Размишления върху някои фрагменти от живота на Исус и Сократ (последните дни от живота им)

  “А главните свещеници и целият Синедрион търсеха лъжливо свидетелство против Исус, но не намериха, въпреки че дойдоха много лъжесвидетели. Тогава първосвещеникът стана и му рече: Нищо ли не отговаряш? Какво свидетелствуват тия против теб? Но Исус мълчеше.” (Евангелието според Матей 26:59-63)

 “Нито в съда, нито на война, нито някой друг, нито аз трябва да прави всичко възможно да избяга от смъртта – това съвсем да не ви се вижда трудно, мъже, от низостта е много по-трудно: тя тича много по-бързо от смъртта. Сега и аз, понеже съм бавен и възрастен, бях уловен от по-бавния бегач, а моите обвинители като силни и бързи – от по-бързия, злото.” (Сократ, Апология на Сократ, Платон)

              Човешкият живот е белязан с възход и падение. Кое идва първо, и кое второ не е ясно. Ясно е, че глупостта предхожда падението. Дори нещо повече, случва се глупостта да надделее над разума. Бих искал да размишлявам върху някои фрагменти от живота на Христос и Сократ с цел да покажа как това се случва в действителност. Победата на глупостта над разума или….Разумът понякога е безсилен пред вихъра на глупостта! Струва си да запитам: Спасява ли апологията от смъртта? Когато изучаваме живота на Сократ и Христос ние научаваме, че апологията не би ни помогнала да избегнем смъртта. Сократ се защитаваше пред обвинителите си като прибягна до оръжието на разума, и въпреки това беше осъден и убит. Христос мълчеше, и въпреки това беше позорно измъчван и жестоко убит. Но за да не бъда укорен в едностранчивост, бих се придържал към тезата: накрая разумът побеждава глупостта. Колкото и да звучи не-вероятно в ушите на постмодерното поколение, моралният живот на човека и неговото “свидетелство за истината” все още имат сила днес. Мисля, че и днес както и преди, думите на Сократ прокънтяват с голяма сила: “…трябва да имате добра надежда в смъртта – помислете върху тази единствена истина: за един добър човек не съществува никакво зло нито приживе, нито след смъртта…” (из Апология на Сократ, Платон).

 И така, представям на вниманието ви фрагменти от живота на две велики личности от историята на човечеството – Сократ и Христос. Ползваните източници са Евангелието на Матей 26 глава, която представя последните дни от живота на Исус, и Апология на Сократ по Платон, където се намира защитната реч на Сократ пред атиняните. Бих искал да съпоставя живота на великите фигури на Християнството и Гръцката философия и култура. Убеден съм, че и двете култури представят сходна менталност характерна за Западния човек. Нека да разгледам записът предаден от Матей. Предателството и ареста срещу учителя. Матей ни представя живата сцена на учителя, който знае. Учениците, които не знаят, предателят, който крои таен заговор с враговете. Учителят Христос знаеше, че ще бъде предаден и арестуван. Той е достатъчно умен и знае какво ще му се случи, предвид казаното и направеното през живота му. Ето някои първоначални наблюдения. Христос се представя като “Учителят” в ст. 18, “Учителят каза..” е авторитетно твърдение. Предателят на Учителя е близък негов приятел, ученик. Учителят е умен и разбира, кога срещу него се пробужда злото – омразата, подлостта заговарят убийство. Учениците се покоряват на учителя си (ст. 19). Сравняване случая с Исус и Сократ, заговорът, предателството, ареста и съдът над двамата велики мъже. Какви са характеристиките на защитната реч при Сократ? Защо Христос мълчеше пред обвинителите си? Какво общо има между Атина и Ерусалим, или между философия и теология, знание и вяра? По какво си приличат и различават съдбите на Христос и Сократ? Всичко това ще бъде засегнато при разглеждане последните дни от живота им.

Нека да очертая приликите или сходствата между Исус и Сократ. Те са учители, които имат свои ученици. И двамата преживяват сходна съдба – предателство, арест и екзекуция. Нито Сократ, нито Исус са написали ред за живота и учението си. Това са направили техните ученици – Платон е записал защитната реч на своя учител в Апология. Матей е написал за своя учител в неговото евангелие. Обвинителите на Сократ и Исус ги злепоставят пред управляващите: Сократ в Апология казва: “моите обвинители”, Матей пише, че “главните свещеници и народните старейшини се наговарят как да уловят Исус с хитрост и да го убият.”(Мт. 26:3,4) Обвинителите им са определени като “грешници” (от Христос в Мт. 26:45), и “лъжливи обвинители” (Сократ). Текстовете предават запис от последните дни и часове на Христос и Сократ, които са в присъствието на близките си ученици. Защитната реч на Сократ е пред атиняните (Атинският съд), където се намират и учениците му. Друго общо нещо между Исус и Сократ, което е наистина изключително да се забележи в текстовете, това е службата им на Бога. В Апология Сократ многократно акцентира върху “службата на Бога”, която е призван да изпълнява. Подобно е твърдението на Христос: “Затова ме е пратил Отец, да върша Неговата работа.” И двамата съзнават и декларират, че са призвани от Бога да изпълнят назначената им мисия. Сократ подчертава, че е живял в крайна бедност, заради службата му на Бога. Той се е отказал да се занимава с държавни дела, защото е искал да бъде верен на призванието си. Подобно пише и Павел за Христос “…че като беше богат за вас стана беден”. (2 Коринтяни 8:9) В живота и на двамата се вижда пълна отдаденост на божествения призив, изоставяне на близки и семейство. Приликите в живота на Сократ и Исус са забележителни особено в тяхната крайна участ – смъртта. Кое обаче погубва двамата? По думите на Сократ погубва ги не обвинителят им, но “общоразпространената клевета и омраза.”С други думи глупостта на хората погубва и Сократ и Исус обричайки ги на жестока смърт. И двамата са осъдени на смърт, но без да се страхуват от нея. Последните дни от живота на Сократ и Исус ни учат какво да е нашето отношение към смъртта – безстрашие. И двамата учители не възприемат смъртта като нещо зло, а напротив, тя е преход към отвъден живот. И двамата изразяват своята вяра в безсмъртния живот.       

След като видяхме приликите в живота и смъртта на Сократ и Христос, нека сега да покажа и явните различия. Казах, че общото при двамата е призванието им да бъдат учители и да учат своите ученици. В действителност те бяха различни учители, предаващи различни учения. Учението на Исус е за Божието царство, а Сократ учи за добродетелите на разума (знанието). Христос учи учениците си да вярват, а Сократ да мислят (или философстват). Вярно е, че и двамата са обвинени несправедливо от лъжеобвинители, но Исус е предаден от негов ученик: “Истина ви казвам, че един от вас ще ме предаде…”(Мт. 26:21), Сократ от лъжливи свидетели. Сократ е изпил собственоръчно дадената му чаша с отрова, докато Христос е разпънат насилствено на кръста. Друго важно различие е, че Сократ се защитава с реч пред атиняните в съда. Христос не се защитава, а приема безмълвно участта си. Това повдига въпроса: защо Христос не се защитава пред съда? Защо не използва силата на разума и не изнася защитна реч в своя полза? Различие откривам и при реакцията на учениците спрямо техния осъден учител. Учениците на Христос се “отвръщат” от него и го оставят сам пред съда, по време на мъченията и екзекуцията: “вие всички ще се отвърнете от мен тази нощ…” (Мт. 26:31), а учениците на Сократ остават при него в килията, докато той изпива чашата с отрова и плачат. Характерно е особеното различие в мисията на двамата мъже. Христос предава знание за Бога и Неговото царство (добрата вест за спасение). Сократ учи другите да научат какво не знаят, той ходи и търси знаещите сред съгражданите си и чужденците и им показва, че не знаят: “Отидох при един от тези, които минават за знаещи…та като изследвах и разговарях с него, получих приблизително такова впечатление: този човек ми се стори, че се смята за по-знаещ от мнозина други и най-много от самия себе си, но не е.” “…но той си мисли, че знае нещо много без да знае, а аз не мисля, че знам, както всъщност и не знам. Изглежда поне мъничко съм по-мъдър от него в това, че което не знам, не мисля, че го знам.” И така мъдрият Сократ ходи, изследва и разговаря със знаещите като им показва, че не знаят, както и е. Той посочва слабостите на знаещите, това да мислиш, че знаеш и да смяташ, че си сведущ във всичко, което е грешка. Поради това свое занимание той е бил намразен и обвинен, а по-късно и екзекутиран. Яркото различие между Исус и Сократ е в това: Исус дава знание на незнаещите, знание за Бога и Царството му, Сократ само разобличава знаещите в незнание. Общото е, че и двамата учители предават знание, различното е в съдържанието на това познание. Така мисията или службата от Бога, която и двамата осъзнават, че притежават е коренно различна: Сократ има мисия да покаже незнанието на знаещите, Христос е изпратен с мисия да спаси света от греховете му! Философът-мъдрец има твърде скромна претенция в сравнение с значимата мисия на Христос - Месията. Задачата на Христос е да спаси човечеството от собствените му грехове и да даде вечен живот на повярвалите в Него. Задачата на философа е да освободи “знаещият” от “знанията” му и да го доведе до положението: “Аз знам, че нищо не знам”. (Сократ) Сократ вижда задачата си от Бога да живее за да се занимава с философия, да изследва себе си и другите. За разлика от Христос, Сократ има семейство – жена и деца.            

 Различия откриваме и по отношение на възгледа им за смъртта и безсмъртието на човека. Сходното е, че и двамата вярват в живота след смъртта. За Сократ смъртта е промяна, преселване на душата (която е безсмъртна), оттук на друго място, безкрайната нощ. Христос възприема смъртта като заминаване при Отец. Сократ предпочита смъртта, която е благо за човека. Според него мисленето, че смъртта е злина е погрешно. Той вярва в живота след смъртта, защото душата не може да умре. В речта си мъдрецът изразява радостта си от предстоящата среща с героите и писателите, които са в отвъдното. Христос вярва във възкресението на душата и тялото: “А след като бъда възкресен, ще отида преди вас в Галилея.” Учителят знае, че след като срещне смъртта си, той ще бъде отново върнат към живот от Отец. Затова говори за едно бъдещо виждане с неговите ученици, преди да е умрял. Според него смъртта, страданието е нещо зло, защото се моли на Отец: “Отче Мой, ако е възможно, нека ме отмине тази чаша;” Но той вижда всичко, което му се случва - предателството, съдът, екзекуцията и смъртта си като сбъдване на Писанията, защото това трябва да бъде така: “Но как биха се сбъднали Писанията, че това трябва да бъде така?” (Мт. 26:54) С други думи в неговия живот, мисия и смърт Христос разкрива предопределената човешка участ – всичко в живота на човека е предопределено от Бога. Човекът се ражда, живее и умира на този свят не за да изпълни своята воля, а волята на Отец: “….не обаче както Аз искам, а както Ти искаш.”   

Характеристики на апологетичната реч            

 Бих искал много накратко да изложа характеристиките на апологетичната реч на Сократ. Надявам се читателя да си формира някакъв тип модел на такава реч. Какво е апологетична реч?            

В апологетичната реч защитникът опровергава думите на обвинителите си: “И все пак в техните думи нямаше, така да се каже, нищо истинско…” Сократ използва иронията срещу обвинителите си пред атинския съд. Апологетичната реч е защита срещу, лъжливи обвинения: “И така, най-напред съм длъжен да се защитя, мъже атиняни срещу по-старите лъжливи обвинители.” Заслужава да отбележим, че Сократ се чувства задължен да се защити. Защитата е много важна дори в съвременния съд. Например, при обвинение в убийство или друго тежко престъпление задължително е да има защита. Западната съдебна система е направена така, че ако нямаш защита (адвокат) по-лесно би могъл да бъдеш осъден, дори несправедливо.            

В речта си Сократ поставя на централно място въпроса: “Кой съм Аз?” Обвинителите представят образа на Сократ изкривено. Това е някакъв друг човек: “Но онези са по-страшни, мъже атиняни, понеже като хващаха повечето от вас още от деца, ме обвиняваха напълно лъжливо и ги убедиха, че има някакъв си Сократ, знаещ мъж….”, “Аз действително мъже атиняни, нямам нищо общо с тези неща…” Опонентите представят един знаещ Сократ, но самият философ твърди точно обратното – той е незнаещ. Апологетът се заема да обори лъжливите предположения за неговата личност и това Кой е той? и Какво прави?            

По-нататък се разглеждат обстойно обвиненията или лъжливите твърдения срещу него: “Сократ върши престъпление: той безчинства, като изследва това, което става под земята, и на небето, прави по-слабата теза по-силна и учи другите на същото.” Сократ ясно и твърдо обявява това за глупости. След това той преминава към изясняване какво е знанието, което има както и мисията му, “службата на боговете”, която е да изследва знаещите какво знаят и да им показва, че не знаят! После защитникът се справя с твърдението на вторите обвинители (Мелет), което гласи: “Сократ върши престъпление, понеже разваля младежите и не вярва в боговете, в които държавата ни вярва, а в други, нови божества.” Показано е противоречието в обвинението на Мелят: “не вярва в боговете”. Сократ смело критикува  Мелет заявявайки, че говори с “гатанки и се шегува”, защото не е възможно да кажеш по едно и също време две противоположни твърдения (и те да са верни), както прави Мелет: “Сократ не вярва в богове”, “той вярва в богове” (понеже въвежда нови богове). Така посредством разумни аргументи, Сократ доказва, че е невинен: “Че аз мъже атиняни, не съм виновен в това, което Мелет ме обвинява…”           

Апологетичната реч е диалогична: излага пред-полагаеми решения от страна на събеседника (условности) по проблема: “Ако при това бихте ми казали…”, и защитникът обосновава единствената си позиция: Бих слушал Бога и бих се занимавал с философия до смърт! В апологетичната реч е необходимо да се съдържа убедителност. Поради това Сократ повторно акцентира върху божественото си призвание: “…Бог ме е дал на града ви…”, “…глас божествено или демонско…”, “аз твърдя, това ми е наредено от Бога да го върша…” Преди изтъкнах иронията като характерна черта на апологетичната реч. Иронията обаче идва с нещо, което другите да научат: “…и че животът без изследване не заслужава да се живее…” Какъв тип обаче е това изследване? Забележително е, че Сократовото изследване е философското изследване, което не е нищо друго освен грижа за разума, за истината и душата. Философът има за задача да подканя, да разяснява на всеки добродетелите на душата, разума истината!  Заключения от защитната реч на Сократ           

  Накрая не бих пропуснал да откроя някои заключения (доводи) в речта на Сократ.

1.      Човешкото знание не представлява нещо голямо: “човешкото знание не струва нещо много и дори нищо…” Самият Сократ се има за незнаещ. Тук намираме отглас от популярното: “Аз знам, че нищо не знам” приписано на философа: “Накрая отидох при занаятчията, понеже съзнавах, че нищо не знам…” Той предпочита да е какъвто е, да няма тяхното знание, нито невежеството им. Да е незнаещ. Според Сократ проблемът е, че знаещият изпада в грешката да мисли, че знае нещо, което реално той не знае! Незнанието смята той, заслужава укор. То е, когато мислиш, че знаеш това, което всъщност не знаеш. 

2.      Предназначението на човека в този свят. Човекът има някакво на-значение, мисия в този свят. Сократ вижда задачата си да се занимава с философия, докато диша. Той ходи, изследва и разговаря със знаещите като им показва, че не знаят, както и е! Сократ се възприема призван от Бога да се занимава с философия и да изследва себе си и другите: “а когато Богът ми възложи задачата, както аз сметнах и предположих, че трябва да живея, занимавайки се с философия и да изследвам себе си и другите…” 

3.      Човешкото съзнание за божественото призвание в света, “служба на Бога”. Вече стана ясно, че Сократ е смятал задачата си за божествен призив. Многократно в речта си апологетът поставя ударение върху божественото провидение и призвание: “но на мен, както аз твърдя, това ми е наредено от Бога да го върша…” Както много свои съвременници мъдрецът е бил верен на Божественото предопределение в живота си. Изпълнявайки службата си на Бога, той е правел само добро на съгражданите си: “Лично аз смятам, че на вас тук не ви се е случвало по-голямо добро от  моята служба на Бога.” 

4.      Философът (или мислещият човек) е смел пред лицето на смъртта. Сократ ни учи какво да бъде отношението ни към смъртта – безстрашие, защото тя е може би е “най-голямото благо за човека.” Някои хора биха направили всичко, за да отърват кожата си и да избегнат смъртта и страданията. Но това е низост. Низостта е по-страшна от смъртта. Според Сократ по-трудно е да избягаш от низостта, защото тя тича по-бързо от смъртта. 

5.     Добродетелният човек побеждава всякакво зло. Когато човек е убеден, че живее за доброто на другите нищо не е в състояние да го уплаши, нито страданието, нито злото, нито дори смъртта. Думите на философа-мъдрец звучат силно в нашите уши и днес: “И вие, съдии…помислете върху тази единствена истина: за един добър човек не съществува никакво зло, нито приживе, нито след смъртта…”  

  Използвана литература   

1.      Библия или Свещеното Писание на Стария и Новия Завет с препратки, паралени пасажи и тематичен конкорданс. Издателство ВЕРЕН, С., 2001 г. Евангелието според Матей.

2.      Гочева, Д.,Колев, Иван, Паницидис, Х., Философия – хронологична антология. От Талес до Дарида. АНУБИС, С., 2001 г., из Апология на Сократ, Платон, с. 40-49.