“Човек
не е нищо друго освен онова, което сам се направи.” (Жан-Пол Сартр)
Съвременният
френски философ Жан-Пол Сартр е роден през 1905 година в Париж в семейството на
морски офицер. Баща му умира рано. Детето е отгледано от дядо му. Майка му се
омъжва отново за морски офицер. Сартр получава образованието си в Париж.
Първото му произведение е „Думите”, в което пише за семейството си. По-късно
написва едно от най-фундаменталните си философски произведения „Битие и Нищо”.
Важно е да отбележим, че той е много популярен философ. Успява да обясни
философията на една по-широка аудитория и култура. Сартр пише не само философски
текстове, но и романи, новели, драми и е политически ангажиран. Съумява за
няколко десетилетия да е в центъра на политическия и културен живот във
Франция. Неговото влияние сред интелигенцията е много голямо. Предвид широката
му известност се появява една опасност. Тя е, този френски философ представител
на екзистенциализма от 20 век да се смята само за публицист. Но това не е
вярно. Той е предимно философ. Сартр е екзистенциален философ и по-точно
представя атеистичния екзистенциализъм. Подобно на Киркегор той протестира
срещу системата – политическа и философска. Според възгледите му в света не
съществуват външни авторитети дадени ни обективно. Усилията на философа са
предимно към това да даде пълно приложение на атеизма за личното съществуване
на човека. В настоящата писмена работа ще се огранича само до анализ на идеите
му в произведението му: „Екзистенциализмът е хуманизъм”.[1] Главната
теза на Сартр в този текст е: ЧОВЕКЪТ, ЧРЕЗ СВОБОДАТА НА СВОЯ ИЗБОР ОПРЕДЕЛЯ
СЕБЕ СИ. Бих искал да разгледам по-обстойно неговата теза: основания,
предпоставки, доказателства. Водещите въпроси, които задавам са: какво казва
автора /основни тези/? Защо го казва (аргумент)?. Анализиране аргумента на
екзистенциалния възглед за човека, ще ни помогне да разберем една от неговите
същности. А това от своя страна би ни придвижило една стъпка напред в познаване
на човешката природа. Предстои ни да направим някои първи наблюдения на
Сартъровия текст. Изглежда, че адресантите или читателите на текста са атеисти
и опонент, последователи на екзистенциалната философия. Предполага се, че
противниците, до които пише автора са комунисти и християни /представители на
католицизма; католици/, които критикуват идеите на екзистенциализма. Тук е
важно да установим целта на Сартр, защо пише текста? Разбира се целта му е да
информира въпросната аудитория /предимно интелигенцията/ за същността на екзистенциализма
както сам казва: „да защити екзистенциализма от някои упреци по негов
адрес". Сартр пише при специфични обстоятелства и конкретна ситуация.
Специфична група хора – комунисти и християни, г-ца Мерсие музикантка, по
негово време критикуват екзистенциалните идеи и автора като техен поддръжник .
Ето защо той се заема да разкрие невежеството на тези хора. Авторът забелязва
едно неразбиране на понятията "екзистенциализъм" и
"хуманизъм". Поради това сяда и пише, за да ги изясни. Трактатът
„Екзистенциализмът е хуманизъм” съдържа много философски понятия и термини.
Необходимо е да набележим ключовите думи, фрази и идеи в текста и да ги изясним
в техния контекст. Например, някои от тях са: атеистичен екзистенциализъм,
съществуване, човек, съществуването предхожда същността, хуманизъм, човекът е
нищо, няма природа, субективност и т.н. Ключовите или основни твърдения,
които автора изказва са следните: Съществуването предхожда същността; Бог
не съществува! /перифразата тук е моя както и в следващите/; човекът съществува
напълно сам във вселената и той трябва сам да избира какъв да бъде! Последното
е централния предмет на разискване постановен от Сартр тук. Ето някои от
водещите идеи в
трактата. - Съществува
само човека и човешката
реалност - Съществуването
предхожда същността /на
човека/- Човекът сам се
определя като същност, сам избира себе
си - Човекът е изцяло
отговорен за това какъв избор прави и какъв образ ще си
придаде - „Първоначално
човекът е нищо”. Общото звучене на текста е увереност, победа. Блика
силен оптимизъм от изложените идеи. За човека има още надежда. Сартр пише
в стил апология. Той защитава екзистенциализма от нанесените му удари и
отговаря: изяснявайки и дефинирайки, какво е екзистенциализма? Също така той
отговаря на обвинението в квиетизъм или бездействие като резултат от
екзистенциалната философия. Противопоставя се на акцента, който квиетизма прави
върху човешката низост и тъмната страна от неговата природа. В своеволието,
след като Бог е отречен той излага разбирането си за човешката природа и света.
Намерението му е да убеди опонентите, които смятат екзистенциализма за вреден
за човешкото същество. Пледира, че "екзистенциализмът е хуманизъм" т.
е. същият дава адекватен отговор на човешката дилема в света и поради това е
ценен. Според Сартр екзистенциализма обяснява човешкото съществуване и естество
в света! Подчертава оптимизма, който тази философия
носи. „Екзистенциализмът не е нищо друго освен усилие да бъдат извлечени
всички следствия от позицията на последователния атеизъм. Той изобщо не се
стреми да захвърли човека в отчаяние.” Кратък обзор на
ключовите тези в текста на Сартр Главният въпрос, който е зададен тук
е: Какво е екзистенциализъм? Очевидно хората злоупотребяват с неправилната
употреба на тази дума. Сартр уверява: „В действителност това е съвсем
строго и напълно лишено от скандалност учение, адресирано към професионалистите
и философите.” Всъщност съществуват два вида екзистенциализъм и съответно
екзистенциалисти: християни /християнски или религиозен/ и атеисти
/атеистичен/. „Общото за всички тях е това, че твърдят, че Съществуването
предхожда същността или ако щете, че трябва да се тръгва от субективността.”
Тук е важно да се разграничават тези два вида екзистенциализъм. Защото екзистенциализма,
който приема съществуването на Бог постановява, че „Същността предхожда
съществуването”, общоприето вярване до Сартр. Същността на атеистичния
екзистенциализъм е предмет на внимание от страна на автора. Новото тук е, че
Бог не съществува, а само човека, човешката реалност: „Ако Бог не
съществува, има поне едно съществуващо, при което съществуването предхожда
същността, съществуващото, което съществува преди да бъде определено от някакво
понятие, и това съществуващо е човека или както казва Хайдегер, човешката
реалност.” Заслужава да отбележа, че горното представлява централната теза
на екзистенциализма в разбирането му за човека! Уместен е въпроса, какво
означава, че ”съществуването предхожда същността”? Отговорът на Сартр
гласи: „Това, че човек най-напред съществува, случва се, явява се в света и
едва след това се определя.” „Ако човекът такъв, какъвто го
схваща екзистенциализма, не може да бъде определен, то, е, защото първоначално
той е нищо. Той ще е някакъв след това и ще бъде такъв, какъвто сам се
определи.” От приведения цитат откриваме следните идеи: Човекът сам
се определя като същност, сам избира себе си като същевременно поема цялата
отговорност за това, какъв е /съществуването и същността му/, защото той
извайва образа на човека изобщо, такъв какъвто той трябва да бъде; изборът е
утвърждаване на някаква ценност и затова е добър независимо от избраното.
Интересното тук при Сартр е, че в пътя на своето самоопределение, човек въвлича
цялото човечество, понеже той е отговорен за всички хора. Внимание заслужава да
се спрем на категорията „безпокойство или изоставеност”, което Сартр отнася към
човека. Какво се разбира под това понятие? „човекът е безпокойство”, защото той
е ангажиран не само да бъде или избере да бъде, „но и едновременно с това и
един законодател, който заедно със себе си избира и цялото човечество.” Логично
е тогава той да е обладан от невъобразимо чувство на безпокойство съ-знавайки
голямата отговорност. Екзистенциалистите приемат сериозно отхвърлянето на Бога
в света и се разграничават от арогантността на светския морал, който се опитва
да създаде ценности като се отървава от Бога, защото човека е изоставен.
„Напротив екзистенциализмът смята, че е доста смущаващо, че Бог не съществува,
защото с него изчезва всякаква възможност да открием ценност в интелигибелното
небе.” „човекът е изоставен, защото не открива в себе си, нито извън себе си
възможност да се опре на нещо.” Така въпреки изоставен, човекът е отговорен за
морален живот. В своята изоставеност човек изобретява сам себе си като прави
избор! Атеистичният екзистенциалист се обосновава чрез следната пред-поставка
за това: „Никъде няма точен и достоверен морален кодекс, който да определи
моралното действие на човека освен неговия собствен избор и воля.” Всички
други морални напътствия ни водят до задънена улица – Християнство,
Кантианство. На помощ идват инстинктите на човека, собственото му чувство за
ценно и не ценно /добро и зло/. Но инстинктите ни не са отговора на проблема.
По-скоро на преден план излиза „Избери сам!” Там няма „никакъв общ морал” за
правилно поведение. Изоставеността предполага, че ние сами избираме собственото
си битие. Изоставеността върви ръка за ръка с безпокойствието. В тази връзка
Сартр защитава екзистенциализма срещу обвинението на християните, че „по
същество ценностите не са сериозни, понеже сами си ги
избирате.” Аргументът на философа тук е следното. Ако Бог Отец е
отстранен, то все някой трябва да създава ценности. Това не е никой друг освен
човека. Той твори смисъл посредством избора си: „животът не притежава
смисъл априори. Преди да сме живели животът не е нищо и тъкмо вие му придавате
смисъл, а ценността не е нищо друго освен същия този смисъл, който вие му
избирате.” Срещу нападките на опонентите Сартр подчертава, че екзистенциализма
се раграничава от квиетизма: „Екзистенциализмът не може да
бъде разглеждан като философия на квиетизма, тъй като определя човека
съобразно неговите постъпки.” При екзистенциалната философия „реалност има
само действието; човекът не е нищо друго освен своя собствен проект, той
съществува само доколкото се реализира, така че човек не е нищо друго освен
съвкупността от своите действия, нищо друго освен своя собствен живот.” Оттук
следва извода, че „в този план ние имаме работа с морал на действието и
ангажирането.” В това именно според Сартр се състои силният оптимизъм на
философията му, който надмогва песимизма относно човека. Защитата на Сартр
срещу възраженията и нападките на християните очертават неговите фундаментални
схващания за човешката субективност. Той се преборва с обвиненията в
субективизъм и последствията от него. Първото обвинение е, обвинението в
произвол: „можете да правите каквото си щете”, „анархия”. Според философа тези
възражения не са много сериозни. Той отговаря: „Вие можете да изберете всичко,
не е точно. Изборът е възможен в определена посока, но онова, което не е
възможно, е да не се избира.” Човекът е притиснат да избира и той не може да
отлага или бяга от това. Изборът на екзистенциалистите не е произвол, защото
човекът е” организирана ситуация, където: той се ангажира чрез морален избор;
ангажира с избора си цялото човечество; не избягва избора /което е добро/ и
поема цялата отговорност пред лицето на проблема. Екзистенциализмът, положен на
тази основа е „несправедливо да бъде обявен в произвол.” В самия морал така
както е разбиран от Сартр, няма категорията произвол. Напротив, има
действие, което е творчество /както при художника/ и това е различно от
произвола. Произволен избор като такъв не съществува. Обратно, всеки избор е
акт на изобретателност у човека. По този начин се открива значението на
хуманизма. Е ли екзистенциализма хуманизъм? Положително той е хуманизъм.
Хуманизмът при екзистенциализма се състои в това, че „човекът не е цел, защото
човекът е винаги такъв, какъвто се направи.” Сартр обобщава тезата
си: „Това е хуманизмът, понеже с него напомняме на човека, че освен него
самия няма никакъв друг законодател и в своята изоставеност той решава сам за
себе си; освен това показахме, че човек се реализира като човек не като избягва
себе си, а като търси постоянно цел извън себе си, която цел е някакво
освобождаване, някаква конкретна реализация.” Атеистичният
екзистенциализъм на Сартр – аргументът за човекаАтеистичният екзистенциализъм
на Сартр изгражда възгледа си за човека от погрешна предпоставка – идеята, че
Бог не съществува. "Бог не съществува" е първоначалната предпоставка,
от която тръгва екзистенциалната философия. Това е първоначална условност
„ако”. В контекста се обосновава така: защото, „какво доказва, че Бог съществува?
Ако при мен пристигне ангел или ми се обади Бог, какво доказва, че те наистина
са те?” Доводът на Сартр е погрешен от самото начало, защото ти трябва да
приемеш съществуването на нещо /Бог/, за да го отречеш! Фактът, че аз не виждам
слънцето скрито зад хоризонта, значи ли, че то не съществува? Но аз
предварително приемам понятието слънце за съществуващо, понеже то е заложено в
моя ум. Следователно, въпреки че аз не го откривам наоколо /в опита/, то
логично е то да съществува /априори – независимо от опита/! Сламката, за която
се хваща Сартр за да подкрепи тезата си, Бог не съществува е
очевидността - изоставеността на човека в света. Изоставеността на човека в
света само доказва, че Бог не съществува, „и, че от това положение на нещата
трябва да извлечем всичките му последици.” Екзистенциализмът разбира
човека през основната си теза, че "Бог не съществува".
Човекът просто съществува, но без конкретна същност или самоидетичност
/самоопределение. Ако имаше някой /творец, Бог/,то със сигурност в човека би
имало нещо /жилки на характера например; вродените идеи на Декарт/. Той не би
бил просто куха дървена играчка от рода на матръошките. Възниква обаче въпроса:
Ако съществуваше Бог, какви биха били заключенията ни относно човека? Със
сигурност не тези на Сартр. Авторът твърди, че „човешка природа няма” и че
„първоначално човека е нищо” понеже няма Бог, който да пред-определи природа в
човека. Оттук и разбирането че човека е нищо и се явява нищо в света. Но някой
би запитал, как нищото може да се определи и да си придаде същност? Нали нищото
отразява битието и същността, която е нищо? Значи човекът съществува като по
същност е нищо, което показва, че има същност! Двете фрази „човешка природа
няма” и „първоначално човека е нищо не са ясни е трябва да бъдат обяснени. Логичната
връзка, че човек няма природа поставя необходимостта той сам да създаде такава
т.е. той да определи същността и. Както казахме необяснимо е как природа, която
е нищо, без същност да произведе сама нещо. Съществуването на човека предшества
неговата същност по време Явно същетвуването на човека е нещо различно от
същността му. Съществуването е някакво статично неподвижно състояние на човека,
докато формиранетона неговата същност /образ/ е нещо посвижно, действено и
изисква усилие на волята. Ако човекът съществува, то основателон е да запитаме
как и по какъв начин става или е станало неговото съществуване? Сартр не
обсъжда този въпрос тук. Но съществуването на човека според него все пак приема
едно не е усилие от негова страна /сякаш то е неоспорим факт/ за разлика от
същността му, което той трябва да самоопредели /собствено действие/. Ако
за същността на човека се изисква причиняването й от самия него, то какво
относно съществуването му? Съществуването предхожда същността на човека, защото
Бог не съществува, съществува само човека,, съществуващото – човека съществува
преди да бъде определено от някой /Бог/ или от някакво понятие. Оттук следва,
че то – съществуващото, човека трябва да определи същността си сам /защото няма
бог, който да определи тази негова същност! Анализът ни на Сартъровият аргумент
за човека ни води до следните уточнения. Основната теза /предпоставената/ в
неговия аргумент за човека, предхожда другите и тя е: Бог не съществува, а
съществува само човека. Сартр не би могъл да развие аргумента си за
човека, който се самоопределя сам чрез избора си, ако Бог съществуваше! Ето
защо тази първоначална теза е важна именно: "Бог не
съществува", защото въздейства на цялостния аргумент за човека! Аргументът
на Сартр за човека е опит да оправдае съществуването му в света и да се спаси
от изоставеността си. Според Сартр неговия атеистичен екзистенциализъм е
последователен, но бих казал и непълен. Причината е, че не обяснява в
цялост произхода на човека. Как човекът първо съществува? Съществуването не предполага
ли някакъв израз на неговата същност? Защо съществува той без същност? Дали
наистина това е така? Кой или какво е привикало човека към битие?
Екзистенциалистите твърдят, че човекът само съществува. Как човекът
разбира каква същност /образ/ да си извае? Ако една сграда трябва сама да
определи себе си, то как би станало това? Сартр не може да избегне проблемите,
които се появяват, когато отрече майстора или демиурга в определянето на
човека! Какво е избора или волята за действие в човека? Защо именно човек
/не животното или природата/ се стреми към самоопределение? Защо това е важно
за него? Как знаем, че той се стреми към самоопределение, а не към нещо друго?
Как да сме сигурни?
Може ли възприемането на екзистенциализма да бъде
алтернатива на човешкия живот?
Начинът на живот според
екзистенциалния възглед за човека е невъзможен. Защото той се
оказва неприложим. Първо, съмнително е дали човекът сам себе си прави
както твърди екзистенциализма? Човекът не прави себе си такъв, какъвто е
например при раждането си. Напротив то е независимо от него, но той е направен
вече – човек (мъж, жена, тяло, характер и т.н.). Екзистенциалният човек
/разбирането, че той сам прави себе си/ се противопоставя на научното
разбиране за човека. В училище ние учим, че човек е биологично същество,
историческо, духовно, притежава определен език и способности на характера и
т.н. Тогава как човекът се ражда без същност или без всички тези неща? Ако той
съществува без тях и те са по-късен негов продукт /той ги е определил сам като негова
същност/, то как той е определи себе си като биологичен, историчен, и т.н.?
Екзитенциалистите разбира се не ни дават никакъв отговор! Екзистенциалното
разбиране на човека преувеличава способностите на индивида и пренебрегва ролята
на обществото при неговото формиране. В процеса на разстеж детето става юноша,
по-късно зрял човек до голяма степен благодарение на външни фактори –
семейство, училище, работа, култура и т.н. Човекът е създаден с определени
ценности, и ако той ги отрече се обрича на себеунищожение. Екзистенциалният
възглед за човека притежава една силна характеристика: представя една
по-цялостна и завършена представа или концепция за човека. По своята същност
това е една философска интерпретация на човека. Положителното в този аргумент
е, че набляга на човешкия избор и отговорността му да го упражнява, а не да го
избягва. С това се акцентира правилно на човешкото действие в контраст на
неговото бездействие или пасивност /например други да решават вместо него/.
Атеистичният екзистенциализъм изказва една теза – "Бог не
съществува", която не е доказана. Тя е само пред-поставена от Сартр и му
служи за база при надграждане цялостния му аргумент за същността на човека /и
подозирам, че той го знае/. Въпреки че според него с този аргумент се
гарантира оптимизма и надеждата за човека, съществува опасност от изпадане в
краен песимизъм и отчаяние. Ако човекът е напълно сам и изоставен в света,
безпокойствието е сигурно. Но още по-тежкото е, че човек понася върху гърба си
непосилния товар за своето съществуване. В случая той е обречен подобно на
трагичният Сизив да търкаля огромният камък по стръмния склон, без да знае
смисълът на това деяние /разбира се древногръцкият герой го знаеше/. Защото в
екзистенциализма на Сартр проблема за смисъла е изцяло поставен в ръцете на
човека. А самият той е безсилен да го обясни, понеже е краен и смъртен. Ако
смисълът е само да избираш и определяш себе си, това е добре, но не достатъчно,
защото не указва посоката на всичко това. Получава се водовъртелив аргумент, от
който ти се завива свят. Това не носи на човека оптимизъм, напротив, създава у
него повече психологически проблеми. Факт е, че екзистенциализма никога не се
справя с дълбокото отчуждение на човека в света.
Няма коментари:
Публикуване на коментар