Историята е…призрак

Познанието на понятието “история” трябва да тръгне от общото към частното. Ние питаме: Какво е историята? Има различни отговори на този въпрос, които формират множество мнения на хората. Затова питам: Какво е историята според вас? Предполагам, че вие ще изпратите и своите отговори! Какви биха били възможните отговори за историята?           Историята е човешко произведение, дело на човека. Историята е запис на информация в учебници и книги. Историята е нещо от-минало, нещо, което е зад гърба ни. Историята е наука, която се изучава в училище и университета. Историята е хуманитарна наука, като под това разбираме “наука за духа”. Всъщност самата история е един дух, призрак и нищо повече! Това е моят теза, на която възнамерявам да се върна по-късно. Но сега да продължим да определяме понятието “история”.

Историята е кратък или дълъг разказ. Тя е нещо, което трябва да слушаш и записваш. Историята е запис на живота на хора или нация. Историята е скучен предмет в училище. Историята съдържа факти, дати, години, имена, които трябва да помня. Историята се запаметява в ума. Следователно, тя съществува единствено в човешкия разум! Историята се дели на периоди, векове, години, дни, часове. Историята е застинала статистика. И накрая историята е поредица от събития, които се случват в хода на човешкия живот. Понеже се случва в човешкия свят, историята е тясно обвързана с човека и неговото битие в света. Добре! Една история ли има или има много истории?

Историята е една и много истории. Например, историята на България е една, но в нея се съдържат множество отделни по-малки истории – на градове, села, сгради, хора, обичаи и т.н. Историите, които ни се разказват са много. Слушаме истории на света, истории на градове, истории на църквата, история на изкуството, история на музиката, история на педагогиката и др. Историята е субективна проекция на човека за из-минали събития, факти, личности. Добре! Кой пише историята? Има ли един автор на световната история? Историята е писана от човека, историка. Историята е писана от Бога. Но ние възприемаме тези две твърдения различно. Първото, историята е писана от човека, историка го приемаме рационално. Защото, вземете една историческа книга. Погледнете корицата й. Ще прочетете заглавието и разбира се нейният автор. Той е човек. Всяка историческа книга (или история) се пише от човек! Второто твърдение, историята се пише от Бог се приема на вяра. Защото, ние не виждаме Бог, не го чуваме, не го докосваме. Следователно, ние вярваме, че Бог “пише” човешката история. Единният автор на историята е Бог. Но Той използва много автори, хора, които да напишат историята. Хората обаче са ограничени в познание, тогава как знаят за да напишат историята? На това ще отговоря, че те пишат една от многото истории, но не знаят за да напишат ЦЯЛАТА ИСТОРИЯ. Тук ще отбележа, че историята се пише (знае) след като се е случила. Историята е нещо от-минало, което се запечатва след нейното ставане. Преди да стане, няма история. Историята се “движи” във времето – минало, настояще и бъдеще. Никой не знае бъдещето за да напише историята пред-варително. Така стигам до въпроса: Има ли историята начало и край? Кога е краят на историята?

Историята има начало и край. Християнството създава линейната представа за историята. Историята е линия, която започва от раждането на Христос, някъде 4 г. пр. Христос. Знаем, че с Християнството или Христос имаме ново летоброене. Защо е така? Историците знаят, ние навярно. Единствено в линейната история бихме могли да говорим за отделни периоди, като преди и след Христос, преди новата ера и след новата ера. Историята има начало и край само в линейната представа за историята. Докато всички са възприели началото на новата ера с идването на Христос и броенето на времената, годините, вековете става в тази линия, Християните вярват, че краят на историята ще дойде с второто пришествие на Исус Христос. Следователно, според тях историята има край. Логически обаче при линейната представа, ако една линия има край, то трябва да има и начало. В математиката няма безкрайни отсечки нали? В линейната история се допуска из-мерване на историята и времето. Това обяснява, защо постоянно си гледаме часовниците. При източните народи, например и Индия, Китай, Япония съществува кръговата или циклична представа за времето (или историята). Историята е сравнена с кръг или спирала. Следователно, историята е безкрайна. Времето няма начало и край. Така съществуват две представи за историята – линейна и кръгова, спираловидна. Има ли такова нещо като “обективна” история? Какво означава това?

Понятието “обективна история” е проблематично. Няма такова нещо като “обективна история”, защото историята се случва в и с нас. В човешкия свят. Следователно, няма история из-вън човека и неговия свят. Или ако има, ние не знаем това. Човекът е обекта и субекта на историята, той е самата история. Той прави историята да се случва. Човекът въз-приема историята, той е дал името й, названието “история”. Следователно, трудно е да се каже, че има “обективна история”, когато говорим за нещо извън човека. История извън човека и неговия свят не съществува. Възниква и въпроса за истината на историята.

История и истина

Откъде историците знаят историята? Кой им я съ-общ-ава? Има ли историкът намерение да пише още история, ако тя вече е написана?  Докога ще се пише история? Историята истина ли е? Когато четем уроците по история в учебника, ние приемаме всичко за истина. Но дали е така? Идва и въпроса: истина ли е това, което чета и научавам? Истина ли е историята? Ако е истина, как знам? Ако не е истина, защо ми е историята? Какви са критериите за истинност на една история?

Някой е казал, че човекът е разумно същество. Следователно, той е в състояние да твори история и да я разбира. Историята е нещо свързано с духа и разума ни. Защото ние четем, вникваме, слушаме и познаваме историята. Ние мислим върху историческите факти, събития, имена и др. Бих ли могъл тогава да кажа, че историята е нещо, което съществува само и единствено в човешкия ум или дух? В един смисъл “Да”. Защото ние въз-приемаме историята като име и форма и нищо повече. Така ли е? Нека да приведа следния пример. Стоя на масата и гледам напред. На масата точно пред мен стои книга. Тази книга ми разказва история.Една история нарязана на малки късчета, откъси, множество истории. Книгата е Новият Завет на Библията. Историята в Новия завет е една голяма история - разказ за живота и служението на Исус Христос. Но в Новия завет, едната история има отделни книги, истории, евангелия, послания, откровение. В тези множество по-малки истории поместени в едната история (или истории в Историята), са описани поредица от събития, набор от факти, упоменати са множество хора, имена. Единната история ми говори за Бог. Но Бог ли ми разказва тази история или авторите? Книгата на масата е написана от автори и аз зная това. Хора, които разказват история за Бог. Историята в тази книга е произведение на човека и неговия разум, така както е произведение на Бога. Доказателства за първото имам в самата история, но за второто нямам. Стоейки на стола и четейки тази история, написана и предадена от писателите, аз се “пренасям” в историята. Аз научавам нещо от историята. Четейки самия аз ставам история. Защото ден след това ще си спомня: “Вчера четох историята на Новия Завет.” Но аз познавам историята, така както ми е представена от тези автори. Историята ми е представена като текст. Текстът е нещо абстрактно. Текстът е смисъл, дух и по-точно тъкан, духовна тъкан. Този смисъл в текста е, който аз въз-приемам в момента на четенето и разбирането. Точно в този момент на моя стол аз нямам никакво доказателство или основание да смятам, че четената, гледаната и възприеманата история предадена от авторите е обективна, или че тя е станала, някъде извън тази книга. В действителност аз нямам никакво рационално или опитно доказателство, че тази история е съществувала в действителност, някъде извън умовете на авторите. Защото в момента аз възприемам това, което е в техния разум. Наистина аз бих могъл да приема историята на авторите като нещо “обективно” – събития, факти, които са станали отделно от съществуването им единствено като запис, текст, но това приемане би могло да стане само на вяра, не на рационално основание. Рационалното в случая е изразено в четенето, вникването и разбирането на текста – думите, изреченията и т.н. В действителност най-същественото в книгата – историята, е невидима за моите очи, непостижима е за сетивата ми, например аз не мога да видя действителното тяло, лице на Исус и неговите ученици, не мога да чуя гласовете им, не мога да пипна рибата, с която той е нахранил учениците. Но все пак тези неща са “видими” за мен като смисъл. Смисълът е единствено нещо, което идва до мен от историята в книгата. Следователно, историята ми се явява единствено като смисъл, тя е смисъл. Затова аз мога да я възприема само и единствено като такава – с-мислена. Нищо повече. Смисълът е заложен в текста и моя разум, не в опита. Следователно, историята не съществува никъде другаде освен като смисъл в рационалното действие! Смисълът, който откривам в книгата или историята пред мен е изцяло в моето съзнание. Така тук отговарям на въпроса: има ли история извън съзнанието на човека? Не, извън съзнанието на личността няма история или ако има нещо такова, история сама по себе си, то тя е различна от историята като смисъл. Смисъл за мен. Човекът би могъл да познава (или се срещне с) историята единствено като смисъл! Смисъл съществуващ в съзнанието му. Нека да повторя крайния си извод: историята сама по себе си като нещо “обективно”, нещо извън нас не съществува. Историята съществува единствено като смисъл или дух в човешкия разум. Следователно, историята е дух, призрак, който ми се явява, когато мисля за нея. Ако “времето” според Августин съществува само в духа на човека,  “В тебе дух мой меря времето”, то защо историята да не съществува единствено в разума или духа. Какво е историята? Този възглед за историята като дух или призрак, би трябвало да определи и моето отношение към нея. Кой е казал тогава, че съвременния човек не вярва в духове и призраци? Защото историята е един такъв призрак, дух, който ни се явява в книгите и учебниците, и в когото ние вярваме!

Текст за размисъл:

“Проблемът, противоречието, с което учените не могат да се справят, е умът. Умът няма маса или енергия, но те не могат да не се съобразяват с определящото му значение за всичко, което вършат. Логиката съществува в ума. Числата съществуват само в ума. Аз не се тревожа, когато учените казват, че призраците съществуват само в ума. Само едно нещо ме поразява. Науката също съществува само в ума на хората. От това не става по-малко реална. Нито пък призраците.

Законите на природата са човешка измислица, както и призраците. Законите на логиката, на математиката също са човешки измислици, както призраците. Ние виждаме онова, което виждаме, защото призраците ни го показват, призраците на Мойсей и Христос, на Буда и Платон, на Декарт и Русо, на Джеферсън и Линкълн и още, и още, и още. Исак Нютон е един много добър призрак. Един от най-добрите. Човешкият здрав разум не е нещо друго освен гласовете на хиляди и хиляди от тези призраци на миналото. Призраци, които се опитват да намерят своето място сред живите.” (Робърт Пърсиг, “Зен или изкуството да се поддържа мотоциклет”)

Литература за прочит:

Августин, Изповеди, Народна култура, С. 1993.

Франсис Фукуяма, Краят на историята и Разломът.

Алвин Тофлър, Шок от бъдещето.

Робърт Пърсиг, Зен или изкуството да се поддържа мотоциклет.

Автор: Петър Наков

Октомври, 2009 г.