението в България живяло по времето на комунизма се различаваше от младото поколение днес. В комунистическото общество модерният човек вярваше, че чрез науката и човешкото инженерство ще бъде развит по-добър свят. Вярваше се, че човечеството ще стане по-добро, че мирът и напредъкът могат да бъдат постигнати. Съществуваше  убеждение, че накрая човеците са  се  научили как да живеят заедно в хармония и изграждане на по-добър свят. Изграждането на идеалното общество, където всички хора ще са равни, ще живеят братски, в любов и хармония. Неоспоримо се подкрепяше възгледа, че човекът е добър и морален.

Комунизмът обаче се провали. Стените, които отделяха “светият град” паднаха. Оказа се, че понятия като “доброта”, “братство”, “обич”, “мир” и “хармония” са били само една измамлива фасада на злото. Разочарованието и болката от разрухата сринаха надеждите за светло бъдеще. Отвъд идеала за добър и щастлив живот, по който съвременниците ни бленуваха, до някои дойде една нова философия на живота. Тази философия, която се  възприе отговаряше много точно на състоянието, в което се намираха хората – изгубване надежда за живота си, наоколо цареше само хаос, страдание и болка. Хората бяха изгубили надежда в каквато и да е основа на живота. Възгледът им за живота стана възгледа на нихилизма. Ново отношение към собственото им съществуване. Дълбокото отчаяние от живота и “воля да отчайваш”, придоби нова ценност на техния живот.

Кои сме ние? Откъде сме дошли на света? На къде отиваме? Това бяха въпроси, на които нямаше ясен отговор. В обществото очевидно имаше също объркване по въпроса за човека. Ценен ли е той или не? Ако е ценен и добър, защо му се случват злини и нещастия в живота? В нашето общество днес съществуваобъркване и неяснота относно човека. Какво е човекът? Кой е той? Каква е същината на неговото естество, неговото мислене за нещата, позитивните аспекти, и негативни атрибути? Дали той е добър, зъл или неутрален? Ценен ли е или не е? На какво ни учат родителите, училището, обществото, културата за това кой е той? Отговорите на тези въпроси се разглеждат от различни гледни точки от множество социални и образователни теории. Нихилизмът е една от тях.

Корените на нихилистичното мислене могат да се открият още в древността. Този възглед ни връща в древния свят  и е плод на античната философия наречен Релативизъм. Според него Бог не съществува, природата е всичко, което съществува и човека трябва да се разбира като част от променящата се действителност. Всичко е относително. “Всичко тече”- Хераклит.

В по-ново време релативизмът, според някои изследователи се вижда у Фридрих Ницше изразен в неговото твърдение: “Бог е мъртъв, ние го убихме” в края на 19 и началото на 20 век. Тази философска и светогледна позиция засегна, чрез всичките си форми всички сфери на човешкия живот, и доведе до криза на човешката идентичност.

Нихилизмът се основава на натурализъм – той е естествена рожба (следствие) на натурализма. “Нихилизмът произтичащ от един проникващ в културата ни светоглед (натурализма) е проблем на нашата епоха” (Дж. Сайър, Вселената до нас). Поставен в една изцяло натуралистична реалност – природата е всичко, което някога е било, е и ще бъде, Бог не съществува, човекът изгубва своята стойност и е обречен на безсмислено съществуване в света. Последствието е изпадане в нихилизъм. 

Нихилизмът наслоен в модерното общество и култура (възглед за живота, който може да се научи от хората около нас)

Човекът е социално същество, чиито стремежи и действия са социално обусловени. Всеки е рожба на своята култура и социална среда. Осъзнаваме или не, ние сме проникнати от културата, която ни заобикаля и ценностите, които е установило нашето общество. А какво срещаме в модерната ни културата? Значителна доза нихилизъм. Културен израз на нихилизма се наблюдава в  театъра (например драми - “В очакване на Годо”, “Вълшебна нощ”, “Краят на играта” на театралните сцени), кино, ТВ, литература, музика (музикалното предаване Джубокс), изкуство. Както казва Християнският апологет Джеймс Сайър: “Голяма част от съвременното изкуство – литература, изобразително изкуство, драма, кино – имат в сърцевината си нихилизъм”. Модерната култура и заобикалящата ни среда явно се оказва просмуквана от безсмислие и отрицание. Оттук и нихилистичното схващане за човека е прокарано до нашето съзнание. За съжаление това, което наблюдаваме е безкритично и сляпо приемане на тези идеи от много хора днес (и християни).

Нихилизмът се сблъсква и противопоставя  на библейския  възглед за човека

Какво е да си човек? Живеем в свят, в който няма ясно виждане и твърда основа за разбирането на човека. Много хора са забравили (или изобщо не са знаели), какво означава да живееш, да бъдеш истински човек. Часове прекарвани пред телевизора или компютъра в света на фантазията и бягство от реалността. Много хора са лишени от човешка топлина и значимост отдадени на едно самотно виртуално съществуване. Избягване в света на образите. Нима за това сме създадени?

 “Създаден по Божия образ” или “появил се от нищото, маловажен и безсмислен”?

Библейският възглед за човека е, че той е създаден от Бога. Важна характеристика на християнския възглед за човека е, че той е разглеждан повече в тясна връзка с Бога, отколкото с природата. Нихилизмът третира човека отделно от Бога притегляйки го здраво към природата. Логичното последствие е изгубване на значимостта и изпадане в безсмислие за неговата (на човека) същностна стойност. От библейска перспектива човекът е създаден от Бога по Негов образ и подобие. Библейската книга Битие ясно ни казва това:

“И Бог каза да направим човека по наш образ, по наша прилика; и Бог създаде човека по свой образ; по негов образ го създаде; мъжки и женски пол ги създаде” (Битие 1:26-27).

Човекът стои в единни взаимоотношения със своя Създател - Бог. Това подобие с Бога го прави различен от животинския свят. В него има божествено естество. Любовта и рационалността (способността му да мисли) са уникални човешки черти, понеже са част от Божия характер. Човекът беше създаден със способността да има лични взаимоотношения със своя Създател – Бог. Но поради своя бунт срещу Бога образът беше корумпиран и помрачен във всички негови аспекти. Човекът отхвърли Бога и Неговия път и избра своя път. В резултат той се отчужди от Бога и стана зависим от греховното си естество и себичност както и от естествения свят. Библията представя човека бунтовник, който е неспособен да открие сам своя Създател и в последствие се лута в безсмислието на живота. Точно такъв е образът на човека изобразен от нихилизма. Нихилистът вижда само този помрачен образ на човека без Бога в света. Но това не е истинският облик на човека такъв, какъвто той е създаден от Бога. Това е само едната част от човека резултат от Падението. Човекът е в състояние да бъде възстановен отново по образа на Бога чрез изкупителната мисия на Исус Христос. Исус Христос дойде за да изкупи човечеството от греха и покварата, в която то тъне и да му даде спасение. Спасението е възстановяване на първоначалния Божий образ у човека. Загубеният човек не може да напусне собствената си безнадеждност, Бог е взел инициативата да му помогне отвън  в неговото погубление и да възстанови и поднови неговия образ (Битие 3:10). Чрез Христос човек може да възстанови падналия образ и да стане отново в хармония с Бога, със самия себе си, с другите и с естествения свят.

Отхвърлянето на Библейската истина неизбежно води до отчаяние (отчаянието е естествено последствие от отхвърлянето на библейската истина и отказ от  личен Създател – Бог)

Важно, което може да се отбележи е, че кризата, объркването и неяснотата относно човека е последствие от отхвърлянето на Християнството и Библейското виждане за човека. Това се случи през  късния 19 век, когато учените атакуваха библията и християнските вярвания. То е естествена и логическа последица от отхвърлянето на Бога от модерните мъже и жени, на които  не се хареса идеята да се покоряват на Създателя. Следователно те отричат историческата валидност на Библията. Това отрицание беше основано на еволюционният модел за човешката природа, човешката същност и човешката история. Еволюционният модел за човека измести валидността на Библията. Вместо да се доверяват и приемат библейския възглед за човека създаден по Божий образ и подобие, модерните учени след “висша критика” на библейските твърдения и истини, възприеха Дарвиновия модел за човека –маймуна.

В наши дни е много популярна вълшебната приказка за възрастни, приказката за маймуната. “Човекът е роднина на маймуната,” отразява намиране на родство с маймуните по произход. Тази чудновата история е всъщност една вълшебна приказка. Вълшебната приказка за  “слепият часовникар”. Най-общо тя разказва, че светът и животът са се появили от несъзнателни и безлични сили на спонтанен биологичен процес, НЕ от разумен Създател. Естествен природен процес, двигател на живота и всички живи същества (включително и на човека) е слепият часовникар, сляп е защото не вижда, не чува, не мисли и планира, няма цел и посока. 

 Модерната материалистична митология на създаване живот от нищото, без Бог е вълшебна приказка за възрастни (съчинена от натуралистите),  разказвана на обикновенните хора днес. Много хора са измамени да повярват, че тази идеология е разумна и трябва да бъде приета. “Натуралистичното мислене е много широко разпространено днес и проникнало в нашия светски свят и в християнските среди.” (Ф. Джонсън) Тази съвременна история за живота (Дарвиновата теория) има за цел да утвърди, че нецеленасочен сляп естествен процес може да заеме мястото на Бога, разумния Създател. За съжаление много слушатели на тази история я приемат безкритично без да проверят дали тя е истина , като я анализират и осмислят (за съжаление тук попадат и много християни). Получава се противопоставяне и напрежение от една страна човекът е създаден по Божият образ, и поради това е ЦЕНЕН,  и от друга страна човекът е маймуна и НЕ Е ЦЕНЕН. (защото кажете колко ценна е маймуната или животното).

Това движение беше духовно наследство от Просвещението, което постави твърденията на религията извън сферата на разума. Естественият закон основан само на човешкият разум бавно измести библейския закон. Фокусът на всички изучавания беше променен и обърнат от Бога към човека. Следователно модерният човек започна пътя на безнадеждния и безсмислен живот, когато се усъмни дали може да познава Бога. Той  се усъмни даже в Божията способност да общува с човека и това накара нихилистът да запита: “Ако Бог е мъртъв, човекът не е ли също мъртъв?”

Тази екзистенциална смърт на човека води до апатия, абсурд и неяснота. Последствието е улавяне в капана на заблудата и измамата на абсурдни и не истинни вярвания относно човека.  Последствието е изгубване на стойността на човека и смисъла на неговото съществуване. Така модерните мъже и жени се оказват: “Запленени в светска философия, и праздна измама, по човешко предание, а не по Христа.” (Послание към Колосяните 2:8)

Като отхвърля християнското разбиране за човека създаден по Божия образ, нихилистът погребва човека в собственото му безсмислие и безнадеждност. Скептикът погребва Бога и се лишава от всякаква светлина в  живота си като измества Бог и отказва да повярва в убеждението, че Бог съществува и е създал вселената и човека в нея. Така той възприема убеждението, че ние сме продукт единствено на природни сили и затова не се нуждаем от Създател. Ето как той навлиза в непрогледния мрак на отчаянието и загубва всякаква ориентация за собствената си същност.

Отхвърлянето на Божията благодат създаде света на безнадеждност и отчаяние. В противовес на това християнската надежда за вечен живот е основана на вяра в живия личен Бог, Когото ние познаваме лично с целия си ум, тяло и дух.

Може ли възприемането на нихилизма да бъде алтернатива на човешкия живот?

Да живееш начин на живот според вярванията на нихилизма е абсурдно и невъзможно. Защо? Понеже нихилизмът се оказва неприложим.

 Първо, и преди всичко нихилизмът е едно себеразрушение. Нихилистът цели да отрича всички ценности и значимостта на собствената си персона. Той цени своята свобода и иска да поддържа светогледа си като не би желал да поддържа друга позиция. Твърденията на нихилизма са основани на собствения му индивидуален авторитет. Така отричайки всичко човек се затваря в своята килия, плътно залостена.

Второ, дори Ницше не е могъл да помогне, правейки стойностни мнения, които имат някакъв здрав смисъл. Например той смята Християнството за “най-голямота от всички възможни поквари и разлагащи човека система”. Но чрез какъв стандарт той изказва това мнение? След като отрича всички етични норми, на каква основа прави своето собствено предположение?  Човекът е създаден с определени ценности и ако той ги отрече той се обрича на себе унищожение (Спроул). Нихилистът крещи: “аз съм нищо и съм безсмислен”, но в същото време сяда да се храни, облича се, къпе се, изобщо грижи се за себе си. Само по себе си това е противоречие, с което проповедниците на тази философия не могат да се справят. Дали Самюел Бекет, Фридрих Ницше и много други са поддържали до край тяхната позиция? Самият Самюел Бекет не е живял живот съобразен със собствените си възгледи за човека като аскетичен самотник. В неговата биография той е описан като човек обичащ уискито и хубавите жени. Ницше се е побъркал и завършил живота си в лудница. Смята се, че причината е несъответствието на неговата философия и реалността. Това, което нихилизмът може да причини на човека са вътрешни психологически проблеми в личността възприела в живота си философията на отчаянието. Отчаяние, повредено общуване, негативни чувства – празнота и безнадеждност, самота, не значимост, страх и безпокойство.

Познавате ли хора, които са отдадени в живот на лично отчаяние и апатия, правейки само това, което им доставя непосредствено удоволствие? Дали живота им се състои в това да прекарват времето си пред телевизора гледайки филми, спорт, слушайки рок или техно музика и други развлечения, които ги откъсват от истинската реалност и същинските проблеми на живота? Дали ние водим живот на надежда или живот на отчаяние? Предвид направените твърдения нихилизма не оставя стая за надеждата.

Християнството предлага разрешение на проблема. Основата на цялото евангелско послание на Християнството е, че Исус Христос, Божият син умря за да могат всички да бъдат спасени. Бог подсигури на отчаяното човечество надежда. Нихилистът може да знае, че не е сам в света. Той има възможност да разбере Христовата изкупителна любов и изкупление и да ги приеме в живота си. Думите на Спасителя са отправени към всички, които са  отчаяни и са загубили надежда:

“Елате при мене всички, които се трудите и сте обременени и Аз ще ви успокоя”

(Ев. От Матей 11:28) 

Прекрасно е да знаем, че Бог е там и Той не мълчи. Ще приемеш ли това предизвикателство срещу твоето безсмислие и отчаяние в живота? Сега е благоприятно време да го направиш.

Използвана литература

Книги на кирилица:

1.                  Бекет, Самюел, Молой. Издателство ФАМА, София – 1994.

2.                  Божкова, Евелина, Концепцията за човека разгледана в светския екзистенциализъм.Дипломна работа пред Библейска Академия ЛОГОС, София – 1996.

3.                  Бъом, Хайнц, Ърнест Хемингуей. Статия, сп. Слово и Дело, ВЕРЕН, София, год. 14 1`00.

4.                  Камю, Албер, Разбунтуваният човек. Изд. Лик, С. 1994.

5.                  Ницше, Фридрих. Тъй рече Заратустра. Изд. Христо Ботев, София – 1990.

6.                  Русев, Станислав, Размишления върху някои фрагменти на постмодерната култура и християнска вяра. Есе. С. 1999.

7.                  Сайър, Джеймс, Вселената до нас. Справочник за различните светогледи. Нов Човек, София – 1993.

Книги, статии на латиница:

1. Cotton, Ray, Ethics: Pick or Choose? Essay.

2.      Johnson, Phillip E., Reason in The Balance. The case against Naturalism in Science, Law and Education. Illinois: INTER-VARSITY PRESS, Downers Grove, 1995.

3.      Knight R. George, Philosophy and Education – Introduction from Christian Perspective. 1980

4.      Pearcey, Nancy R. Reason in the Balance, Books in Review.

5.      Sproul, R. C., Lifeviews. Make a Christian impact on Culture and Society. New Jersey: Dlemina H. Revell company old Tappan – Powers Books, 1986.

Размишления върху някои фрагменти от живота на Исус и Сократ (последните дни от живота им)

  “А главните свещеници и целият Синедрион търсеха лъжливо свидетелство против Исус, но не намериха, въпреки че дойдоха много лъжесвидетели. Тогава първосвещеникът стана и му рече: Нищо ли не отговаряш? Какво свидетелствуват тия против теб? Но Исус мълчеше.” (Евангелието според Матей 26:59-63)

 “Нито в съда, нито на война, нито някой друг, нито аз трябва да прави всичко възможно да избяга от смъртта – това съвсем да не ви се вижда трудно, мъже, от низостта е много по-трудно: тя тича много по-бързо от смъртта. Сега и аз, понеже съм бавен и възрастен, бях уловен от по-бавния бегач, а моите обвинители като силни и бързи – от по-бързия, злото.” (Сократ, Апология на Сократ, Платон)

              Човешкият живот е белязан с възход и падение. Кое идва първо, и кое второ не е ясно. Ясно е, че глупостта предхожда падението. Дори нещо повече, случва се глупостта да надделее над разума. Бих искал да размишлявам върху някои фрагменти от живота на Христос и Сократ с цел да покажа как това се случва в действителност. Победата на глупостта над разума или….Разумът понякога е безсилен пред вихъра на глупостта! Струва си да запитам: Спасява ли апологията от смъртта? Когато изучаваме живота на Сократ и Христос ние научаваме, че апологията не би ни помогнала да избегнем смъртта. Сократ се защитаваше пред обвинителите си като прибягна до оръжието на разума, и въпреки това беше осъден и убит. Христос мълчеше, и въпреки това беше позорно измъчван и жестоко убит. Но за да не бъда укорен в едностранчивост, бих се придържал към тезата: накрая разумът побеждава глупостта. Колкото и да звучи не-вероятно в ушите на постмодерното поколение, моралният живот на човека и неговото “свидетелство за истината” все още имат сила днес. Мисля, че и днес както и преди, думите на Сократ прокънтяват с голяма сила: “…трябва да имате добра надежда в смъртта – помислете върху тази единствена истина: за един добър човек не съществува никакво зло нито приживе, нито след смъртта…” (из Апология на Сократ, Платон).

 И така, представям на вниманието ви фрагменти от живота на две велики личности от историята на човечеството – Сократ и Христос. Ползваните източници са Евангелието на Матей 26 глава, която представя последните дни от живота на Исус, и Апология на Сократ по Платон, където се намира защитната реч на Сократ пред атиняните. Бих искал да съпоставя живота на великите фигури на Християнството и Гръцката философия и култура. Убеден съм, че и двете култури представят сходна менталност характерна за Западния човек. Нека да разгледам записът предаден от Матей. Предателството и ареста срещу учителя. Матей ни представя живата сцена на учителя, който знае. Учениците, които не знаят, предателят, който крои таен заговор с враговете. Учителят Христос знаеше, че ще бъде предаден и арестуван. Той е достатъчно умен и знае какво ще му се случи, предвид казаното и направеното през живота му. Ето някои първоначални наблюдения. Христос се представя като “Учителят” в ст. 18, “Учителят каза..” е авторитетно твърдение. Предателят на Учителя е близък негов приятел, ученик. Учителят е умен и разбира, кога срещу него се пробужда злото – омразата, подлостта заговарят убийство. Учениците се покоряват на учителя си (ст. 19). Сравняване случая с Исус и Сократ, заговорът, предателството, ареста и съдът над двамата велики мъже. Какви са характеристиките на защитната реч при Сократ? Защо Христос мълчеше пред обвинителите си? Какво общо има между Атина и Ерусалим, или между философия и теология, знание и вяра? По какво си приличат и различават съдбите на Христос и Сократ? Всичко това ще бъде засегнато при разглеждане последните дни от живота им.

Нека да очертая приликите или сходствата между Исус и Сократ. Те са учители, които имат свои ученици. И двамата преживяват сходна съдба – предателство, арест и екзекуция. Нито Сократ, нито Исус са написали ред за живота и учението си. Това са направили техните ученици – Платон е записал защитната реч на своя учител в Апология. Матей е написал за своя учител в неговото евангелие. Обвинителите на Сократ и Исус ги злепоставят пред управляващите: Сократ в Апология казва: “моите обвинители”, Матей пише, че “главните свещеници и народните старейшини се наговарят как да уловят Исус с хитрост и да го убият.”(Мт. 26:3,4) Обвинителите им са определени като “грешници” (от Христос в Мт. 26:45), и “лъжливи обвинители” (Сократ). Текстовете предават запис от последните дни и часове на Христос и Сократ, които са в присъствието на близките си ученици. Защитната реч на Сократ е пред атиняните (Атинският съд), където се намират и учениците му. Друго общо нещо между Исус и Сократ, което е наистина изключително да се забележи в текстовете, това е службата им на Бога. В Апология Сократ многократно акцентира върху “службата на Бога”, която е призван да изпълнява. Подобно е твърдението на Христос: “Затова ме е пратил Отец, да върша Неговата работа.” И двамата съзнават и декларират, че са призвани от Бога да изпълнят назначената им мисия. Сократ подчертава, че е живял в крайна бедност, заради службата му на Бога. Той се е отказал да се занимава с държавни дела, защото е искал да бъде верен на призванието си. Подобно пише и Павел за Христос “…че като беше богат за вас стана беден”. (2 Коринтяни 8:9) В живота и на двамата се вижда пълна отдаденост на божествения призив, изоставяне на близки и семейство. Приликите в живота на Сократ и Исус са забележителни особено в тяхната крайна участ – смъртта. Кое обаче погубва двамата? По думите на Сократ погубва ги не обвинителят им, но “общоразпространената клевета и омраза.”С други думи глупостта на хората погубва и Сократ и Исус обричайки ги на жестока смърт. И двамата са осъдени на смърт, но без да се страхуват от нея. Последните дни от живота на Сократ и Исус ни учат какво да е нашето отношение към смъртта – безстрашие. И двамата учители не възприемат смъртта като нещо зло, а напротив, тя е преход към отвъден живот. И двамата изразяват своята вяра в безсмъртния живот.       

След като видяхме приликите в живота и смъртта на Сократ и Христос, нека сега да покажа и явните различия. Казах, че общото при двамата е призванието им да бъдат учители и да учат своите ученици. В действителност те бяха различни учители, предаващи различни учения. Учението на Исус е за Божието царство, а Сократ учи за добродетелите на разума (знанието). Христос учи учениците си да вярват, а Сократ да мислят (или философстват). Вярно е, че и двамата са обвинени несправедливо от лъжеобвинители, но Исус е предаден от негов ученик: “Истина ви казвам, че един от вас ще ме предаде…”(Мт. 26:21), Сократ от лъжливи свидетели. Сократ е изпил собственоръчно дадената му чаша с отрова, докато Христос е разпънат насилствено на кръста. Друго важно различие е, че Сократ се защитава с реч пред атиняните в съда. Христос не се защитава, а приема безмълвно участта си. Това повдига въпроса: защо Христос не се защитава пред съда? Защо не използва силата на разума и не изнася защитна реч в своя полза? Различие откривам и при реакцията на учениците спрямо техния осъден учител. Учениците на Христос се “отвръщат” от него и го оставят сам пред съда, по време на мъченията и екзекуцията: “вие всички ще се отвърнете от мен тази нощ…” (Мт. 26:31), а учениците на Сократ остават при него в килията, докато той изпива чашата с отрова и плачат. Характерно е особеното различие в мисията на двамата мъже. Христос предава знание за Бога и Неговото царство (добрата вест за спасение). Сократ учи другите да научат какво не знаят, той ходи и търси знаещите сред съгражданите си и чужденците и им показва, че не знаят: “Отидох при един от тези, които минават за знаещи…та като изследвах и разговарях с него, получих приблизително такова впечатление: този човек ми се стори, че се смята за по-знаещ от мнозина други и най-много от самия себе си, но не е.” “…но той си мисли, че знае нещо много без да знае, а аз не мисля, че знам, както всъщност и не знам. Изглежда поне мъничко съм по-мъдър от него в това, че което не знам, не мисля, че го знам.” И така мъдрият Сократ ходи, изследва и разговаря със знаещите като им показва, че не знаят, както и е. Той посочва слабостите на знаещите, това да мислиш, че знаеш и да смяташ, че си сведущ във всичко, което е грешка. Поради това свое занимание той е бил намразен и обвинен, а по-късно и екзекутиран. Яркото различие между Исус и Сократ е в това: Исус дава знание на незнаещите, знание за Бога и Царството му, Сократ само разобличава знаещите в незнание. Общото е, че и двамата учители предават знание, различното е в съдържанието на това познание. Така мисията или службата от Бога, която и двамата осъзнават, че притежават е коренно различна: Сократ има мисия да покаже незнанието на знаещите, Христос е изпратен с мисия да спаси света от греховете му! Философът-мъдрец има твърде скромна претенция в сравнение с значимата мисия на Христос - Месията. Задачата на Христос е да спаси човечеството от собствените му грехове и да даде вечен живот на повярвалите в Него. Задачата на философа е да освободи “знаещият” от “знанията” му и да го доведе до положението: “Аз знам, че нищо не знам”. (Сократ) Сократ вижда задачата си от Бога да живее за да се занимава с философия, да изследва себе си и другите. За разлика от Христос, Сократ има семейство – жена и деца.            

 Различия откриваме и по отношение на възгледа им за смъртта и безсмъртието на човека. Сходното е, че и двамата вярват в живота след смъртта. За Сократ смъртта е промяна, преселване на душата (която е безсмъртна), оттук на друго място, безкрайната нощ. Христос възприема смъртта като заминаване при Отец. Сократ предпочита смъртта, която е благо за човека. Според него мисленето, че смъртта е злина е погрешно. Той вярва в живота след смъртта, защото душата не може да умре. В речта си мъдрецът изразява радостта си от предстоящата среща с героите и писателите, които са в отвъдното. Христос вярва във възкресението на душата и тялото: “А след като бъда възкресен, ще отида преди вас в Галилея.” Учителят знае, че след като срещне смъртта си, той ще бъде отново върнат към живот от Отец. Затова говори за едно бъдещо виждане с неговите ученици, преди да е умрял. Според него смъртта, страданието е нещо зло, защото се моли на Отец: “Отче Мой, ако е възможно, нека ме отмине тази чаша;” Но той вижда всичко, което му се случва - предателството, съдът, екзекуцията и смъртта си като сбъдване на Писанията, защото това трябва да бъде така: “Но как биха се сбъднали Писанията, че това трябва да бъде така?” (Мт. 26:54) С други думи в неговия живот, мисия и смърт Христос разкрива предопределената човешка участ – всичко в живота на човека е предопределено от Бога. Човекът се ражда, живее и умира на този свят не за да изпълни своята воля, а волята на Отец: “….не обаче както Аз искам, а както Ти искаш.”   

Характеристики на апологетичната реч            

 Бих искал много накратко да изложа характеристиките на апологетичната реч на Сократ. Надявам се читателя да си формира някакъв тип модел на такава реч. Какво е апологетична реч?            

В апологетичната реч защитникът опровергава думите на обвинителите си: “И все пак в техните думи нямаше, така да се каже, нищо истинско…” Сократ използва иронията срещу обвинителите си пред атинския съд. Апологетичната реч е защита срещу, лъжливи обвинения: “И така, най-напред съм длъжен да се защитя, мъже атиняни срещу по-старите лъжливи обвинители.” Заслужава да отбележим, че Сократ се чувства задължен да се защити. Защитата е много важна дори в съвременния съд. Например, при обвинение в убийство или друго тежко престъпление задължително е да има защита. Западната съдебна система е направена така, че ако нямаш защита (адвокат) по-лесно би могъл да бъдеш осъден, дори несправедливо.            

В речта си Сократ поставя на централно място въпроса: “Кой съм Аз?” Обвинителите представят образа на Сократ изкривено. Това е някакъв друг човек: “Но онези са по-страшни, мъже атиняни, понеже като хващаха повечето от вас още от деца, ме обвиняваха напълно лъжливо и ги убедиха, че има някакъв си Сократ, знаещ мъж….”, “Аз действително мъже атиняни, нямам нищо общо с тези неща…” Опонентите представят един знаещ Сократ, но самият философ твърди точно обратното – той е незнаещ. Апологетът се заема да обори лъжливите предположения за неговата личност и това Кой е той? и Какво прави?            

По-нататък се разглеждат обстойно обвиненията или лъжливите твърдения срещу него: “Сократ върши престъпление: той безчинства, като изследва това, което става под земята, и на небето, прави по-слабата теза по-силна и учи другите на същото.” Сократ ясно и твърдо обявява това за глупости. След това той преминава към изясняване какво е знанието, което има както и мисията му, “службата на боговете”, която е да изследва знаещите какво знаят и да им показва, че не знаят! После защитникът се справя с твърдението на вторите обвинители (Мелет), което гласи: “Сократ върши престъпление, понеже разваля младежите и не вярва в боговете, в които държавата ни вярва, а в други, нови божества.” Показано е противоречието в обвинението на Мелят: “не вярва в боговете”. Сократ смело критикува  Мелет заявявайки, че говори с “гатанки и се шегува”, защото не е възможно да кажеш по едно и също време две противоположни твърдения (и те да са верни), както прави Мелет: “Сократ не вярва в богове”, “той вярва в богове” (понеже въвежда нови богове). Така посредством разумни аргументи, Сократ доказва, че е невинен: “Че аз мъже атиняни, не съм виновен в това, което Мелет ме обвинява…”           

Апологетичната реч е диалогична: излага пред-полагаеми решения от страна на събеседника (условности) по проблема: “Ако при това бихте ми казали…”, и защитникът обосновава единствената си позиция: Бих слушал Бога и бих се занимавал с философия до смърт! В апологетичната реч е необходимо да се съдържа убедителност. Поради това Сократ повторно акцентира върху божественото си призвание: “…Бог ме е дал на града ви…”, “…глас божествено или демонско…”, “аз твърдя, това ми е наредено от Бога да го върша…” Преди изтъкнах иронията като характерна черта на апологетичната реч. Иронията обаче идва с нещо, което другите да научат: “…и че животът без изследване не заслужава да се живее…” Какъв тип обаче е това изследване? Забележително е, че Сократовото изследване е философското изследване, което не е нищо друго освен грижа за разума, за истината и душата. Философът има за задача да подканя, да разяснява на всеки добродетелите на душата, разума истината!  Заключения от защитната реч на Сократ           

  Накрая не бих пропуснал да откроя някои заключения (доводи) в речта на Сократ.

1.      Човешкото знание не представлява нещо голямо: “човешкото знание не струва нещо много и дори нищо…” Самият Сократ се има за незнаещ. Тук намираме отглас от популярното: “Аз знам, че нищо не знам” приписано на философа: “Накрая отидох при занаятчията, понеже съзнавах, че нищо не знам…” Той предпочита да е какъвто е, да няма тяхното знание, нито невежеството им. Да е незнаещ. Според Сократ проблемът е, че знаещият изпада в грешката да мисли, че знае нещо, което реално той не знае! Незнанието смята той, заслужава укор. То е, когато мислиш, че знаеш това, което всъщност не знаеш. 

2.      Предназначението на човека в този свят. Човекът има някакво на-значение, мисия в този свят. Сократ вижда задачата си да се занимава с философия, докато диша. Той ходи, изследва и разговаря със знаещите като им показва, че не знаят, както и е! Сократ се възприема призван от Бога да се занимава с философия и да изследва себе си и другите: “а когато Богът ми възложи задачата, както аз сметнах и предположих, че трябва да живея, занимавайки се с философия и да изследвам себе си и другите…” 

3.      Човешкото съзнание за божественото призвание в света, “служба на Бога”. Вече стана ясно, че Сократ е смятал задачата си за божествен призив. Многократно в речта си апологетът поставя ударение върху божественото провидение и призвание: “но на мен, както аз твърдя, това ми е наредено от Бога да го върша…” Както много свои съвременници мъдрецът е бил верен на Божественото предопределение в живота си. Изпълнявайки службата си на Бога, той е правел само добро на съгражданите си: “Лично аз смятам, че на вас тук не ви се е случвало по-голямо добро от  моята служба на Бога.” 

4.      Философът (или мислещият човек) е смел пред лицето на смъртта. Сократ ни учи какво да бъде отношението ни към смъртта – безстрашие, защото тя е може би е “най-голямото благо за човека.” Някои хора биха направили всичко, за да отърват кожата си и да избегнат смъртта и страданията. Но това е низост. Низостта е по-страшна от смъртта. Според Сократ по-трудно е да избягаш от низостта, защото тя тича по-бързо от смъртта. 

5.     Добродетелният човек побеждава всякакво зло. Когато човек е убеден, че живее за доброто на другите нищо не е в състояние да го уплаши, нито страданието, нито злото, нито дори смъртта. Думите на философа-мъдрец звучат силно в нашите уши и днес: “И вие, съдии…помислете върху тази единствена истина: за един добър човек не съществува никакво зло, нито приживе, нито след смъртта…”  

  Използвана литература   

1.      Библия или Свещеното Писание на Стария и Новия Завет с препратки, паралени пасажи и тематичен конкорданс. Издателство ВЕРЕН, С., 2001 г. Евангелието според Матей.

2.      Гочева, Д.,Колев, Иван, Паницидис, Х., Философия – хронологична антология. От Талес до Дарида. АНУБИС, С., 2001 г., из Апология на Сократ, Платон, с. 40-49.

Човекът и обществото в херменевтичната феноменология на Пол Рикъор

“идеята в Рикъоровата херменевтика, можем да я определим така: самопознанието не почива върху непосредствените съдържания на съзнанието; за да разберем кои сме и какви сме, трябва да изминем дългия път, минаващ през интерпретацията на различни сфери на обществото, в което живеем.” [1]

Темата на настоящата работа е човекът и обществото в херменевтичната феноменология на Пол Рикъор. Поставям си за задача да разгледам въпросите за човека и обществото, така  както са разбирани от Рикъор в неговата философска програма. Ще се опитам да намеря отговор на въпроса: Каква е релацията човек-общество в херменевтичната феноменология на Рикъор? Специално внимание заслужава да отделя на социалното конституиране („установяване”, „определяне”) в  херменевтиката на френския философ.  Маршрутът на това изследване ще следва следния план. Първо, Поле и граници на практическата философия на Пол Рикъор. Въпросът, на който ще отговоря е какво е практическа философия и каква е връзката й с етиката? Второ, проблемът за “човек-общество” в неговата херменевтична феноменология, където ще разгледам основните  понятия справедливост, търпимост и нетърпимо. За решаването на проблема човек-общество считам за нужно да изясня тези понятия в два текста на Рикъор: “Справедливото между законното и доброто” (1991) и “Търпимост, нетърпимост и нетърпимо” (1990)[2]. Основните понятия в темата са човек, общество, херменевтика, практическа философия, справедливост, комуникативна активност.

Подходът, който ще използвам е диалектиката на въпроси и отговори. Въпроси към текстовете и отговори от текстовете. Така с отговорите на въпросите ще се оформи моят текст.

Поле и граници на практическата философия на Пол Рикъор

Запознаване с практическата философия на Рикъор ще ни даде представа за нейната насоченост и смисъл Въпросът, който следва да задам е: каква е философската “програма” на френския философ? (най-общо)

Същественото във философската мисъл на Рикъор е "поставянето на началата на практическата философия, която не търси да разгадае опита, изхождайки от зададена понятийна схема, а да открие в самия опит възможните основания на философстването.”  В този смисъл “философията му е проникновено и страстно питане, което като установява резонанси между най-различни предмети, изследва "фундаменталните възможности на човека" и загадката на съществуването."[3] Философията на Рикъор се опитва да отговори на въпроса: “как да съществуваме по-самосъзнателно и по-свободно в един вече заварен културно-исторически контекст…”?[4]  Виждаме още тук релацията човек-свят-съществуване. Може да се каже, че философският път на философа представлява едно търсене и отговаряне на този съществен въпрос. Какъв е този път?

Философското развитие на Рикъор и херменевтиката

Философското развитие на големия съвременен философ преминава през “три големи мисловни традиции – рефлексивна философия, феноменология и херменевтика.” Това сближаване с тези традиции е ярко доказателство за трескавото питане и духовно търсене на философа. Все пак той решава да се “установи” в херменевтиката, без да изоставя главния въпрос на неговите философски усилия – смисълът на човека. Всички усилия на Рикъор занапред “са съсредоточени върху херменевтичното “снемане” на феноменологическия подход към човека, респ. върху изясняването на смисъла на човешката самост посредством разбирането това е възможно, според Рикъор, само чрез възприемането на Хайдегеровото онтологическо значение на смисъла, позволяващо окончателното преодоляване на субект-обектната релация, изместена от една по-първична релация – отношението към смисъла на битието.”[5]

В даден момент от творческото си развитие френският философ осъществява преход от знаковото към интерпретативното тълкуване: “Не съществува саморазбиране – подчертава той, - което да не е опосредено от знаци, символи и текстове; саморазбирането съвпада в последна сметка с интерпретацията, приложена върху тези опосредствуващи термини.” /119, 239/[6] Очевидно става една “нова херменевтична трансформация на феноменологичния подход към човека.” Фокус на философското творчество на Рикъор както вече подчертахме е изследването на човека и по-специфично “стремеж за преодоляване на частичността на основните схващания и подходи към човека, взет в непосредственото му отношение към света.”(какво е човекът в отношението му към света?) Идеята за единството на човека е ключова тук:  “В този смисъл различните синтези на Рикъор между концепциите на Хусерл, Ясперс, Марсел, Хайдегер, Маркс, Ницше, Фройд, Леви-Строс и др. са по най-дълбоката си същност опит за възстановяване на единството на човека.”  В западното мислене човека се схваща единство на дух, душа и тяло. Само на това разбиране Рикъор може да изгради по-нататъшното си интерпретиране на човека:

„Човекът е представен едновременно и като сблъсък и възможност за диалог и съгласие, като една парадоксална диалектика между …..социален субект и ближен, съществуване и смисъл, текст и дискурс и пр.”[7]

Какво да разбираме под понятието “херменевтика”? Ако херменевтиката е главен метод на изследване релацията човек-общество, то да изясним това понятие. Най-общо херменевтиката е „наука за тълкуването”. От гръцката дума „hermenuo”, „тълкувам”. При Рикъор понятието придобива по-дълбок смисъл. Той прави опит да съпостави структурализма като наука с херменевтиката. Херменевтиката се разбира в смисъл на "приета като философска интерпретация на митични съдържания, почерпени от недрата на дадена жива традиция и пресътворени в някакво актуално разсъждение и умозрение."[8] При положение, че "структурализмът борави с понятия синхрония и диахрония; херменевтиката говори за традиция, наследство, подемане (или  "възраждане") на някакво овехтяло съдържание в някакво ново съдържание и т.н." Херменевтиката е определена като философска дисциплина, жива мисъл, един непрекъснат кръговрат на разбирането: "интерпретацията на символите заслужава да бъде наричана херменевтика, само тогава, когато е отрязък от собственото си себеразбиране и от разбирането на битието; извън този труд на присвояване на смисъла тя е нищо; в този смисъл херменевтиката е философска дисциплина...тя се потапя в това, което можахме да наречем "херменевтичен кръг" на разбирането и на вярването, който я  дисквалифицира като наука и квалифицира като разсъждаваща мисъл."[9]

 Херменевтика и феноменология

Между херменевтиката и феноменологията има тясна връзка. Очевидно “феноменологията и херменевтиката се предполагат взаимно по неизбежност. Херменевтика предпоставя феноменологията, доколкото всеки въпрос за битуващото е въпрос за смисъла на това битуващо.”[10] Задачата, която херменевтиката трябва да изпълни е “да разкрие как интерпретацията се ражда от битието-в-света, т. е. тя трябва да покаже как от началото съществува битието-в-света, после – разбиране, после- интерпретация, после- изказ.”  Рикъоровата херменевтика е херменевтика на самия себе си (виж последната му книга „Самият себе си като някой друг”). В този смисъл “единствено херменевтиката на “аз съм” може да обхване едновременно и аподиктичната увереност на картезианското когито, и несигурността, самозаблудите, илюзиите за собственото съществуване на непосредственото съзнание. С това тя е едно постоянно съвместяване на увереността и съмнението, на “аз съм” и на “кой съм аз.”[11]

Нека да обобщим. Рикъор се захваща с херменевтиката като философски метод за изследване на човека в света. Херменевтичният метод представлява “текстово опосредяване, разкриване посредством писмото на първичните ресурси на дискурса (фразата, композицията от фрази като разказ, поема, есе и пр.) и на начина, по който дискурсът получава тройна семантична автономия спрямо интенцията на говорителя, спрямо рецепцията му от първичната аудитория и спрямо социално-историческите и културни обстоятелства на създаването на дискурса.”[12] Това е основен метод, който съставлява "опитът на четенето като основополагащ философски акт." В произведенията си Рикъор поставя на фокус централният въпрос: "Кой съм аз?" в цялата му радикалност”, и така тръгва да „изследва модусите на изграждане на идентичността на индивида, ала основният му интерес е насочен към измененията и преобразуванията, които субектът извършва в себе си, и чрез които неминуемо се поставя под въпрос, давайки си за цел да свърже определен дискурс с определен начин на живот. Накратко, за Рикъор личността се разкрива единствено под формата на текст."[13] По такъв начин той  полага един нов тип философстване, в който на преден план е човекът като особен субект.

Феноменологичният подход към човека

Предстои да отговорим на въпроса: как феноменологията разглежда човека? Какво е той и защо е представен така? Феноменологията е философско учение за човека, което поставя проблема за човека, за неговата същност и съществуване, за битието му в света, но със специален фокус върху човекът като субект, “като собствен, централен и ключов проблем, като сърцевина на основния философски въпрос.” Това обръщане на човекът към самия себе си е най-ясно изразено в думите на Хусерл: “….Само когато от наивната обърнатост навън духът се завърне към самия себе си и остане със самия себе си, той ще намери удволетворение.” (Едмунд Хусерл)[14] Така феноменологията от Хусерл е едно завръщане на човека към и при самия себе си. В този смисъл феноменолоияга е “най-същественото движение в съвременната философия на човека” се извършва във и чрез развитието на феноменологическия подход с прехода от логоцентризма към децентрирането на субективността, респ. към т. нар. “безсубектна субективност.” То формира и новия контекст, в който възникват и се развиват структуралистката и херменевтическата “антропологии”…[15] Какво е отношението с Рикъор? “Трансформацията на феноменологичния подход към човека приема не само една от най-значимите, но може би и завършващата си форма в творчеството на Пол Рикъор.” [16] Основната цел на Рикъор е “преодоляване на частичността и ограниченията на феноменологията на Хусерл, на персонализма, на екзистенциализма, на психоанализата, на структурализма, на аналитичната философия и др.”[17] Така, той развива метод, който се нарича “феноменологична ейдетика” или “ейдетическа феноменология”, в центъра на която е “интенционалния анализ на същностите на смисъла и респ. към практическия смисъл, какъвто е волевото като такова.” Защо ейдетическа феноменология? “Феноменологическият подход към човека е наречен от Рикъор “ейдетически”, доколкото цели разкриването или описанието на фундаменталните структури и възможности на човека.”[18]

Преход към херменевтичната феноменология

Стигаме до критичния момент в развитието на Рикъор във връзка с темата човек-общество. Преходът му към херменевтичната феноменология е съпътстван с преобръщане в перспективата човек-общество и тяхната релация: “Междинно звено или мост от ейдетичната към херменевтичната феноменология е трансформацията на феноменологическия подход към човека в перспективата на теологичната херменевтика, осветляваща в частност отношението “човек-общество.”[19] Какъв е смисълът на човека в историята, обществото? “Рикъор поставя въпроса за човека, обществото и историята като въпрос за екстензивното разгръщане на смисъла, зададен от събитията.” Осъществен е цялостен анализ на “скрития смисъл на обществото и историята.” Да, но нали социологията се занимава със социалния субект и мястото му в историята? Като разбираща наука (Вебер) социологията набляга на рационалното действие на човека в обществото, и така открива смисъла. Предметът на теологичната херменевтика на Рикъор е на друго становище: “Социологията не стига никога до този скрит смисъл, доколкото нейният обект е винаги човекът като социален субект, но не и като ближен. В този смисъл тайнството е винаги граница на социологията и отвежда към ближния, съставляващ действителния предмет на теологичната херменевтика.”[20]

Бих искал накратко да изясним какво е социална философия? С какво се занимава тя?

Социалната и политическата философия се занимават с “проблема за конституирането и валидността на социалните норми”[21] или “комуникативно конституиране на социалните норми”. Философията на субекта се ангажира с субект-обектното отношение, “индивидуален субект и социални институции.”

Задачата на социалната философия

Социалната философия приема, че “историята не притежава трансцендентно основание, че тя е резултат от сблъсъка и взаимодействието на различните социални субекти”. В този смисъл “тя изоставя търсенето на метафизичния смисъл на историята и насочва интереса си към историческите ценности  и норми, които правят възможно и разбираемо социалното действие”. Някои от основните въпроси на социалната философия са: “Какъв е характерът на социалните норми? Как се конституират нормите – възможно ли е да се конституират в перспективата на индивидуалното съзнание или те вече са конституирани в това общо пространство, което наричаме културна традиция? Какъв би трябвало да бъде основният принцип на етиката – справедливост или солидарност?” И въпроса, Какво е мястото на човека в обществото?

Философската позиция на Рикъор: посткантианска етика

Известно е, че “Рикъор определя себе си със странната категория “постхегелиански кантианец”. Ясно очертана рамка на философските му изследвания е “интересът и грижата за индивидуалния субект” Отвръщайки се от феноменологията на Хусерл, той се насочва “към херменевтиката и преминава към една философия на субекта” какви проблеми разглежда философията на субекта? Философията на субекта се фокусира върху проблема за субектността, субекта е част от конкретен обективен културно-исторически контекст Херменевтиката на Рикъор  е по модела на Хегеловата феноменология “позволява да се осъществи движението, водещо от осмислянето на една чужда и външна за субекта реалност – обективните сфери на икономиката, политиката и културата – към осмисляне на субективността, обусловена и формирана от тази външна реалност”.[22]

 “Херменевтиката на Рикъор не реконструира фигурите, маркиращи етапите в движението на един над-индивидуален субект, а обективните “човешки” фигури, детерминиращи индивидуалния субект”

“Субективността е детерминирана от определени исторически зададени, обективни сфери (икономика, политика, култура), но същевременно тя не може да бъде напълно разтворена в социалната среда”

 Проблемът за “човек-общество” в Рикъоровата херменевтична феноменология,

Проблемът човек-общество стои на преден план в това изследване  Ще се опитам да предложа отговор на въпроса: “Но по какъв начин Рикъоровата херменевтична феноменология разгръща проблема за човешкото съществуване?”

Човекът е разумно същество, което се явява в света за да се съ-отнася с него Той търси да разбере смисълът на съществуващото Какво е съществуващото?  Като мислещо същество, когито /Декартовото “Мисля, следователно съществувам”/ и като такова човешкото същество може да твори с-мисъл в иначе без-с-мисления, просто предметен обективен свят, който е доминиран от природната необходимост Човекът е четящ и осмислящ субект, който прониква в заобикалящият го свят чрез текста  Точно така той се конституира (определя, установява) в безличния свят и общество Човекът като херменевт на историята и социалното Той се преобразува в съ-прикосновението си с общността и социалното Така се наслагват различни смислови нива на човека при неговата интерпретация на самия себе си в обществото Това е отношението човек-общество Обществото е форма на съвместен човешки живот Човекът е социално същество Обществото е система от човешки дейности по производството, комуникациите и управлението Обществото е свят на значения В обществото нещата са различни за всеки и личностите действат според своите значения Обществото е такова, каквито са нагласите на хората в него То не може да е различно от индивидите Хората действат различно според това как виждат реалността Обществото се крепи върху доверието. Човекът: социален субект или ближен?- ”теологическа перспектива”.

Диалектиката социален субект и ближен

Във връзка с темата за човек-общество, предмет на това изследване, мисля, че е важно да разгледаме диалектиката социален субект и ближен във философията на Рикъор. Това може да се види единствено при “поставянето на междуличностните отношения в контекста на социално-историческите перспективи” за на се необходимо да знаем докъде се простират границите на херменевтичната феноменология относно “автоматичната промяна на човека и социалното му битие.”[23] Трябва да сме наясно, че “в релацията “човек-общество” съществува нещо, което ни убягва” Интересено е все пак да се проследи “аксиологическата” страна на идеята за социалния субект и ближния” В обществото се осъществява духовно обновление, където моралните ценности заемат особено значение и роля Затова е вярно, че “никакви социологически и политически анализи, нито телеологически възгледи не биха могли да заменят аксиологическата, регулативна функция на концепцията за реципрочността между социалния субект и ближния е невидимата връзка между “двата Града.”[24]

Темата социален субект-ближен е разгледана от теологическа перспектива с притчата на Христос от Новия Завет за добрия самарянин. Накратко за разказа и смисълът, който ни дава. Пътник е нападнат, ограбен, наранен и изоставен полумъртъв на пътя. Случайно по пътя преминават свещеник, левит и самарянин първите двама духовни лица подминават на отсрещната страна. Единствено самарянина – половин юдеин, смятан за нечист и не изповядващ правата юдейска вяра, се спира и помага на безпомощния полугол и пребит пътник. Евангелската притча отделя място на моралните качества, които проявява този човек. Той слиза от магарето си, приближава се, превързва раните на пребития, и го настанява в крайпътен хан на собствени разноски, докато оздравее. Поуката на Христос е разбира се да се оказва милост на ближния. Така, “образът на ближния ни помага да проникнем в самия смисъл на историята… защото ближния това е личностният начин, по който откривам другия отвъд всяко социално посредничество, респ. без някакъв иманентен исторически критерий.”[25]

В този смисъл смята Рикъор се открива “фундаменталното противоречие между (социален субект), който откривам опосредено чрез социалната му функция, и ближен.” Френският философ прави основателна критика на съвременния свят – свят на социални субекти, но без ближен: “Следователно противопоставянето между ближния и социалния субект е най-драматичната възможност, но не и най-значимата от гледна точка на социално-историческата диалектика на милосърдието”.[26] Оттук е разкрит и големият порок на съвременното общество според Рикъор: отсъствието на милосърдие Съвременното общество не страда от “противо-природа, т. е. не е в липсата на природа”: “Социалният дисбаланс не поизтича от системите или от институциите, а от обективацията на човека в абстрактните и безличностни отношения, в прикриването на  тяхното тайнство.”[27] Смисълът на обществото и историята се откриват в “субекта, чрез който те съществуват, и чрез който съществува всеки смисъл и събитие.” Човекът не се разбира като предмет сред другите предметности, но се установява “схващането му като възможност за съотнасяне към реалността, респ. за нейното обозначаване.” Именно тук е точката на пресичане между двата подходи към човека: феноменологическият и структуралистки, които изглеждат на пръв поглед коренно противоположни и несъвместими– “символизиращата функция на съзнанието се оказва причина за възникването на обществения живот.”[28]

a.     Справедливостта

В този дискурс ще  разгледам понятието справедливост и връзката му с човека в  неговото  отнасяне към обществото. Да потърсим отговор на въпросите: Какво е  “справедливост”? Каква връзката й с проблема човек-общество? Каква е релацията човек общество? Защо?[29] Какво е “аргументативното измерение на справедливостта”? Защо говорим за това? Какво е “комуникативна активност”? Какво е “етиката на аргументацията”?  За целта ще разгледам текста на Рикъор: “Справедливото между законното и доброто” (1991)[30]

Преди да изследваме въпросният текст, нека да забележим какъв е подходът на Рикъор при писане? Първо, поставя директно въпроса/темата/проблема в началото на текста Например, понятието справедливост, търпимост, нетърпимо; Второ, интерпретация на понятията в културната традиция Лингвистичен анализ, термини, значение, след което въвежда нов термин като основа на авторовата алтернатива по въпроса, Трето, ново ниво на смисъл на понятието, например толерантност, нетърпимо Скицира нов маршрут в изследването си като представя неговият аргумент

Но да се насочим към понятието справедливост Какво е  “справедливост”? Думата справедливост както и право имат латински произход и идва от корена ius, lus – право; lustitia- справедливост, правосъдие Най-общо справедливостта е отдаване всекиму дължимото според заслугите Справедливостта трябва да бъде видяна, когато в обществото се наказва безчестието и беззаконието (Хамураби). Да видим как стоят нещата със справедливостта при Рикъор.

 Размишленията му върху понятието “справедливост" заемат голяма и значима част от неговото философска мисъл: "Той поставя това понятие в центъра на практичната си философия, на пресечната точка на етическата мъдрост и политическото действие.”[31] Преди да обясни понятието той задава основателно въпроса: "на коя област принадлежи въпросът за справедливостта”  - на етиката или морала. Той се разграничава от философи като Кант, Роулз и изгражда свой поглед за понятието: "справедливостта е обществена практика. Тя се осъществява чрез институциите, защото е необходима висша инстанция, която да претегли разходящите се интереси на индивидите."[32] Справедливостта е  в областта на етиката, не морала (схващан като задължителност) Прицелната точка на етиката на Рикъор е телоса, прицел на живота: "Единствени, предразбирането, преценката и преосмислянето, в хода на действието, на задачата, която носим като хора могат да дадат смисъл и ценност на съществуването."[33] Доброто е предмет на една непрекъсната интерпретация, която е породена от несигурността на точното определение на доброто, което не се затваря в определени термини и места. Показателна е тясната връзка между въпроса: Кой съм аз и Как да живея? (етиката)

Задачата на Рикъор е по-трудна: "Отново той трябва да осигури функционирането на справедливостта като среден термин, като мяра на точната (juste) дистанция между индивид и общество"  Обсъждането на понятието справедливост неизбежно води до въвличане в конфликт на различни интереси, разнородности на разделението. Това поставя нуждата от нов подход за излизане от ситуацията: “Конфликтът може да бъде разрешен единствено чрез осъществяването на консенсус, където би се наложил най-добрия аргумент, който другият е в състояние да чуе. Аргумент, изграден не толкова върху универсализирането на известни максими, колкото върху предразбирането, което всеки притежава за справедливото и несправедливото"...”сблъсъка с гледната точка на другия”.[34]

Бих искал да се спрем по-задълбочено върху самия текст[35] и да очертаем идеите на Рикъор за справедливото Предмет на неговото изследване са: “принципите на правосъдието, тези принципи, които могат да бъдат формулирани и разисквани от моралната и от политическата философия”[36] Особено внимание е върху “дискурса на справедливостта” Как се поражда той? Налице е обръщане към социалния и житейски контекст, към който спада въпроса Открива се моделът на разглеждане специфичен за Рикъор, именно идеята за справедливост в социален контекст:

“Идеята за справедливост  какъвто и да е нейният смисъл или съдържание-мотивира една социална практика, за която е важно да припомним първо основанията или обстоятелствата, второ пътищата и каналите в институционален план, накрая аргументите по отношение към дискурса”[37]

Справедливостта е регулатор на взаимоотношенията между хората в обществото, тя:

“съставлява регулиращата идея, която ръководи тази сложна практика, използвайки типичните конфликти, кодифицираните процедури, разумната конфронтация на аргументи, накрая, решението за присъда” От тази гледна точка самата идея за справедливост представлява “рефлексивен момент от тази практика”. Накратко, справедливостта в социалната практика се разглежда като аргумент, конфликт на аргументи в процеса на комуникация (от лат communis – общ; communico - съобщаване) и търсене отговор на въпроса що е право? Рикъор говори за “аргументите на справедливостта”, които необходимо я правят част  от  “комуникативната активност”, и като такава е “конфронтацията на аргументи в съда дава забележителен пример за диалогичната употреба на речта” Ако е така (наблегът е върху аргумента на справедливостта като комуникация), то трябва да се търси смисълът на справедливостта, отколкото да се разглежда само идеята на справедливостта:

“Нашата идея за справедливост е следователно двойно рефлексивна: от една страна, по отношение на социалната практика, която тя управлява; от друга страна, по отношение на своя почти незапомнен произход”[38] Акцентът на Рикъор отново е върху идеята за справедливостта в отношението на социалната практика, която тя управлява (“справедливото и доброто”) Как работи справедливостта в социален контекст? Какви са отношенията човек-общество?

Приложението на справедливостта в контекста на институциите е показателна /“Как идеята за справедливостта се прилага в този институционален контекст?”/ (правосъдието като социална практика) И какви опорни точки трябва да бъдат въведени между принципите за справедливост и обикновената съдебна практика?” Важна е ролята на политическото като медиатор с обикновената съдебна практика: “В такъв случай политическата дискусия и политическото решение са тези, които осигуряват цялостната рамка на закона Именно в такъв смисъл и в такава степен идеята за справедливост се нуждае от посредничеството на политическото, за да се свърже практиката на правосъдието и неговите собствени институции”[39]

Рикъор говори за “политическа и публична дискусия” в опит да се реализи идеята за справедливост в практиката (в съдебната система и институциите):

“Именно в процеса на публичната дискусия се утвърждава двойственият (както казахме по-горе) статут на ценностите, които се нареждат между ценности от  “арирерплан”, най-близко твърдите принципи на справедливостта, и ценности от “преден план”, подчинени повече неравната динамика на традицията на новаторството – какъвто е случаят с новите области на околната среда или в приложните науки.”[40]

Нека да преповторим и да обобощим как се поражда и докъде се простира “дискурса на справедливостта”? Обществото е форма на съвместен живот между хората. Те разпределят социалните си блага на основа на моралните им ценности. Точно тук се ражда публичния дебат в дискурса на справедливостта. Същевременно дискурсът продължава при прилагането на закони  и произнасяне на присъдата. В този смисъл е и “този дискурсивен и аргументативен характер на справедливостта, който е такъв заради самия себе си и вътре в себе си”: “Ето защо искам да наблегна силно на аргументативното измерение на справедливостта в нейните обстоятелства и в нейните пътища и средства”.[41] Очевидно става въпрос за процес на “комуникационната активност на дадено общество” (установена размяна на аргументи, на причини за и против), “като сблъсъкът на аргументи пред даден трибунал представлява забележителен случай на диалогична употреба на речта.”

За Рикъор тази практика и употреба на речта има своята “етика, неделими една от друга” Това една  “етика на аргументацията” или “етика на най-добрия аргумент, този, който другият може да разбере.” (формулата на античната традиция: “да чуем и другата страна!”)[42]

Така идеята за справедливостта се конституира в един изцяло социален контекст в границите на етиката на аргументацията!