Човекът и обществото в херменевтичната феноменология на Пол Рикъор

“идеята в Рикъоровата херменевтика, можем да я определим така: самопознанието не почива върху непосредствените съдържания на съзнанието; за да разберем кои сме и какви сме, трябва да изминем дългия път, минаващ през интерпретацията на различни сфери на обществото, в което живеем.” [1]

Темата на настоящата работа е човекът и обществото в херменевтичната феноменология на Пол Рикъор. Поставям си за задача да разгледам въпросите за човека и обществото, така  както са разбирани от Рикъор в неговата философска програма. Ще се опитам да намеря отговор на въпроса: Каква е релацията човек-общество в херменевтичната феноменология на Рикъор? Специално внимание заслужава да отделя на социалното конституиране („установяване”, „определяне”) в  херменевтиката на френския философ.  Маршрутът на това изследване ще следва следния план. Първо, Поле и граници на практическата философия на Пол Рикъор. Въпросът, на който ще отговоря е какво е практическа философия и каква е връзката й с етиката? Второ, проблемът за “човек-общество” в неговата херменевтична феноменология, където ще разгледам основните  понятия справедливост, търпимост и нетърпимо. За решаването на проблема човек-общество считам за нужно да изясня тези понятия в два текста на Рикъор: “Справедливото между законното и доброто” (1991) и “Търпимост, нетърпимост и нетърпимо” (1990)[2]. Основните понятия в темата са човек, общество, херменевтика, практическа философия, справедливост, комуникативна активност.

Подходът, който ще използвам е диалектиката на въпроси и отговори. Въпроси към текстовете и отговори от текстовете. Така с отговорите на въпросите ще се оформи моят текст.

Поле и граници на практическата философия на Пол Рикъор

Запознаване с практическата философия на Рикъор ще ни даде представа за нейната насоченост и смисъл Въпросът, който следва да задам е: каква е философската “програма” на френския философ? (най-общо)

Същественото във философската мисъл на Рикъор е "поставянето на началата на практическата философия, която не търси да разгадае опита, изхождайки от зададена понятийна схема, а да открие в самия опит възможните основания на философстването.”  В този смисъл “философията му е проникновено и страстно питане, което като установява резонанси между най-различни предмети, изследва "фундаменталните възможности на човека" и загадката на съществуването."[3] Философията на Рикъор се опитва да отговори на въпроса: “как да съществуваме по-самосъзнателно и по-свободно в един вече заварен културно-исторически контекст…”?[4]  Виждаме още тук релацията човек-свят-съществуване. Може да се каже, че философският път на философа представлява едно търсене и отговаряне на този съществен въпрос. Какъв е този път?

Философското развитие на Рикъор и херменевтиката

Философското развитие на големия съвременен философ преминава през “три големи мисловни традиции – рефлексивна философия, феноменология и херменевтика.” Това сближаване с тези традиции е ярко доказателство за трескавото питане и духовно търсене на философа. Все пак той решава да се “установи” в херменевтиката, без да изоставя главния въпрос на неговите философски усилия – смисълът на човека. Всички усилия на Рикъор занапред “са съсредоточени върху херменевтичното “снемане” на феноменологическия подход към човека, респ. върху изясняването на смисъла на човешката самост посредством разбирането това е възможно, според Рикъор, само чрез възприемането на Хайдегеровото онтологическо значение на смисъла, позволяващо окончателното преодоляване на субект-обектната релация, изместена от една по-първична релация – отношението към смисъла на битието.”[5]

В даден момент от творческото си развитие френският философ осъществява преход от знаковото към интерпретативното тълкуване: “Не съществува саморазбиране – подчертава той, - което да не е опосредено от знаци, символи и текстове; саморазбирането съвпада в последна сметка с интерпретацията, приложена върху тези опосредствуващи термини.” /119, 239/[6] Очевидно става една “нова херменевтична трансформация на феноменологичния подход към човека.” Фокус на философското творчество на Рикъор както вече подчертахме е изследването на човека и по-специфично “стремеж за преодоляване на частичността на основните схващания и подходи към човека, взет в непосредственото му отношение към света.”(какво е човекът в отношението му към света?) Идеята за единството на човека е ключова тук:  “В този смисъл различните синтези на Рикъор между концепциите на Хусерл, Ясперс, Марсел, Хайдегер, Маркс, Ницше, Фройд, Леви-Строс и др. са по най-дълбоката си същност опит за възстановяване на единството на човека.”  В западното мислене човека се схваща единство на дух, душа и тяло. Само на това разбиране Рикъор може да изгради по-нататъшното си интерпретиране на човека:

„Човекът е представен едновременно и като сблъсък и възможност за диалог и съгласие, като една парадоксална диалектика между …..социален субект и ближен, съществуване и смисъл, текст и дискурс и пр.”[7]

Какво да разбираме под понятието “херменевтика”? Ако херменевтиката е главен метод на изследване релацията човек-общество, то да изясним това понятие. Най-общо херменевтиката е „наука за тълкуването”. От гръцката дума „hermenuo”, „тълкувам”. При Рикъор понятието придобива по-дълбок смисъл. Той прави опит да съпостави структурализма като наука с херменевтиката. Херменевтиката се разбира в смисъл на "приета като философска интерпретация на митични съдържания, почерпени от недрата на дадена жива традиция и пресътворени в някакво актуално разсъждение и умозрение."[8] При положение, че "структурализмът борави с понятия синхрония и диахрония; херменевтиката говори за традиция, наследство, подемане (или  "възраждане") на някакво овехтяло съдържание в някакво ново съдържание и т.н." Херменевтиката е определена като философска дисциплина, жива мисъл, един непрекъснат кръговрат на разбирането: "интерпретацията на символите заслужава да бъде наричана херменевтика, само тогава, когато е отрязък от собственото си себеразбиране и от разбирането на битието; извън този труд на присвояване на смисъла тя е нищо; в този смисъл херменевтиката е философска дисциплина...тя се потапя в това, което можахме да наречем "херменевтичен кръг" на разбирането и на вярването, който я  дисквалифицира като наука и квалифицира като разсъждаваща мисъл."[9]

 Херменевтика и феноменология

Между херменевтиката и феноменологията има тясна връзка. Очевидно “феноменологията и херменевтиката се предполагат взаимно по неизбежност. Херменевтика предпоставя феноменологията, доколкото всеки въпрос за битуващото е въпрос за смисъла на това битуващо.”[10] Задачата, която херменевтиката трябва да изпълни е “да разкрие как интерпретацията се ражда от битието-в-света, т. е. тя трябва да покаже как от началото съществува битието-в-света, после – разбиране, после- интерпретация, после- изказ.”  Рикъоровата херменевтика е херменевтика на самия себе си (виж последната му книга „Самият себе си като някой друг”). В този смисъл “единствено херменевтиката на “аз съм” може да обхване едновременно и аподиктичната увереност на картезианското когито, и несигурността, самозаблудите, илюзиите за собственото съществуване на непосредственото съзнание. С това тя е едно постоянно съвместяване на увереността и съмнението, на “аз съм” и на “кой съм аз.”[11]

Нека да обобщим. Рикъор се захваща с херменевтиката като философски метод за изследване на човека в света. Херменевтичният метод представлява “текстово опосредяване, разкриване посредством писмото на първичните ресурси на дискурса (фразата, композицията от фрази като разказ, поема, есе и пр.) и на начина, по който дискурсът получава тройна семантична автономия спрямо интенцията на говорителя, спрямо рецепцията му от първичната аудитория и спрямо социално-историческите и културни обстоятелства на създаването на дискурса.”[12] Това е основен метод, който съставлява "опитът на четенето като основополагащ философски акт." В произведенията си Рикъор поставя на фокус централният въпрос: "Кой съм аз?" в цялата му радикалност”, и така тръгва да „изследва модусите на изграждане на идентичността на индивида, ала основният му интерес е насочен към измененията и преобразуванията, които субектът извършва в себе си, и чрез които неминуемо се поставя под въпрос, давайки си за цел да свърже определен дискурс с определен начин на живот. Накратко, за Рикъор личността се разкрива единствено под формата на текст."[13] По такъв начин той  полага един нов тип философстване, в който на преден план е човекът като особен субект.

Феноменологичният подход към човека

Предстои да отговорим на въпроса: как феноменологията разглежда човека? Какво е той и защо е представен така? Феноменологията е философско учение за човека, което поставя проблема за човека, за неговата същност и съществуване, за битието му в света, но със специален фокус върху човекът като субект, “като собствен, централен и ключов проблем, като сърцевина на основния философски въпрос.” Това обръщане на човекът към самия себе си е най-ясно изразено в думите на Хусерл: “….Само когато от наивната обърнатост навън духът се завърне към самия себе си и остане със самия себе си, той ще намери удволетворение.” (Едмунд Хусерл)[14] Така феноменологията от Хусерл е едно завръщане на човека към и при самия себе си. В този смисъл феноменолоияга е “най-същественото движение в съвременната философия на човека” се извършва във и чрез развитието на феноменологическия подход с прехода от логоцентризма към децентрирането на субективността, респ. към т. нар. “безсубектна субективност.” То формира и новия контекст, в който възникват и се развиват структуралистката и херменевтическата “антропологии”…[15] Какво е отношението с Рикъор? “Трансформацията на феноменологичния подход към човека приема не само една от най-значимите, но може би и завършващата си форма в творчеството на Пол Рикъор.” [16] Основната цел на Рикъор е “преодоляване на частичността и ограниченията на феноменологията на Хусерл, на персонализма, на екзистенциализма, на психоанализата, на структурализма, на аналитичната философия и др.”[17] Така, той развива метод, който се нарича “феноменологична ейдетика” или “ейдетическа феноменология”, в центъра на която е “интенционалния анализ на същностите на смисъла и респ. към практическия смисъл, какъвто е волевото като такова.” Защо ейдетическа феноменология? “Феноменологическият подход към човека е наречен от Рикъор “ейдетически”, доколкото цели разкриването или описанието на фундаменталните структури и възможности на човека.”[18]

Преход към херменевтичната феноменология

Стигаме до критичния момент в развитието на Рикъор във връзка с темата човек-общество. Преходът му към херменевтичната феноменология е съпътстван с преобръщане в перспективата човек-общество и тяхната релация: “Междинно звено или мост от ейдетичната към херменевтичната феноменология е трансформацията на феноменологическия подход към човека в перспективата на теологичната херменевтика, осветляваща в частност отношението “човек-общество.”[19] Какъв е смисълът на човека в историята, обществото? “Рикъор поставя въпроса за човека, обществото и историята като въпрос за екстензивното разгръщане на смисъла, зададен от събитията.” Осъществен е цялостен анализ на “скрития смисъл на обществото и историята.” Да, но нали социологията се занимава със социалния субект и мястото му в историята? Като разбираща наука (Вебер) социологията набляга на рационалното действие на човека в обществото, и така открива смисъла. Предметът на теологичната херменевтика на Рикъор е на друго становище: “Социологията не стига никога до този скрит смисъл, доколкото нейният обект е винаги човекът като социален субект, но не и като ближен. В този смисъл тайнството е винаги граница на социологията и отвежда към ближния, съставляващ действителния предмет на теологичната херменевтика.”[20]

Бих искал накратко да изясним какво е социална философия? С какво се занимава тя?

Социалната и политическата философия се занимават с “проблема за конституирането и валидността на социалните норми”[21] или “комуникативно конституиране на социалните норми”. Философията на субекта се ангажира с субект-обектното отношение, “индивидуален субект и социални институции.”

Задачата на социалната философия

Социалната философия приема, че “историята не притежава трансцендентно основание, че тя е резултат от сблъсъка и взаимодействието на различните социални субекти”. В този смисъл “тя изоставя търсенето на метафизичния смисъл на историята и насочва интереса си към историческите ценности  и норми, които правят възможно и разбираемо социалното действие”. Някои от основните въпроси на социалната философия са: “Какъв е характерът на социалните норми? Как се конституират нормите – възможно ли е да се конституират в перспективата на индивидуалното съзнание или те вече са конституирани в това общо пространство, което наричаме културна традиция? Какъв би трябвало да бъде основният принцип на етиката – справедливост или солидарност?” И въпроса, Какво е мястото на човека в обществото?

Философската позиция на Рикъор: посткантианска етика

Известно е, че “Рикъор определя себе си със странната категория “постхегелиански кантианец”. Ясно очертана рамка на философските му изследвания е “интересът и грижата за индивидуалния субект” Отвръщайки се от феноменологията на Хусерл, той се насочва “към херменевтиката и преминава към една философия на субекта” какви проблеми разглежда философията на субекта? Философията на субекта се фокусира върху проблема за субектността, субекта е част от конкретен обективен културно-исторически контекст Херменевтиката на Рикъор  е по модела на Хегеловата феноменология “позволява да се осъществи движението, водещо от осмислянето на една чужда и външна за субекта реалност – обективните сфери на икономиката, политиката и културата – към осмисляне на субективността, обусловена и формирана от тази външна реалност”.[22]

 “Херменевтиката на Рикъор не реконструира фигурите, маркиращи етапите в движението на един над-индивидуален субект, а обективните “човешки” фигури, детерминиращи индивидуалния субект”

“Субективността е детерминирана от определени исторически зададени, обективни сфери (икономика, политика, култура), но същевременно тя не може да бъде напълно разтворена в социалната среда”

 Проблемът за “човек-общество” в Рикъоровата херменевтична феноменология,

Проблемът човек-общество стои на преден план в това изследване  Ще се опитам да предложа отговор на въпроса: “Но по какъв начин Рикъоровата херменевтична феноменология разгръща проблема за човешкото съществуване?”

Човекът е разумно същество, което се явява в света за да се съ-отнася с него Той търси да разбере смисълът на съществуващото Какво е съществуващото?  Като мислещо същество, когито /Декартовото “Мисля, следователно съществувам”/ и като такова човешкото същество може да твори с-мисъл в иначе без-с-мисления, просто предметен обективен свят, който е доминиран от природната необходимост Човекът е четящ и осмислящ субект, който прониква в заобикалящият го свят чрез текста  Точно така той се конституира (определя, установява) в безличния свят и общество Човекът като херменевт на историята и социалното Той се преобразува в съ-прикосновението си с общността и социалното Така се наслагват различни смислови нива на човека при неговата интерпретация на самия себе си в обществото Това е отношението човек-общество Обществото е форма на съвместен човешки живот Човекът е социално същество Обществото е система от човешки дейности по производството, комуникациите и управлението Обществото е свят на значения В обществото нещата са различни за всеки и личностите действат според своите значения Обществото е такова, каквито са нагласите на хората в него То не може да е различно от индивидите Хората действат различно според това как виждат реалността Обществото се крепи върху доверието. Човекът: социален субект или ближен?- ”теологическа перспектива”.

Диалектиката социален субект и ближен

Във връзка с темата за човек-общество, предмет на това изследване, мисля, че е важно да разгледаме диалектиката социален субект и ближен във философията на Рикъор. Това може да се види единствено при “поставянето на междуличностните отношения в контекста на социално-историческите перспективи” за на се необходимо да знаем докъде се простират границите на херменевтичната феноменология относно “автоматичната промяна на човека и социалното му битие.”[23] Трябва да сме наясно, че “в релацията “човек-общество” съществува нещо, което ни убягва” Интересено е все пак да се проследи “аксиологическата” страна на идеята за социалния субект и ближния” В обществото се осъществява духовно обновление, където моралните ценности заемат особено значение и роля Затова е вярно, че “никакви социологически и политически анализи, нито телеологически възгледи не биха могли да заменят аксиологическата, регулативна функция на концепцията за реципрочността между социалния субект и ближния е невидимата връзка между “двата Града.”[24]

Темата социален субект-ближен е разгледана от теологическа перспектива с притчата на Христос от Новия Завет за добрия самарянин. Накратко за разказа и смисълът, който ни дава. Пътник е нападнат, ограбен, наранен и изоставен полумъртъв на пътя. Случайно по пътя преминават свещеник, левит и самарянин първите двама духовни лица подминават на отсрещната страна. Единствено самарянина – половин юдеин, смятан за нечист и не изповядващ правата юдейска вяра, се спира и помага на безпомощния полугол и пребит пътник. Евангелската притча отделя място на моралните качества, които проявява този човек. Той слиза от магарето си, приближава се, превързва раните на пребития, и го настанява в крайпътен хан на собствени разноски, докато оздравее. Поуката на Христос е разбира се да се оказва милост на ближния. Така, “образът на ближния ни помага да проникнем в самия смисъл на историята… защото ближния това е личностният начин, по който откривам другия отвъд всяко социално посредничество, респ. без някакъв иманентен исторически критерий.”[25]

В този смисъл смята Рикъор се открива “фундаменталното противоречие между (социален субект), който откривам опосредено чрез социалната му функция, и ближен.” Френският философ прави основателна критика на съвременния свят – свят на социални субекти, но без ближен: “Следователно противопоставянето между ближния и социалния субект е най-драматичната възможност, но не и най-значимата от гледна точка на социално-историческата диалектика на милосърдието”.[26] Оттук е разкрит и големият порок на съвременното общество според Рикъор: отсъствието на милосърдие Съвременното общество не страда от “противо-природа, т. е. не е в липсата на природа”: “Социалният дисбаланс не поизтича от системите или от институциите, а от обективацията на човека в абстрактните и безличностни отношения, в прикриването на  тяхното тайнство.”[27] Смисълът на обществото и историята се откриват в “субекта, чрез който те съществуват, и чрез който съществува всеки смисъл и събитие.” Човекът не се разбира като предмет сред другите предметности, но се установява “схващането му като възможност за съотнасяне към реалността, респ. за нейното обозначаване.” Именно тук е точката на пресичане между двата подходи към човека: феноменологическият и структуралистки, които изглеждат на пръв поглед коренно противоположни и несъвместими– “символизиращата функция на съзнанието се оказва причина за възникването на обществения живот.”[28]

a.     Справедливостта

В този дискурс ще  разгледам понятието справедливост и връзката му с човека в  неговото  отнасяне към обществото. Да потърсим отговор на въпросите: Какво е  “справедливост”? Каква връзката й с проблема човек-общество? Каква е релацията човек общество? Защо?[29] Какво е “аргументативното измерение на справедливостта”? Защо говорим за това? Какво е “комуникативна активност”? Какво е “етиката на аргументацията”?  За целта ще разгледам текста на Рикъор: “Справедливото между законното и доброто” (1991)[30]

Преди да изследваме въпросният текст, нека да забележим какъв е подходът на Рикъор при писане? Първо, поставя директно въпроса/темата/проблема в началото на текста Например, понятието справедливост, търпимост, нетърпимо; Второ, интерпретация на понятията в културната традиция Лингвистичен анализ, термини, значение, след което въвежда нов термин като основа на авторовата алтернатива по въпроса, Трето, ново ниво на смисъл на понятието, например толерантност, нетърпимо Скицира нов маршрут в изследването си като представя неговият аргумент

Но да се насочим към понятието справедливост Какво е  “справедливост”? Думата справедливост както и право имат латински произход и идва от корена ius, lus – право; lustitia- справедливост, правосъдие Най-общо справедливостта е отдаване всекиму дължимото според заслугите Справедливостта трябва да бъде видяна, когато в обществото се наказва безчестието и беззаконието (Хамураби). Да видим как стоят нещата със справедливостта при Рикъор.

 Размишленията му върху понятието “справедливост" заемат голяма и значима част от неговото философска мисъл: "Той поставя това понятие в центъра на практичната си философия, на пресечната точка на етическата мъдрост и политическото действие.”[31] Преди да обясни понятието той задава основателно въпроса: "на коя област принадлежи въпросът за справедливостта”  - на етиката или морала. Той се разграничава от философи като Кант, Роулз и изгражда свой поглед за понятието: "справедливостта е обществена практика. Тя се осъществява чрез институциите, защото е необходима висша инстанция, която да претегли разходящите се интереси на индивидите."[32] Справедливостта е  в областта на етиката, не морала (схващан като задължителност) Прицелната точка на етиката на Рикъор е телоса, прицел на живота: "Единствени, предразбирането, преценката и преосмислянето, в хода на действието, на задачата, която носим като хора могат да дадат смисъл и ценност на съществуването."[33] Доброто е предмет на една непрекъсната интерпретация, която е породена от несигурността на точното определение на доброто, което не се затваря в определени термини и места. Показателна е тясната връзка между въпроса: Кой съм аз и Как да живея? (етиката)

Задачата на Рикъор е по-трудна: "Отново той трябва да осигури функционирането на справедливостта като среден термин, като мяра на точната (juste) дистанция между индивид и общество"  Обсъждането на понятието справедливост неизбежно води до въвличане в конфликт на различни интереси, разнородности на разделението. Това поставя нуждата от нов подход за излизане от ситуацията: “Конфликтът може да бъде разрешен единствено чрез осъществяването на консенсус, където би се наложил най-добрия аргумент, който другият е в състояние да чуе. Аргумент, изграден не толкова върху универсализирането на известни максими, колкото върху предразбирането, което всеки притежава за справедливото и несправедливото"...”сблъсъка с гледната точка на другия”.[34]

Бих искал да се спрем по-задълбочено върху самия текст[35] и да очертаем идеите на Рикъор за справедливото Предмет на неговото изследване са: “принципите на правосъдието, тези принципи, които могат да бъдат формулирани и разисквани от моралната и от политическата философия”[36] Особено внимание е върху “дискурса на справедливостта” Как се поражда той? Налице е обръщане към социалния и житейски контекст, към който спада въпроса Открива се моделът на разглеждане специфичен за Рикъор, именно идеята за справедливост в социален контекст:

“Идеята за справедливост  какъвто и да е нейният смисъл или съдържание-мотивира една социална практика, за която е важно да припомним първо основанията или обстоятелствата, второ пътищата и каналите в институционален план, накрая аргументите по отношение към дискурса”[37]

Справедливостта е регулатор на взаимоотношенията между хората в обществото, тя:

“съставлява регулиращата идея, която ръководи тази сложна практика, използвайки типичните конфликти, кодифицираните процедури, разумната конфронтация на аргументи, накрая, решението за присъда” От тази гледна точка самата идея за справедливост представлява “рефлексивен момент от тази практика”. Накратко, справедливостта в социалната практика се разглежда като аргумент, конфликт на аргументи в процеса на комуникация (от лат communis – общ; communico - съобщаване) и търсене отговор на въпроса що е право? Рикъор говори за “аргументите на справедливостта”, които необходимо я правят част  от  “комуникативната активност”, и като такава е “конфронтацията на аргументи в съда дава забележителен пример за диалогичната употреба на речта” Ако е така (наблегът е върху аргумента на справедливостта като комуникация), то трябва да се търси смисълът на справедливостта, отколкото да се разглежда само идеята на справедливостта:

“Нашата идея за справедливост е следователно двойно рефлексивна: от една страна, по отношение на социалната практика, която тя управлява; от друга страна, по отношение на своя почти незапомнен произход”[38] Акцентът на Рикъор отново е върху идеята за справедливостта в отношението на социалната практика, която тя управлява (“справедливото и доброто”) Как работи справедливостта в социален контекст? Какви са отношенията човек-общество?

Приложението на справедливостта в контекста на институциите е показателна /“Как идеята за справедливостта се прилага в този институционален контекст?”/ (правосъдието като социална практика) И какви опорни точки трябва да бъдат въведени между принципите за справедливост и обикновената съдебна практика?” Важна е ролята на политическото като медиатор с обикновената съдебна практика: “В такъв случай политическата дискусия и политическото решение са тези, които осигуряват цялостната рамка на закона Именно в такъв смисъл и в такава степен идеята за справедливост се нуждае от посредничеството на политическото, за да се свърже практиката на правосъдието и неговите собствени институции”[39]

Рикъор говори за “политическа и публична дискусия” в опит да се реализи идеята за справедливост в практиката (в съдебната система и институциите):

“Именно в процеса на публичната дискусия се утвърждава двойственият (както казахме по-горе) статут на ценностите, които се нареждат между ценности от  “арирерплан”, най-близко твърдите принципи на справедливостта, и ценности от “преден план”, подчинени повече неравната динамика на традицията на новаторството – какъвто е случаят с новите области на околната среда или в приложните науки.”[40]

Нека да преповторим и да обобощим как се поражда и докъде се простира “дискурса на справедливостта”? Обществото е форма на съвместен живот между хората. Те разпределят социалните си блага на основа на моралните им ценности. Точно тук се ражда публичния дебат в дискурса на справедливостта. Същевременно дискурсът продължава при прилагането на закони  и произнасяне на присъдата. В този смисъл е и “този дискурсивен и аргументативен характер на справедливостта, който е такъв заради самия себе си и вътре в себе си”: “Ето защо искам да наблегна силно на аргументативното измерение на справедливостта в нейните обстоятелства и в нейните пътища и средства”.[41] Очевидно става въпрос за процес на “комуникационната активност на дадено общество” (установена размяна на аргументи, на причини за и против), “като сблъсъкът на аргументи пред даден трибунал представлява забележителен случай на диалогична употреба на речта.”

За Рикъор тази практика и употреба на речта има своята “етика, неделими една от друга” Това една  “етика на аргументацията” или “етика на най-добрия аргумент, този, който другият може да разбере.” (формулата на античната традиция: “да чуем и другата страна!”)[42]

Така идеята за справедливостта се конституира в един изцяло социален контекст в границите на етиката на аргументацията!